/Поглед.инфо/ Ще се удържат ли под контрол погромите и протестите в САЩ или ще доведат до неконтролиран крах на страната? Доста сериозни американски анализатори са заети с тези мисли и намират причините за своите заключения в многобройни примери от американската история. Това е особено интересно в контекста на президентските избори в САЩ.

Американските историци и социолози активно изследват феномена на размириците в Съединените щати. Много от тях смятат, че борбата с полицията и ограбването на магазини е класика на местната политическа борба. Саймън Балто, историк от Университета на Айова в интервю за списание „Тайм“ припомня, че всъщност дори чаеното парти в Бостън – повратна точка за американската независимост, е обикновено „престъпление срещу частната собственост“ с елементи на провокация.

На 16 декември 1773 г. няколко десетки американски „активисти“ в пристанището на Бостън се преобличат като „индианци“, рисуват лицата си, завземат кораб с товар чай на борда и изхвърлят кутиите с чай зад борда. Между другото, техният маскарад не подвежда никого. Войниците на кораба разбират, че това са бели колонисти, и не стрелят по тях. Днес техниката на тази провокация силно прилича на съвременните практики на "черния блок" на „Антифа“, покриващ лица и провокирайки тълпата на протестни събития. С чаеното парти в Бостън започна войната за независимост в САЩ.

В аргументите на историците непрекъснато се появява темата за расовите сблъсъци от 60-те години. Тогава вълна от митинги и сблъсъци с полицията обхваща цяла Америка. Размерът на този расов конфликт изглежда дори по-впечатляващ, отколкото днес.

Палят къщи и коли, държавни сгради и полицейски управления, грабят магазини. Безредиците помитат цели райони и градове. Броят на загиналите достига десетки, ранените на хиляди. Близо триста хиляди души са участвали в похода на цветните активисти във Вашингтон само през 1963 г. В градовете влизат армейски части. Черните райони на Детройт, които въстават през 1967 г., са успокоявани с помощта на танкове.

Борбата срещу расовата дискриминация достигна своя апогей през пролетта на 1968 г. - веднага след убийството на Мартин Лутър Кинг. Размириците продължават из цялата страна. Около Белия дом са закачени картечници, които да стрелят по протестиращите. Активна роля в безредиците изиграва бойното крило на черните активисти – „Черните пантери“.

Както днес, звездите на шоубизнеса и прогресивната либерална интелигенция разразяват и финансират расовия конфликт. В романа на американския класик Том Улф, „Кладите на амбицията“, забавно се описва как един черен радикал отива на вечеря в Ню Йорк през 1968 г. с цел да изнесе реч и финансова подкрепа от местните големци. Вечерта обаче е провалена от напилия се на място представител на коренните народи на Америка.

Както днес, зад въстанията от 1968 г. стоят, не особено криещи се, лидерите на Демократическата партия на САЩ. Цялата подчинена преса в унисон хвали протестиращите. Джон Ленън и Джанис Джоплин посвещават своите изпълнения на „Черните пантери“. Лидерите на движението - например, Дон Кокс - са най-добрите приятели на знаменитостите в Ню Йорк и редовни гости на най-бляскавите мезонети на Парк Авеню.

Парадоксално е обаче, че тогавашната шумна предизборна кампания завърши с провал за Демократическата партия. Широките американски маси толкова се страхуват от погромите, че гласуваха за кандидата от републиканците. Ричард Никсън става президент през 1969г. Той бързо се справя с Черните пантери и спира масовите безредици.

През пролетта на 1992 г., отново в разгара на президентските избори, историята се повтаря. Полицията в Лос Анджелис пребива черния Родни Кинг с палки. В отговор градът се разбунтува, хиляди сгради са изгорени, магазини са разграбени, камъни и коктейли Молотов летят към полицията. Скоро протестите се разпространяват и в Сан Франциско.

Пресата и телевизията зорко отразяват тази напълно обикновена история за Лос Анджелис. Стотици хиляди чернокожи излизат на митинги в цялата страна. В крайна сметка националната гвардия и армейските части трябва да влязат в Лос Анджелис. Но демократичната преса представя процеса на установяване на реда като невероятна жестокост. При целия този шум кандидатът на демократите Бил Клинтън получава гласовете на черните избиратели и е избран за президент на Съединените щати.

Расовите конфликти от минали години много напомнят на движението „Черните животи имат значение“ днес. Разликите между протестната програма на 60-те и сегашната обаче са очевидни. Идеологическият лидер на протестиращите Мартин Лутер Кинг взема Махатма Ганди за свой модел и призовава изключително за ненасилствена съпротива. В своите проповеди той напомня на американците за истинската американска мечта - равенството на всички раси и нации и свободата на личността. Неговата реторика е копирана от реториката на бащите-основатели.

По същество Кинг призовава американците да се върнат към истинските си ценности, като изоставят сегрегацията и расизма. Всичко това много прилича на това как в СССР от 60-те години хората изпитват носталгия по първите години на революцията и мечтаят да се върнат към „ленинските ценности“.

Но днешните събития в Съединените щати напомнят края на руската Перестройка, когато в информационното поле се унищожава почти цялото наследство на съветската цивилизация. Разликата между хуманните лозунги от 60-те и днешните изказвания е поразителна. Погромаджиите от ЧЖИЗ се опитват да унищожат всичко, свързано с бялата цивилизация в Америка - от Колумб до Теодор Рузвелт.

Днес, за разлика от 60-те, практически всички средства за масова информация са на тяхна страна. Съмнението, че правдата е на страната на протестиращите е просто невъзможно. Контролът на информацията над общественото мнение става абсолютно тоталитарен. Хората са "изхвърлени от работа" и тормозени в очите на обществеността дори за невинно възражение като "Всички животи са от значение". Цялата тази кампания е твърде очевидно посветена на целта да попречи на Тръмп да бъде преизбран. При това неговите привърженици практически не могат да говорят публично. По-голямата част от избирателите са тероризирани, предварително маркирани като „бели расисти“ и като цяло нямат достъп до информационното поле. Няма такава цензура на мисълта в САЩ нито през 60-те, нито през 90-те години.

Всичко това води до безпрецедентен расов разкол в страната. Въпросът е усложнен от факта, че преди половин век в Съединените щати те с право се борят с наследството на робската система - унизителна сегрегация, истински битов расизъм. Почти всички здравомислещи граждани подкрепят това. По-голямата част от страната вижда колко оправдани са изискванията на цветното население.

Днес на практика няма причини за борба - афроамериканците със своите социални придобивки и квоти за места в университети и осигурени работни места практически нямат реални цели. Това се отразява в пълното отсъствие на съгласувана програма за ЧЖИЗ, чието единствено изискване е да разпусне полицията и да се замени с някакви „патрули за самозащита“ - буквално копирани от програмата на „Черните пантери“

Никога досега разпалващите предизборни кампании на Демократическата партия не са преминавали на фона на такава мащабна икономическа криза. Ако карантинните мерки са се превърнали в спусък за прилива на масово недоволство, то истинската причина за това е дълбокия страх за тяхната работа, здраве, самия живот.

Четиридесет милиона безработни и около 400 милиона огнестрелни оръжия в ръцете на населението - в такава леснозапалима атмосфера експерименти за подбуждане на расови конфликти в САЩ все още не са провеждани. Следователно резултатът им изглежда непредсказуем. Песимизмът цари дори сред американските анализатори. Трудно е да не се съглася с журналистката от Вашингтон Елизабет Дрю, която пише: „... американският експеримент - 244 години от създаването на Щатите през следващия месец - е в сериозна опасност."

Ако сегашната поредица от погроми и антиполицейски акции в Съединените щати се проведе според рецептите от 1968 г. или през 1992 г., то през есента, след президентските избори, трябва да стихне. Но ако това е нещо ново, тогава Америка ще се сблъска с неконтролиран хаос.

Превод: В. Сергеев