/Поглед.инфо/ Съединените щати започнаха една програма за глобална доминация преди около осемдесет години. Но американските политически лидери и хората, от които решенията зависят, са избрали този курс много по-рано, отколкото си мислим.

С тази цел те създават мита за "изолационистката" Америка през 1920-те и 1930-те години.

Този мит се използва оттогава до наши дни, като оправдание за глобалната доминация.

В ранните дни преди Втората световна война и преди нападението срещу Пърл Харбър, американските политически стратези вече са си представяли световен ред, при който Съединените щати са на върха на хранителната верига.

Те правят всичко възможно за да редефинират интернационализма, за да може той да се прилага само към поддръжниците на тази нова американска стратегия.

Има някои много интересни и безценни открития, които Стефан Вертхайм е открил в изключителното си и чудесно изследване - "Утрешният свят: раждането на глобалната доминация на Съединените щати".

Вертхайм показва как поддръжниците на тази нова роля на доминация не са се страхували от нападение срещу Съединените щати, а просто са искали да избегнат ограничението до една роля в Западното полукълбо от страх, че ще бъдат "изолирани" в нашата част на света.

Той документира как мисленето на хората, които планират политиките на Съединените щати се променя към края на 1930-те и началото на 1940-те.

Това се случва в отговор на развитията на Втората световна война, особено в Европа.

Външнополитическите стратези предвиждат един следвоенен свят, в който Съединените щати и Британската империя имат ролята на световна полиция.

За да легитимизират тази много по-амбициозна глобална роля в очите на американското обществено мнение, те обличат плановете си като нова международна организация, която се материализира под формата на Обединените нации.

Заедно с това, поддръжниците на новата доминираща роля правят всичко възможно за да изкарат техните международни критици и опоненти във възможно най-лошата светлина, използвайки призрака на "изолационизма".

Това е било дума, която почти не се е използвала преди средата на 1930-те за да се опише един мироглед, който всъщност никой не е подкрепял действително.

Тя е приета и приложена доста свободно срещу всеки, който се изказва против завоя към световна доминация.

Описанието на този период от Вертхайм е много интересно и задълбочено. Това е кратък том, но за сметка на това много богат на детайли.

Хората, които планират политиките вече са обсъждали американската роля от гледна точка на върховенството и доминацията към края на 1940-те години.

Дори преди Съединените щати формално да влязат във война с Оста, американските стратези са чертаели предложения, които един анализатор просто описва като "световна доминация на Америка и Британската империя, действащи в сътрудничество".

Проектът за следвоенната роля на Съединените щати вече е бил изработен много преди Америка да влезе във Втората световна война срещу Германия и Япония.

Целта, както Вертхайм казва, е била "да се поддържа въоръжено първенство". Всъщност, това вече е било основна цел през 1941 година, преди Япония да нападне.

Това е много по-различно от стандартните интерпретации за периода, както Вертхайм дава да се разбере:

"Вместо да реагират защитно и със закъснение на обективната заплаха, както повечето наративи за периода предполагат, американските елити правят точно обратното."

"Те разширяват своята дефиниция за национална сигурност, твърдейки, че Съединените щати притежават голям интерес в това да избегнат "изолацията" в Западното полукълбо", пише той.

Глобалната доминация не е била логичната или неизбежна кулминация на американската история.

Тя е резултат от серия от извънредни решения, които американските отговорни за политиката лица правят през 1940-те години, и които полагат основата на следвоенната американска външна политика.

Те са изисквали пълното преоценяване и промяна на мястото на Америка в света. Вертхайм пише:

"Именно тази работа е това, което военновременните интервенционалисти извършват в името на интернационализма и Обединените нации."

"Прокарвайки един наратив, при който американската външна политика се люлее между полюсите на интернационализма и изолационизма, те унищожават интелектуалните ресурси, които се противопоставят на въоръженото върховенство", смята той.

"Наративът им прогонва не-интервенционалистите от редиците на интернационализма, както и от сферата на правния дискурс. Въздържането на американската мощ става върха на замъглеността и егоизма", смята Вертхайм.

"Освен това, нито една визия за по-добър свят не успява да изключи Съединените щати като върховна сила и дефиниращ агент", казва той.

"Веднъж щом е бил поставен в опозиция на национализма и дефиниран от трансцедентността на властовата политика, интернационализмът започва да означава световно американско лидерство, преди всичко друго", пише Вертхайм.

"По този начин интервенционалистите не само, че аргументират, че интернационализъм без американско върховенство ще е лошо и нежелателно нещо, но и те правят тази възможност концептуално невъзможна, артикулирана само извън условията на американския политически дискурс", завършва той.

Условията на днешните ни външнополитически дебати все още се разглеждат по същите линии.

Интернационализмът се е обърнал надолу с главата. Той вече не значи превъзмогване на силовите политики, а вместо това се идентифицира с поддържането и разширяването на силата и мощта на Съединените американски щати по света.

Да се противопоставяш на доминацията все още се определя като назадничав провинциализъм, а да подкрепяш такова нещо се приравнява с просветена глобална ангажираност.

Консенсусът в подкрепа на американското върховенство не е чак толкова непоколебим, колкото беше някога, но митът за "изолационизма" все още се използва срещу всякаква форма на дисидентство, която го заплашва.

Поддръжниците на въоръжената доминация все още предполагат, че тяхната позиция е синонимна с интернационализъм. Според тях, всеки който се противопоставя на това от интернационалистическа гледна точка, може съвсем абсурдно да бъде обвинен, че "иска да преобърне всичко" или пък, че "бяга от света".

Тези глави, които развенчават мита за "изолационизма" са важни и задължително четиво, за всеки, който иска да разбере реалната история на следвоенния период.

Вертхайм показва как поддръжниците на въоръжената доминация не само използват този мит за да смазват опозицията, но също така и "структурира ментална карта на военните интернационалисти".

Изолационизмът никога не е бил реален, но те започват да вярват в собствения си мит.

Изолационизмът е изкривяване на възгледите, на тези, които са набеждавани с този етикет, но пък и в крайна сметка, точно това е била целта:

"Концепцията на изолационизма.... идва точно, защото тя изкривява възгледите на хората, които етикетира."

"Тя позволява на анти-изолационистите да вземат по-изгодната позиция и да асоциират интернационализма с употребата на сила", пише в книгата си Вертхайм.

Все още изживяваме последствията на тези осем десетилетия, а интервенционалистите искат да продължат с изкривяващия си етикет по точно тази причина.

Реконструкцията от страна на Стефан Вертхайм на усилията на стратезите от 1940-те и важен коректив на доминиращите възгледи относно това как Съединените щати влизат в глобалната си роля след Втората световна война.

Той също така демонстрира, че това представлява реално прекъсване на предишната американска външна политика.

Съединените щати винаги са били експанзионистки, но преследването на глобална доминация е било нещо различно по вид, а не просто по степен.

Тази книги разказва историята как тази промяна се е случила. Изненадващото е колко малко съпротива тази промяна е срещнала в Америка.

Вертхайм се изненадва, че "малко други световно определящи инициативи са генерирали толкова малко интелектуална крититика и политическа опозиция, като глобалната доминация на Съединените американски щати".

За щастие, с тази нова книга и трудовете на други критици на доминацията през последните години, тази толкова нужна критика и опозиция започва да се ражда.

Както Вертхайм отбелязва в заключението си:

"Да наложиш доминацията на едни в името на интернационализма е нещо друго."

"Това фактически превръща военната доминация на eдна нация в задължително условие за един по-добър свят", обяснява Вертхайм.

Този вид "интернационализъм" предполага, че светът трябва да бъде доминиран, поради което най-добре ние американците да сме тези, които водят.

Това представлява едно прегръщане на империалистическата роля и е отхвърляне на интернационализма, който се основава на сътрудничеството и мира.

Не е случайно, че ролята на Съединените щати се основава на въоръжената доминаиця и включва безкрайни въоръжени конфликти по света.

Съединените щати воюват в безброй войни, защото нашите лидери предполагат, че нашето правителство има и правото и задължението да води нещата по този начин.

Ако искаме мир, трябва да се откажем от доминацията обаче.

"Утрешният свят" е важен принос в историята на американската външна политика. Тя е релевантна към съвременните дебати относно правилното място на Съединените американски щати в този свят.

Американската стратегия за доминация след Втората световна война не е била единственият път, по който Америка е можела да тръгне в следвоенния свят.

Точно както някога Съединените щати избират въоръжената доминация, когато не е било нужно, сега те могат да изберат да отхвърлят бремето на контрола и да поемат по различен път.

Превод: СМ

Както Вертхайм доказва, критиците на доминацията са истинските интернационалисти и има една традиция на мирен интернационализъм в американската история, която чака да бъде възвърната и възстановена през настоящия век.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели