/Поглед.инфо/ Преди две години в университета “Билкент” (Анкара) прочетох лекцията “Капитализмът - смъртоносната криза на най-загадъчната система”, първоначално написана на английски език. Преди няколко месеца в мрежата се появи видеоклип, където дикторът мете теста. Това е всъщност документален филм с видеоматериали, подбрани според текста на лекцията. Оттогава получавам доста писма с молба да направя руски превод и да я публикувам. Но не напразно Марио Пузо е отбелязал, че “пренаписването на текста е написваме на нов текст”. Така и излезе: появи се нов голям текст, включващ стария и разделен на три части. Нов и по-голям, защото за две години светът се е променил кардинално. Агонията на капитализма придоби коронабесна форма, а това, което излиза от него, прилича на Пришълеца от известния филм - все повече напомня на биотехнологичен фашизъм.

Долу се излагат доста прости неща. Проблемът е, че понякога простите неща изглеждат сложни. Причините са най-малко две. Първо - хората масово се опитват да живеят в комфорт - не само материален, но и интелектуален. Да живеят комфортно в привична картина на света - в света на познатите понятия, образци и схеми. Дори и ако картината не съвпада напълно с реалността, нарушаването на обичайното обкръжение най-често предизвиква неудобство, а от там и страх от всякакви “сложни картинки”, макар и всъщност сложността често се оказва това, което е къде-къде по-просто, отколкото всички предишни картинки.

На второ място, ние живеем в ситуацията на “двоен разрив”. Обществените науки винаги изостават от обществото, а в периода на бързите промени, както днес, този разрив се увеличава до 15-25 години. На свой ред образованието изостава от науката със същия срок. Затова вместо реалност виждаме пред себе си картината на света от преди 30-40 години. Това се отнася особено до историческата наука. При това тази ситуация важи за целия свят. Стигна се до там, че в Постзапада специалните служби сами са се заели да готвят историци за своите нужди, като не се надяват на професорско-профанизираната наука с нейното късогледство и кабинетно откъсване от реалността. Така МИ6 и ЦРУ заедно с историческите факултети на три от водещите британски университети започнаха да готвят историци по специалностите “системен историк” и “разследващ историк”, а “Петте очи” изобщо създадоха свой център за изследване на историята.

Говорейки днес за капитализма, който се намира в смъртоносна криза, трябва да имаме предвид, че глобалните елити в много отношения престанаха да крият своите планове, слугите им пишат за това открито. Ако по времето на СССР идеолозите на буржоазията срамежливо се прикриваха с демокрация, права на човека и прочее, сега не се стесняват от никого, защото, според тях, никой повече няма да накаже буржоата: няма страни, откъдето да изскочат червени армии. Но изглежда, че няма да се радват дълго: световната криза с безпрецедентни мащаби ще ги залее и тях. Във връзка с това поглед от високо, както би казал Айзък Азимов, към днешната ситуация би бил доста уместен.

Терминът „криза“ в наши дни стана общоприет: говорят за икономически, на световната политика, на образованието, идеологията, тотална криза, криза на световната система. Работата е там, че световна система „просто така“ няма. Такива има единствено в определено качество. Такива термини като „криза на човечеството“, „фазови преход“ и прочее са безсмислени и не стават заради своята неутрална липса на съдържание и често целят прикриването на факта, че става дума за криза на капиталистическата система и на нейните фалирали стопани. Впрочем, днес натискът и мащабът на кризата е такъв, че за изчерпване на капитализма вече заговориха и високопоставените чиновници на идейно-интелектуалната и политическа прислуга на глобократите – Атали, Шваб и дори Меркел.

Какво знаем за капитализма? На пръв поглед всичко. Капитализмът изглежда, че е най-простата система за анализ, всичките и характеристики май могат да се изразят количествено – брутен национален продукт, брутен вътрешен продукт, доход на глава от населението. Всичко е открито, никакви тайни! За разлика от изглеждащите загадъчни общества на Древен Египет, Древен Китай, Древна Индия, маите, догоните и други. Всъщност именно капитализмът е най- загадъчната система в историята на човечеството, наистина уникална. Капитализмът има най-малкото седем черти, които рязко го отличават от всички останали социални системи. Може би това ще изглежда скучно някому, но без това едва ли ще разберем какво е капитализмът, какво се случва сега по света и какво да очакваме. И така.

На първо място капитализмът е единствената система от световен мащаб, където производствените и пазарни отношения обхващат цялата планета. Всички системи преди него са локални, макар и да обхващат понякога огромно пространство.

На второ място капитализмът е единствената социална система, която съществува в три технически форми: прединдустриална, индустриална и хипериндустриална. Не технологията (елемент) определя капитализма (цялото), а капитализмът като система диктува логиката на развитието на технологията и техниката.

На трето място капитализмът е единствената система, която създава форми, които качествено се различават от нея. Става дума за такива предкапиталистически форми, които се създават от самия капитализма и в негов интерес там, където преди него не съществува нищо. Това е плантаторското робство в южните северноамерикански колонии и островите от Карибско море, полуфеодалните латифундии в Южна Америка и други. Капитализмът ги създава в съответствието на логиката на своето развитие, защото световната система не е хомогенно капиталистическа, а разнообразна.

На четвърто място капитализмът е единствената система, която може да съществува както в „положителна“ (капитализъм), така и в „отрицателна“ (системният антикапитализъм – СССР, социалистическия лагер) форми.

Пето – капитализмът е единствената социална система, създаваща уникални форми в сравнение, както с предишните, така и по всяка видимост, с бъдещите. Именно капитализмът създава такива феномени като частната собственост, държавата, нацията, науката, идеологията. Предвиждам удивление и недоумение: как? Нима Древен Египет не е държава? Нима вавилонските жреци нямат наука? Нима индийците не са нация? Нима в Древен Рим няма частна собственост. Отговорът на всички тези въпроси е категорично „не“. Външното сходство не казва нищо: акулата, ихтиозавъра и косатката са външно приличащи си, хищници, които живеят в една и съща водна среда, но са различни класове живи същества.

Що се отнася до частната собственост, то тя предполага наличието на частно лице като субект. Реално частната собственост „разцъфтява“ едва на „трупа“ на феодализма, при появата на наистина частни лица. Пиесите на Шекспир за Англия през XV-XVI век са именно за трагичните съдби на частните лица, разкъсващи колективната пъпна връв и прокарващи собствения си път (честно неправеден).

Ако държавата (lo stato, l’état, der Staat, the state) се определя като форма на социално насилие, отделна от производствените отношения и легално ограничена от определена територия, то нещо подобно съществува (и може да съществува) единствено в буржоазното общество. При феодализма външноикономическите отношения, социалното насилие, са по начало вградени в производствените отношения, те са тяхната същност. В този случай, от държавата в строгия смисъл на думата няма нужда, защото феодалната „държава“ изпълнява друга функция – организация на йерархията на господарите. Затова Маркс нарича този ред на властта „религиозна държава“, различаваща се от „политическата държава“, капиталистическата. Впрочем, и двата термина са несъвършени, те са приблизителни, вместо тях повече „подхождат“ термините „патримония“ и „государство“.

Терминът „нация“ често погрешно се смесва с термина „етнос“ и „народ“. Всъщност нацията е социална форма на организация на етноса, „основна тухла“ от която е индивида. Нацията не може да се състои от общини, съсловия, градове-държави, касти, кланове, племена, които по определение ще привличат фокуса на лоялността единствено върху себе си. Неслучайно нациите се формират в Европа в края на XVIII — началото на XIX век, когато другите форми на колективна идентичност – общинните, цеховите, отиват в миналото. Впрочем, ако погледнем дореволюционна Русия, то на първо място по-голямата част от населението (селяните) живеят в общините с локалния им фокус на лоялност (в качеството на нация се формират дворяните и интелигенцията, което засилва деформирането на обществото и ожесточава съсловните отношения). На второ място човек се определя не по националност, а по вероизповедание.

В СССР натискат развитието на историческата общност, наречена съветски народ. От днешни позиции е очевидно, че тази общност „сработва“ предимно за руснаците, беларусите и малорусите – с други думи просто за руснаците в широкия смисъл на думата, защото това е един народ. В другите съветски републики съветската национална политика реално води до развитието на местните национализми, които „се изстрелват“ в края на 80-те години. Трябва да се помни, че ако в РСФСР Перестройката постепенно набира скорост под лозунгите и знамената на антисъветизма, то в просторите на СССР, дори в Украйна, славянската република, тя протича и под знамената на антируското, на русофобията: „Руснаци, разкарайте се!“. Отделянето от Съюза от Москва се потъпква като такова не само от центъра на Съветския съюз, но и от центъра на руското: антисъветизмът и русофобията се сливат в едно в републиките и това става, въпреки замисъла, резултат от националната политика на КПСС. Исторически започва като русофобията на болшевиките през 20-те години, а след сталинския обрат в средата на 30-те години уж се разтваря в републиките и се притаява, за да изскочи на повърхността през 80-те години и да започне да се развива на практика в цялото постсъветско пространство. Що се отнася до днешните руснаци, то процесът по превръщането им от народ в нация (без всякакви „земски събори“) продължава. Препятствията по този път са много: и „руският“ курс на властта и факта, че епохата на националните държави почти е изтекла, и много друго, но това е друга тема.

Науката е триединство на емпиричните знания, теории и най-важното – на социалната институционалност. Рационалните емпирични знания на Изток и в античния свят са изградени на такива институционални структури, които не могат да се приемат за науката. Науката като институция възниква в Западна Европа в хода на научната революция отXVII век, свързана с потребностите на развитието на капитализма като система.

С други думи капитализмът за своето функциониране изисква излишък – качествено нови социални форми, знания и „вещи“, които не просто не съществуват в предкапиталистическия свят, но не са му нужни и дори му вредят.

Шесто: капитализмът като система се нуждае от появата освен на държавата на закрити наддържавни, наднационални структури и ги поражда, създава. Без тях нормалното функциониране на капитализма като система е крайно трудно, ако и изобщо възможно, защото те свалят, разрешават едно от най-важните противоречия на капиталистическата система. Същността е следната. Икономически капитализмът е световна система без граници, единно цяло, докато политически това е съвкупност, сума от отделни държави, разделени с граници. В резултат имаме тройно противоречие: между икономиката и политиката, капитала и държавата, цялостност и сумарност.

Капиталът, особено едрият, трябва да реши това противоречие, да излезе отвъд рамките му: изпълняването на неговите интереси, по правило изисква постоянно нарушаване на границите (а често и на законите) на собствената страна и на другите страни. От тук и нуждата от особена „коригираща“ ситуацията организация (или организации) – наддържавна, закрита и най-добре със свой комплекс от идеи, при това нерядко изглеждащ окултен. Външно тези структури приличат на заговор („конспиро“) но всъщност това е чистата политическа икономия на капитализма, следването на неговите закони на световно равнище. Върхушката на управляващата класа на капиталистическата система по начало се формулира като наднационална – северноатлантическа. Конспиративните структури са в същата степен породени от нея, както и пораждащ я фактор. Така капитализмът не е двойката „капитал-държава“, а триъгълник „капитал-държава-наднационални структури на световно съгласуване и управление“. Именно последните осигуряват и осъществят цялостните и дългосрочни интереси на капиталистическата система.

Всеки етап от развитието на капиталистическата система поражда принципно нови закрити конспиративни структури. При това старите започват да играят спомагателна роля както за новите, така и за самата държава. Първоначално това са масонските структури, които в последната трета на XIXвек формират общества като Geheimes Deutschland в Германия и Роудс-Милнър във Великобритания. В следвоенния период се появява Билдербергският клуб и много по-сериозния Siecle („Век“), и изигралия голяма роля в разрухата на СССР Cercle („Кръг“), след това са създадени формално открити организации с „двойно дъно“: Тристранната комисия, Римския клуб.

Седмата и може би най-важната разлика между капитализма и предкапиталистическите системи е , че той е единствената система, чието развитие в значителна степен има проектно-конструкторски характер, ходът на историята до голяма степен има направляван, а в случаи и управляван характер. Подчертавам, че „направляване“ не значи автоматично „управляване“, резултатите се оказват често далеч от плановете на проектантите и действията на конструкторите. Не напразно Хенри Кисинджър отбелязва, че „историята е разказ на провалилите се планове, несбъдналите се мечти и надежди, които или не се оправдават, или се превръщат в нещо напълно различно“. Наистина, тези, които в Русия и извън нея планират Февруарския преврат през 1917 година, не мислят, че ще предизвикат Октомври. Тези, които смятат, че Хитлер ще разкъса СССР и го тласкат от Лондон срещу източния съсед, не очакват, че в резултат на това тяхната империя ще се разпадне, а СССР ще излезе от войната победител и свръхдържава. Това е нещото, което Хегел нарича „Коварството на Историята“. И въпреки това Кисинджър не напразно използва думата „план“ – в частност цялата му дейност в държавните и закрити наднационални структури е планиране, проектиране на историята и – да си го признаем, за наша беда, много му се получава.

Казаното по-горе не значи, че преди капитализма не е имало групи, които се опитват да влияят на хода на историческото развитие. Например тамплиерите щателно се опитват да създадат нещо като Европейския съюз – идеята е преждевременна, няма средства, които се появяват едва при капитализма. Проектно-конструкторската дейност изисква няколко условия. Като:

  1. Организация, която може да поставя, планира, готви, осъществява на практика (конструира, осъществява историческото социално и геоинженерство), тоест да се решават дългосрочните („дълга игра“) широкомащабни задачи (преврати, войни, революции и други“).

  2. Адекватен обект („вещество“) манипулации чрез геоисторическо инженерство

  3. Финансова база („енергия“), осигуряваща контрол над хората: власт и собственост

  4. Контролът над духовната сфера (информационните потоци, вярвания, ценности и прочее), особено на горно и средно равнище на обществените пирамиди.

  5. Ексклузивната структура на рационалното знание, принадлежаща само на върхушката. С нейна помощ от една страна, се анализират моделите и законите на историята, социалното поведение (особено на масите, на „тълпите), а от друга – насочват се в лъжливо и второстепенно русло изследванията на така наречената независима или обективна наука(резултатът е оформянето на професорско-профанната наука за долните и средните като параван за изучаване на реалните процеси, реалната картина на света).

Закритите наднационални структури на световното съгласуване и управление (същите конспиративни структури) са именно този тип структури, които отговарят на изброените горе характеристики. В края на 70-те години на XIX век Маркс забелязва, че ако трябваше наново да пише „Капитала“, то аналитично нямаше да започне със стоката, а с държавата. Бих го казал така: ако сега трябваше да пишем (или пренаписваме) „Капитала“, то щяхме да започваме не от държавите, а от закритите наднационални структури. И не е само въпросът, че тези структури от „втория“ (закрит) контур на границата на XIX-XXвек се превръщат в партии, парламенти и прочее („първи“ – открит контур) в своите функции. Те още преди това изразяват цялостни и дългосрочни черти на развитието на капиталистическата система и върхушката на нейния господстващ клас като системообразуващ елемент. В ръцете на именно тези структури, било то британските клубове, островните и континентални масонски ложи, организациите от последните два века, се оказват концентрирани едновременно и „веществото“, и „енергията“, „информацията“ на съвременни свят.

„Веществото“ тоест обектът на манипулации, станаха масите като феномен. Макар и да са излезли на арената на историята през ХХ век (по-точно елитите и техните слуги ги въвеждат там, от една страна оглавили, оседлали някакви движения, а от друга, подчинили се на времето на тяхната логика. Да си спомним например знаменитото обръщение към тълпата на героя Р.Пен на Уорън Вили Старк: „Дайте ми секира“ и успеха на прототипа на този персонаж – губернатора на щата Луизиана Хю Лонг), вече в средата-втората половина на XVIIIвек в градовете на Западна Европа се оформят в качеството на социален феномен на масата като сума от атомизирани индивиди – „самотната тълпа“. За разлики от вкоренените в малка традиция колективности (общини и касти), хората, което не свързани помежду си, отрязани са от семейните традиции, загубили локалните си ценности, лесно се манипулират.

В средата – втората половина на XVIII се случва „материализацията“ на финансовата революция от XVII век, започнала със създаването през 1613 година на „Стандарт Чартърд Банк“ на семейство Барух и приключила през 1694 година със създаването на Банката на Англия. Последната става мощно финансово-организационно оръжие на Англия (от 1707 година, след обединяването на Шотландия – Великобритания), което позволява да започне сериозно да печели войни.

Финансите са енергия, но не по-важна е информацията. Времето от средата на XVIII век демонстрира рязко увеличаване на ролята и значението на информацията като оръжие в борбата срещу различните групи елити. Просветителският проект „Енциклопедия или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите (1752-1762 г.) е първият опит за създаване на съвременно информационно оръжие, което, изготвено във Франция по британски рецепти, позволява в течение на живота на две поколения да се „вербува“ определена част от френския елит като привърженици на бъдещата революция. Революция в интерес на част на френската и британската буржоазия, преди всичко финансова, а също на закритите наднационални групи. Уилям Пит-младши, говорейки пред британския парламент, открито признава, че Великобритания е изхарчила за организирането на стимулирането на френската революция пет милиона лири – фантастична за времето сума. Вече са издадени немалко книги за бурната дейност на британските агенти във Франция по време на Революцията (1789 - 1799 г.) и по-късно как британското разузнаване провокира във Франция големия терор и още много друго.

И така, в средата на XVIII в ръцете на наднационалните групи, представени тогава основно от масонските ложи, се оказва концентрирано управляемото „критично вещество“ на масите, експериментално „дресирано“ на потоците информация, пари, енергия и блага в най-широкия смисъл. Цялата мощ именно на закритите наднационални групи (тогава, повтарям, това са масонски структури), формиращи буржоазната северноатлантическа класа, се стоварват между 1789 и 1848 години на държавите-монархии на Стария ред и или ги съкрушават, или уговарят компромиси при определени условия.

В епохата на революциите (1789-1848 година) на Запад се формира триединно ядро – ако ви е угодно – триглава ламя на капиталистическата система: държавата хегемон (през XIX век – Великобритания), финансовия капитал (Ротшилди и Беринги) и закритите наднационални групи на световното съгласуване и управление.

Капиталистическата система, разбира се, има и други особености, освен седемте изброени, но в случая са достатъчни и тези седем – те са основните за разбирането на капитализма. Именно те осигуряват неговия фантастичен динамизъм в течение на няколко столетия и много кратък по мащабите на продължителност на историческите системи живот.

Капиталът съществува преди капитализма в една или друга форма, най-вероятно ще съществува и след него. Но така, както капиталистическата собственост не е равна на капитала, така и капитализмът като система не е просто и не е само неудържим триумф на капитала. Реалността е по-сложна. Капитализмът може да се определи така: това е сложна социална система, която осигурява постоянно натрупване на капитал (развитие във времето) и неговата експанзия, позволяваща да се поддържа и увеличава нормата на печалби (пространствена характеристика) и която в това време ограничава капитала и неговите ценностни и дългосрочни интереси. Без това ограничение и неговите средства под формата на държавата, гражданството общество и неговите структури, политически партии, формално представят различни слоеве, система за масово образование и прочее – без всичко това капиталът, оставен сам по себе си, би изял и себе си, и обществото, и биосферата. А арбитър между капитала и неговите „ограничители“ са закритите наднационални структури.

Цялата история на капитализма е борба на капитала със социалните ограничители, за да се избави от тях, за обхващането от капитала на цялата капиталистическа собственост.

Именно тази борба на принципа на цирковия номер „борба на нанайско момченце с мечка“ е един от моторите на развитие на капитализма. Победата на едната от страните значи край на номера и на капитализма. Успехът на капитала в този път би означавал демонтаж на капитализма заради непотребността му като система, отработила своето, защото конспиративните структури не позволяват на този процес да излиза извън определени рамки. Но на границата между 60-те и 70-те години на ХХ век тяхната позиция донякъде се изменя. На първо място капитализмът като система на производство и производствени отношения достига до границата на възможностите си. По-нататъшното му развитие засилва, особено при наличието на системен антикапитализъм в лицето на СССР и Социалистическия лагер, противниците на капитала, преди всичко промишлената работническа класа и свързаните с промишлеността и държавата сегменти на средната класа. Трябва да се помни, че капитализмът е по начало система на производствените отношения, а не просто пари или богатство, както смятат представителите на простата вулгарна буржоазна политическа икономия. Те просто отъждествяват капитал(изма) с паричния, търговски капитал, намират капитализъм навсякъде, започвайки от Древния Изток и Древен Рим, да не говорим за средновековните градове, така увековечавайки капитализма. В основата на капитализма като система лежат не парите, те само опосредстват (изпълняват при това пет функции) обмена на работната сила на овеществения труд, който при това реализира себе си като увеличаваща се стойност.

Проблемите са именно от „втората страна“ на производствените отношения на капитализма. Ръстът на нейното политическо значение в условието на по-нататъшното развитие на индустриалната система (именно така, а не просто заради някакъв предел, постигнат от индустриалното производство – това е важното, но не е основното) кара закритите наднационални групи да коригират своята позиция по „ограничителите“ и да започнат заедно с капитала техния демонтаж (виж доклада „Кризата на демокрацията“, написан по поръчка на Тристранната комисия). Едновременно започва забавянето на научно-техническия прогрес и на промишленото развитие, тоест на развитието на реалната икономика. Залага се на развитието на финансовия капитал и това е първата причина, коригирала позицията на конспиративните структури. В началото на ХХ век финансовият капитал всъщност господства над промишления. Двете световни войни и периода на следвоенното възстановяване (до 60-те години на ХХ век) променят ситуацията: започна контранастъплението на промишления капитал, който получава обективен съюзник в лицето на СССР.

Съветският фактор е втората, не по-маловажна причина за изменянето на позициите на наднационалните групи по отношение на демократическите ограничители на капитализма и научно-техническия прогрес. От тук и ударението върху екологията, „пределите на ръста“, намаляването на населението – накратко неомалтусианския дневен ред, прехода към финансиализма. Успехите на СССР от една страна, самият факт на неговото съществуване като антикапиталистическа алтернатива, от друга, ограничава възможностите на „стопаните на световната игра“ по корекция и демонтаж (първо частичен) на капитализма: това би означавало признаването на историческата правота на СССР и на социалистическата система. Затова и изпълнението на новия проект на световната върхушка – крайният глобалистки демонтаж на капиталистическата система – изисква унищожаването на СССР или поглъщането на капиталистическата система, което, между другото, е едно и също. Въпреки това пълзящият демонтаж на капиталистическата система постепенно се развива още при съществуването на СССР. В резултат на този процес на нанасяне на „удари по щабовете“ от ограничителите към края на 70-те години постепенно се превръща в замислена комбинация на административната система и шоубизнеса, държавата „се топи“, масовото образование се разрушава стремително, гражданското общество се „спаружва“.

В отношенията между капитала и неговите „ограничители“ са възможни няколко исторически варианти. Например, крехкото равновесие, както е свойствено на класическото буржоазно общество. Има и друг вариант, който може да се види в системния антикапитализъм на социалистическите страни: „ограничителите“ подчиняват капитала и го унищожават.И накрая, вариантът, който видяхме „в пълната му слава“ на Запад след разрушаването на Съветския съюз: демонтирането на „ограничителите“ от световната върхушка на самия капитализъм и промяната на самия капитал, превръщането му във власт и притежание на социални информационни платформи, които вече не контролират материални, веществени фактори на производството, колко несъществени: социалните мрежи (поведение) и информационна сфера. Тези „контрольори“ - монополисти, всъщност вече не се нуждаят от капитала като такъв: симбиозата на фондове, банки и платформи представлява както нова сила - посткапиталистическа, така и нова система. Това пропагандно се представя като разпространение на капитализма върху всички жители на планетата под формата на приобщаващ ("инклузивен") или “стейкхолдерски” (за разлика от акционерния) капитализъм. В действителност това е параван за процеса на лишаване на по-долните 75% от обществото от малкото, което имат: някои имат малка частна собственост, а други имат лична (апартаменти, коли и т.н.). По този начин говорим за отчуждаване на малкия и среден бизнес на онези, които все още имат поне нещо „материализирано“. Ако "на входа" към капитализма е имало отчуждаване на земята (създадена от природата) на собствеността (ограждането, първоначалното натрупване на капитал на селяните), то на изхода също има отчуждаване, само че вече на материална собственост (създадена от труда) на средния слой, като отчуждаването унищожава този слой.

На „входа“ в капитализма масовите собственици на земя трябва да бъдат лишени от нея, така че тези, които остават собственици само на работната си сила, са принудени да станат обект на експлоатация на собствениците на капитал. На „изхода“ масовите дребни собственици на капитал трябва да го загубят, за да се превърнат в обект на експлоатация на тези, които контролират социалните и духовни (информационно-психологически) фактори на производството, които са се превърнали в основни.

Колкото и парадоксално да изглежда, капитализмът се е изчерпал, обхванал цялата планета, т.е. след като са изпълнили своята социогенетична програма и е спечелил. Вековната динамика на капитализма е такава, че винаги се нуждае от некапиталистични зони. Всеки път, когато световната норма на печалба падаше, капитализмът изваждаше част от некапиталистическата зона и я превръща в капиталистическа периферия - зона на евтина работна ръка и източник на евтини суровини. Световната норма на печалба е възстановена и след това съвсем се увеличава. Това, по-специално, обяснява неравномерния ритъм на колониалната експанзия, която избухва всеки път, когато световната норма на печалба намалява. Към края на ХХ век обаче капитализмът е изтощил планетата. Социалистическият лагер става капиталистически, появяват се обширни зони на полу-бандитски и просто бандитски капитализъм. В Китай съществуващата система е „социализъм с китайски характеристики“; може по същия начин да се нарече „капитализъм с китайски характеристики“, същността на сегашната „китайска система“ няма да се промени от това.

Некапиталистическите зони са практически премахнати, сега капитализмът няма къде другаде да изхвърли противоречията си, няма къде другаде да се храни, пътят на екстензивност е преграден.А по пътя на интензивността има подкопани, но все още продължаващи институционални ограничения и огромна масова прослойка дребни буржоа, които тези ограничения, макар и най-малкото, по някакъв начин защитават. Това означава: долу ограниченията, долу малкия и среден капитал, долу излишъка от население, а по-голямата част от останалите трябва да консумират по-малко, да се движат по-малко - не само между страните, но и вътре в страните. Те трябва да бъдат фиксирани локално. Това изисква извънредни мерки за обезсилване на последните остатъци от Запада в настоящия Постзапад, които се носят от социално, културно, расово и етнически бялото население. Манифестът на убийците или по-скоро гробарите на капитализма и западната цивилизация, написан през 2020 г. от високопоставен служител в служба на световния елит К. Шваб в сътрудничество с Т. Мюлер, се нарича “Голямото нулиране”... "Големият нулиране" е опит за формализиране на крайната криза на капитализма, за да се създадат най-благоприятните условия за новите господари, господарите на пост-капитализма, и да се формира човешка маса, готова за нов тип експлоатация и контрол .

Крайната криза на капитализма е логичен системен резултат от неговото развитие. Но какви форми ще приеме и каква ще бъде посткапиталистическата система се определя от логиката на борбата на историческите субекти. Като цяло настоящата ситуация е резултат не само от кризата на капитализма, но и от унищожаването на неговия антипод - системния антикапитализъм, СССР. Това беше нисък старт на терминалната криза, но в същото време факторът, който я забави в продължение на десетилетие и половина - диалектика. СССР е унищожен от хибридно образувание, което се състои от част от съветската номенклатура, държавна сигурност и "капитала" в сянка, от една страна, и някои сегменти от световната капиталистическа класа, представени от затворени наднационални структури, банки и специални услуги, от друга. Системният антикапитализъм се оказа нещо като сандък (върху дъб), в който се пазеше иглата на със смъртта на капитализма. Съндъкът падна от дъба и това беше началото на края на капитализма.

През октомври 1990 г., точно когато се проведе „картофеният марш“ на десантчиците в СССР, аз изнесох лекция в Колумбийския университет (Ню Йорк, САЩ). Един от присъстващите саркастично попита: "Не мислите ли, че камбаната бие за комунизма?" Отговорих веднага, в стил Джонсън: "Не питайте за кого бие камбаната - за вас е." И обясних: краят на СССР ще бъде началото на края на капитализма. Отсега нататък, въпреки външния триумф, мече ще се очаква смъртта. Публиката не се съгласи с моята теза: не разбра, или по-скоро не искаше да разбере. Но бях прав. За да разберете по-добре тази теза, нейната същност и логика, трябва да разгледате произхода на капиталистическата система, нейната еволюция.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели