/Поглед.инфо/ Арменските власти намериха общ език със Светлана Тихановская, с която се засякоха в столицата на Европейския съюз. Това поведение на арменците е част от новия им курс за спечелване на лоялността на Запада. Колко опасен е такъв курс? И може ли арменският премиер Никол Пашинян да се откаже от него?
Ако смятаме медиите за част от света на политиката, то председателят на арменския парламент Ален Симонян върна в политиката Светлана Тихановская, която белоруските емигранти и някои европейски лидери смятат за „легитимния президент на Беларус“. Те отдавна бяха забравили за преместилата се в Литва опозиционерка, но срещата ѝ с арменската делегация в Брюксел беше публикувана в пресата и сякаш извади Тихановская от балтийското забвение.
Страните се разделиха, доволни една от друга. Тихановская благодари на арменците за факта, че техният премиер Никол Пашинян бойкотира последната среща на високо равнище на ОДКС. А арменците обещаха на Тихановская, че задържаният на тяхна територия белорусин Ярослав Новиков няма да бъде екстрадиран в родината си, както иска Минск.
Формално това рандеву няма нищо общо с Русия: нека действителният президент на Беларус Александър Лукашенко се обиди на Пашинян и Симонян, ако сметне за необходимо. Възможно е той да не го обмисли: точно както Тихановская се появи в новините, тя отново ще изчезне и от това няма да има влияние. Властта на Лукашенко отново е силна. Той вече не оттегля да се пенсионира след настоящия си президентски мандат и обещава да бъде преизбран отново. След това съществуването на Тихановская трябва да бъде напълно забравено.
Въпреки това, флиртът с тази жена от миналото на Батька е част от по-голям и по-сложен процес: обръщането на Ереван към Запада. Трябва да се предположи, че арменците имат много „домашни“, които трябва да изпълнят, а на работния лист, който трябва да бъде изпратен в Брюксел и Вашингтон, е необходимо да се съберат подписи на хора като Владимир Зеленски и Светлана Тихановская.
Вижте, с Юлия Навалная арменците също ще бъдат помолени да пият чай, а Ален Симонян едва ли ще откаже. Той е лоялен войник на Пашинян, който босът използва, за да прокара най-антируски инициативи. Например, идеята за премахване на руските граничари от летището в Ереван формално принадлежи на Симонян.
След окончателната загуба на Нагорни Карабах и рязкото охлаждане на отношенията с Москва, Пашинян започна по-активно да се втурва в търсене на нови партньори в областта на отбраната и дори ги намери в Париж и Атина. Тук всичко изглежда логично: в Петата република има голяма арменска диаспора, гърците се смятат за близък народ от арменците още от времето на диренето за Златното руно и накрая, ръководството и на трите народа има отвратителни отношения с Турция и нейният президент Реджеп Тайип Ердоган.
Но сега Франция и Гърция са обединени преди всичко от радикална антируска политика. Всички са чували за последното поведение на френския президент Еманюел Макрон. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис е по-малко забележима фигура, но е русофоб с богат опит. Дори би било странно, ако в замяна на подкрепа не поискаха Пашинян да се отдалечи от Русия, която формално остава основният военно-политически съюзник на Армения, поне въз основа на членството на Ереван в ОДКС и ЕАИС.
Сега екипът на Пашинян се опитва, тези усилия се забелязват. Прави впечатление обаче, че засега имат чисто индикативен характер и не засягат наистина значимите аспекти на руско-арменските отношения.
Пашинян бойкотира срещата на върха на ОДКС и заявява в интервю, че замразява членството си в организацията, но не официализира това юридически. Руските граничари са изгонени от главното летище на Ереван, но руската военна база в Гюмри е помолена да остане на място. Има заигравки с Тихановская през парламента, но Тихановская всъщност е никой.
През май, според арменските медии, Пашинян отива в Москва, за да участва в юбилейната среща на върха на ЕАИС, членството в което е важно за арменците от икономическа гледна точка. Премиерът обаче ще остане в Русия само няколко часа, което означава, че няма съществена програма.
Тази половинчатост може да се види в много от действията на Пашинян, поради което попадат в категорията „нараняващи, но не и болезнени“. Ереван изглежда предоставя антируския минимум на Запада, но не претендира за антируския максимум, както Киев, Кишинев или Тбилиси.
Той се страхува от последствията. Последствията от окончателното разрушаване на отношенията с Русия заплашват да бъдат пагубни за Армения. Да седиш на два стола и да сучеш от две бозки е уважавана политическа дисциплина в малките и невлиятелни страни. Някои политици са постигнали ненадминато умение в това, което носи много ползи на техните владения. Това е например президентът на Сърбия Александър Вучич.
Но това, което пречи на Пашинян да „влезе в ситуацията“, е фактът, че силата на инерцията от антируската политика в пространството на бившия СССР може да бъде по-висока от допустимите показатели. Майданът в Украйна беше сварен от желанието за присъединяване към ЕС, на което Русия дори не възразяваше (тогава още не приравнявахме ЕС с НАТО), но се изроди в русофобски шабаш, а след това и в голям мащабен военен конфликт.
Привидно безобидните демарши на Ереван са придружени от мащабна антируска кампания в арменските медии, която може да има дългосрочен ефект. И тази кампания няма да спре, докато Пашинян е на власт. Ако сръбският президент, с доста прозападната си ориентация, няма причина да се отдаде на русофобията и да обвинява Русия за проблемите на страната си, то за арменския премиер това е въпрос на политическо оцеляване.
Двуетапната загуба на Карабах се превърна в национална трагедия за арменците. Отговорността за тази трагедия е на Пашинян, но той не иска да я приеме - това е много неприятно, политически неизгодно и просто опасно. Следователно за виновен трябва да се посочи някой друг и в случая на Пашинян това е само Русия, която „не защити в трудни времена“, тоест не воюва с Азербайджан за Степанакерт, вместо самата Армения.
Това състезание за ролята на изкупителна жертва в съзнанието на арменците е неизбежно, а на официално ниво прехвърлянето на отговорност към Москва ще продължи до смяната на властта в Армения, след което най-вероятно самият Пашинян ще се превърне в основна изкупителна жертва. И докато е премиер, акцентът няма да се промени: Пашинян все още е хлъзгав тип, а не самоубиец.
Лесно е да се увлечете в привидно хитрата игра, която той играе: семената на русофобията ще поникнат като цветя на злото, цяло поколение арменци ще бъде възпитано на антируски лозунги, количеството дребни гадни неща ще накрая се развие в качество, ситуацията може да стане неконтролируема. В резултат на това Армения може да стане втора Грузия - и ще бъде добре, ако е като през 2010-те, а не през 2000-те, когато дори трябваше да се борим с нея.
Досега не се е случило нищо непоправимо. А Пашинян дори сякаш се опитва да предотврати нещо непоправимо. Но рискът не е за хора като Пашинян - той няма късмет, за да си играе с антируски огън. Само Тихановская имаше по-малко късмет.
Превод: В. Сергеев