/Поглед.инфо/ В края на май на 2020 г. смъртта на афроамериканеца Джордж Флойд се превърна в детонатор за експлозията на антирасистки протести в САЩ. За външните наблюдатели беше очевидно, че действията на движението ЧЖИЗ са достатъчно координирани и обмислени, и най-важното е, че те допринасят за нарастващата популярност на американската левица, която през 2019 г. се възприема като свръхрадикална и малка група в Демократическата партия. Дали тази странна смесица от „антирасистки“, неомарксистки и откровено анархистки идеи ще се превърне в тенденция на годината през 2021 г. или ще изчезне, оставяйки след себе си купчина нереализирани инициативи?

Демократичните социалисти на Америка (DSA) активно се утвърдиха още през 2018-19 г., печелейки местни избори и укрепвайки позициите си в Демократическата партия. Допълнителна подкрепа за поддръжниците на левите идеи от толерантните демократи беше осигурена от прекомерния процент представители на националните малцинства в ДСА. В същото време основните им инициативи - здравно осигуряване за всички, значително увеличение на минималната почасова заплата и изплащане на всички студентски заеми за сметка на държавата - предизвикаха силен скептицизъм дори сред членовете на партията. Сериозни експерти спокойно обясниха защо САЩ не биха могли да приложат такива радикални социални мерки. Всичко обаче се промени един ден след трагичната гибел на Джордж Флойд, който за броени часове се превърна в символ на борбата срещу расизма. Парадоксално е, че вината за бунтовете, избухнали в Съединените щати, е на белите хетеросексуални мъже и жени, които уж дълги години отказват да споделят прословутите си „бели привилегии“. Нещо повече, в изключително толерантното западно общество като една от основните ценности, позициониращи многообразието - „диверсификация“, започнаха изключително радикални процеси. Обосновката на грабежите, нарушаването на полицейските права от страна на политическата система, задължителното включване на всички видове малцинства в бордовете на компаниите и предоставянето им на предимства при допускането до обучение и работа са станали норма.

В същото време започна обратният расизъм и пълноценното класово преследване. Защитата на на собствеността на "успели бели хора" им беше осъдена, всякакви изявления, насочени срещу привържениците на ЧЖИЗ доведоха до наказание на тези, които ги направиха. Всъщност досега на Запад всяка съпротива на това движение с неговите леви и анархистки идеи е политическо самоубийство. Като се има предвид, че пандемията се развива едновременно с вълненията, безработицата нараства и Доналд Тръмп отчаяно се противопоставя на информационните атаки от демократичната опозиция от всички посоки, моментът беше идеален за ново настъпление на левицата. Да не забравяме, че дори в проспериращата 2019 г. 43% от американците смятат социализма за добро решение за своята страна, а по време на икономическата пандемия броят на привържениците на левите идеи се увеличи още повече.

Но какъв трябва да бъде този нов социализъм в крайна сметка? И ще дойде ли на Запад, разпространявайки се по целия свят? Уви, протестите на ЧЖИЗ и съчувстващите ги левичари от всички ивици не помогнаха на Бърни Сандърс, считан за най-социалистическия кандидат сред демократите, да победи Джо Байдън. На дневен ред на Демократическата партия има много социални инициативи, но няма нито радикално увеличение на данъците, нито опити за въвеждане на държавно регулиране. Новият социализъм ще бъде различен, идеите на Прудон и Маркс са заменени от "разнообразието" и "зелената програма". Има обаче един фактор, който сближава старите социалистически модели и това, което сега се нарича „неосоциализъм“ и „неокомунизъм“ - тоталната класова нетърпимост, която е заменена от тотална толерантност. Настоящият „неосоциализъм“, израснал по улиците на Сиатъл и Ню Йорк, е модел, при който критиката към основните му компоненти е забранена, независимо от степента на компетентност на несъгласните с него. Както беше неприемливо да се критикуват идеите за „колективизацията“, върховенството на комунистическата партия, „социалистическия модел на производство“, така и сега в САЩ всяка критика срещу действията на тези, които смело можем да наречем „неосоциалисти“, е напълно табу. Забранено е защитата на паметници на исторически личности, обявени за „привърженици на робството“, забранено е да се противопоставяте на налагането на ЛГБТ идеите в училищата, социалните инициативи, насочени не към подобряване на качеството на образованието, а към по-нататъшното му изравняване и т.н. Вярно е, че санкциите за подобно нарушение са по-меки, отколкото в Северна Корея или ранния СССР, но фактите са факти. Онези, които се наричаха демократични социалисти, се оказаха едни от създателите на система, непоносима към чуждите мнения, готова да пренапише историята и философията.

И така, през 2021 г. навлизаме със страшен тоталитарен модел на един вид „неосоциализъм“, който завладява Запада, който приема, че някои раси и класи в обществото по определение са длъжни на другите, при това не може да има свобода на мнение по този въпрос. Всъщност западният плурализъм приключи. От социалните задачи говорим само за евтина медицина и образование, както и за някои безусловни базови доходи за жертвите на расизма и капитализма, които де факто се превърнаха в много често явление в САЩ и редица западни страни, особено по време на пандемия. Американската мечта „направи го сам, разчитайки на собствените си сили“ е напълно дискредитирана. В същото време не говорим за реална борба с бедността, а по-скоро настоящият „неосоциализъм“ е в състояние да осигури добре нахранена бедност и да формира в най-бедния слой на западното общество, преди всичко национални малцинства, убеждението за тяхната особена „привилегия“. В същото време в контекста на икономическия спад, причинен от пандемията, разпределението на помощите в САЩ ще продължи да стои на дневен ред. Въпросът е какво ще стане с този авторитарен „неосоциализъм“, когато икономиката най-накрая започне да се възстановява от кризата?

Превод: В. Сергеев