/Поглед.инфо/ 1. Премиерът на Северна Македония Християн Мицкоски направи неотдавна решителна крачка към истината (03.08.2025), като се позова на Спогодбата от Блед в опит да докаже вековната идентичност на македонския народ и език.
А истината е, че Бледската спогодба (01.08.1947), унизителен за България документ, става факт седем месеца след като е подписан Парижкият мирен договор (10.02.1947) между Съюзниците и Народна република България.
Който отрежда на България участта на „победена страна“ във Втората световна война.
Бледската спогодба, като едно от най-срамните следствия на „поражението“ на България във войната, е единственият дипломатически акт, чрез който независимо, че бива принудена, България признава съществуването на „македонски народ“ и отказва на част от българите да се чувстват едно цяло с българския народ.
Моралното унижение става още по-тежко, като се отчете, че българската власт, осъзнавайки лошото, що сторва на своя народ, се опитва да обясни, че „братска Югославия“ е направила жест като се е отказала от репарациите в размер на 45 милиона долара, които България дължи по Парижкия мирен договор заради тригодишната окупация на част от Югославия.
Това е събитието, на което Мицкоски и други северномакедонски политици са решили да се позовават, за да доказват „вековната идентичност на македонския народ и език“.
В реализирането на което не е участвала нито „македонска“ страна, нито един „македонец“.
2.
Кой знае защо, северномакедонските лидери проявяват впечатляваща скромност.
Например, не подчертават изрично кои са историческите личности Йосип Тито и Георги Димитров, подписали Бледската спогодба от югославска и българска страна.
Избягват да посочват, че Георги Димитров е известният на целия свят герой от Лайпциг осъдил фашизма (1933). Генерален секретар на Комунистическия Интернационал (1935-1943). Инициатор на Антифашисткия фронт срещу надигащия се германски фашизъм(1935). На чиято основа е изграден РОТФРОНТ с принос за освобождението на Европа от фашизма (1941-1945).
Лидерите на РСМ се въздържат да сочат, че Тито е главнокомандващ на Югославската народно-освободителна армия, председател на Югославската комунистическа партия, министър-председател на Социалистическа федеративна република Югославия. Ръководеното от него партизанско движение е част от РОТФРОНТ. Ведно с партизаните във Франция, Италия...
Акцентирам на тези два пункта, защото в темелите на строителството на съвременната вардарскомакедонска държава е заложена абревиатурата АСНОМ (02.09.1944), ще рече:
АНТИФАШИСТКО СЪБРАНИЕ ЗА НАРОДНО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА МАКЕДОНИЯ.
Само за три години, в полза на „победителката“ Югославия и във вреда на „победената“ България, процесът на политическото инженерство за изфабрикуване на „македонски народ“, „македонски език“ и „македонска история“, наченат от Тито с АСНОМ (02.08.1944), е завършен от Тито и Димитров с Бледската спогодба (01.08.1947).
Спогодбата има още едно грозно следствие за българите във Вардарска Македония.
Тя дава силен тласък на кървавото насилие над всички, които се смятат българи, наченато още през 1913 като официална държавна сърбо/югославска политика.
Но този път с нов акцент - убийствата и насилието се използват, за да се убеди населението на Вардарска Македония, че е съставено вече не от „южни сърби“ или „вардарски бановинци“, а от „македонци“. Което не променя същността, защото истинската цел е затриване на българската идентичност на населението във Вардарска Македония.
3.
Само че има една „подробност“.
Във Вардарска Македония никога не е имало партизанско движение за освобождение от българската окупаторска фашистка власт.
Причините са няколко.
Първата е, че населението на Вардарска Македония е приемало радушно българската администрация.
Хората масово са започвали да се наричат българи и да се идентифицират с българския народ, населяващ Мизия, Тракия и Македония. Царство България е инвестирала огромни средства за подобряване на бита на местното население, за създаване на училища, медицинско осигуряване, задовoляване на други социални нужди на хората.
Такава грижа за народа на Вардарска Македония, каквато е полагала българската власт (1941-1944), не е бивала през нито един момент от сръбско/югославската власт (1913-1941).
Втората причина е, че политическите и социалните условия за партизанското движение в довоенните български граници не са характерни за Вардарска Македония.
В Стара България партизаниските действия, започнали спонтанно тук-там след като Германия напада СССР на 22 юни 1941., постепенно биват организирани и обхващат цялата територия на страната. Народът навсякъде е изразявал подкрепа за руснаците и не е одобрявал политиката на българската власт в полза на Хитлеристка Германия.
Във Вардарска Македония народът не е имал мотив да воюва против властта. Вярно е, че съпротивително движение е имало, но в него повечето от участниците не са местни жители, а сърби и други, включително руснаци, избягали от германски военен плен.
Първоначаният водач на съпротивата комунистът Методи Шаторов е действал подобно на комунистите в Стара България – с политически мотиви и стратегически замисъл в полза на СССР и против Германия.
Разбира се, Шаторов е снет набързо по заповед на Тито.
Замисълът на Тито е да се придава „масов“ характер на съпротивата на „македонския народ“, с национално-освободителна цел.
Обаче момчетата, нападнали военния пост на 11 октомври 1941, са заявявали, че са българи, и са действали по политически мотиви, без национално-освободителен признак
Но ето, че северномакедонската власт чества това събитие като начало наборбата на македонския народ срещу българския фашистки окупатор.
В подкрепа на истината, че във Вардарска Македония не е имало организирано македонско партизанско съпротивително движение против „окупатора“ България, говорят и следните два факта.
Първият факт е свързан с поручик Дичо Петров.
Когато той организира войниците от неговата рота срещу властта, не е имал предвид властта на България в Македония, а властта в Царство България като съюзническа на хитлерофашистката власт. Затова неговата бойна единица Първи войнишки партизански батальон се отправя към Стара България, за да се включи в партизанското движение. Ако е искал да действа в Македония, колко работа би свършил с неговия командирски опит и военната подготовка на войниците му.
Поручик Петров загива в сражение с жандармерията при село Батулия, Софийско, и му е присвоено званието „полковник“ посмъртно.
Вторият факт е по-завързан и в него основна личност е Методи Шаторов.
Председателят на Македонския покраински комитет на Югославската комунистическа партия Шаторов, още с навлизането на Българската армия във Вардарска Македония през пролетта на 1941, преименува ръководената от организация в Македонски покраински комитет на Българската комунистическа партия.
Тук прилагателното „македонски“ се използва в географски смисъл и в двата случая. Без зрънце национално или етническо съдържание.
Ръководената от него военна тактика има политически, не народноосвободителен характер.
Всичко това обяснява защо „Стариот Бугарин“, както Тито е наричал Шаторов, е бил недолюбван от него.
Нещо повече, Титовският наказателен съдът осъжда Методи Шаторов на смърт.
Той се спасява от титовите джелати, като се прехвърля в Западните Родопи. Назначен е за командир на Трета въстаническа оперативна зона на Народноосвободителната въстаническа армия с център град Пазарджик.
Шаторов загива при твърде странни обстоятелства на 04.09.1944 под връх Милеви Скали над Гара Белово. Това са два дни след 02.09.1944, когато на власт идва правителството на Муравиев. Което от 03.04.1944преговаря за примирие с партизаните.
В сражението със сборни полицейски, военни и жандармерийски сили от Пловдив, Пазарджик, Пещера и Разлог загиват 12 партизани, между които и командирът Методи Шаторов.
Същия ден друга военна дейност срещу партизаните няма в цялата страна. Според премиера Муравиев местната власт не е действала по заповед на правителството.
Дали пък някой не е бил решил да помогне на някоя Съюзническа мисия!
Известно е, че Съюзниците са симпатизирали на маршал Тито.
Който пък в лицето на българина Шаторов е виждал заплаха за очертаващата се негова безусловна власт над българите във Вардарска Македония.
Както и да се погледне, военната операция, довела до премахването на фактора Шаторов, дори да е случайно предприета, без стратегически и политически мотиви, изиграва ролята на подарък за проюгославските „македонисти“.
4.
Въздържането на северномакедонски лидери да изкарват на преден план историческите заслуги на конкретните политически субекти, подписали Спогодбата от Блед, вероятно се дължи и на още една съществена причина.
Георги Димитров е символ на Коминтерна, предизвикал комунистическа вълна в Европа и света в полза на СССР и във вреда на САЩ и Западна Европа.
А Тито е продължител и ръководител на кървавата просръбска шовинистична политика в Югославия, начената още от края на Първата световна война и причинила стотици хиляди човешки жертви и насилие за 80 години (1918-1999) сред васалните на Сърбия народи на Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, Вардарска Македония.
С рухването на комунизма (1990) жестокото сръбско/югославско насилие приема вид на проливане на кръв в избухналите междурепубликански, междуетнически и междурелигиозни войни в разпадащата се Югославия с политиката на наследилия Тито Слободан Милошевич (1990-1999).
Тези факти северномакедонските лидери няма как да обяснят на Евросъюза, към който искат да присъединят тяхната държава без разграничаване от случилото се. На практика тяхната политика е продължение на македонистичната/антибългарската политика на Тито.
5.
И тук е парадоксът.
Държавите от Евросъюза като че ли не виждат съвпадение на тези две политики. Те се ограничават да говорят за някакъв двустранен спор между РСМ и РБ и да припомнят „под сурдинка“, че вписването на българите в северномакедонската конституция е условие за преговори на РСМ за приемане в Евросъюза.
За всичко останало се мълчи „скромно“.
6.
Известно е, че договорът от Блед не бил влязъл в сила поради скарването на Тито със Сталин и пропадането на идеята за Южнославянска федерация под хегемонията на Югославия.
Само че Тито и Сталин не са се „скарали“ на идеологическа основа.
„Скарването“ им е предизвикано от цинизма на делката „50/50“, предложена от британския министър-председател Чърчил и приета от съветския лидер Сталин.
Колкото власт над Югославия има СССР, толкова имат Великобритания и САЩ.
„Съюзниците“ си вземат своето от „50/50“, като мотивират Югославия да приеме парите по плана „Маршал“ в разрез с несъгласието на СССР.
Те убеждават Югославия да отклони искането СССР да дислоцира въоръжени сили на нейна територия, както Съветският съюз прави в Източна Германия, Полша, Чехословакия и Унгария.
Стига се дотам, че Югославия не се включва в Организацията на Варшавския договор, изградена (1955) в противовес на НАТО (1949).
Всичко това променя съотношението на стратегическите въоръжени сили в Европа в полза на САЩ, Великобритания и НАТО и във вреда на СССР, Организацията на Варшавския договор и изобщо доминирания от Съветския съюз Източен блок.
7.
Вярно е, че Бледската спогодба не влиза в сила.
Но също така е истина, че остава белегът от насилието над българите в Пиринска Македония.
Запазва се кървавата югодиктатура над българите във Вардарска Македония.
Които според Мицкоски днес са само няколко стотин души и за техния минимален брой не би било причина да се правят проблеми.
Дали Северна Македония ще бъде приета в Евросъюза е въпрос на бъдещи решения. Които ще бъдат вземани не от тази държава и нейното опърничаво поведение, а от други сили.
Можем ли да си представим, че Евросъюзът или САЩ ще се съобразяват с капризите на северномакедонски политически фактори за това или онова при положение, че населението е по-малко от два милиона!
Така че властващите македонисти в Северна Македония, потомци и наследници на македонистите от титовското комунистическо време, вероятно си гледат своя интерес да оцеляват във властта колкото се може по-продължително време.
Надяват се може би и на някаква промяна в геополитиката след срещата между Тръмп и Путин в Аляска. Дали?
8.
А ако Северна Македония все пак реши да кривне от очертания ѝ път към Европейския съюз, народът като едното нищо може да влезе в Съюза пряко волята на властите.
Днешните 200 хиляди граждани на РСМ с български документи за самоличност могат да станат 300 хиляди или дори повече от 500 хиляди, ако властта продължава да шикалкави и да се бори с вятърни мелници.
И ето, че в един момент количеството може да прерасне в качество.
Едно огромно като маса население с право да пътува свободно из Еврпопа като българи и плаща данъците си в Европа и България и така вреди на икономиката на Северна Македония, може в един момент да поиска своето от властите в РСМ.
Кое е това „:свое“?
Признаването на стотиците хиляди българи като изконно автохтонно население на Вардарска Македония, които не биха имали нищо против държавата им да се нарича Република Северна Македония. Където обаче езикът ще да бъде част от българския език, а културата, песните и хорáта ще си бъдат „наши“.
--------------------
* Използвам понятието „македонизъм/антибългаризъм“ в настоящия текст, понеже двете съставни думи „македонизъм“ и „антибългаризъм“ могат да съществуват пълноценно само заедно.
Всяка губи най-същественото от значението си, ако се използва без своя „брат-близнак“.
Македонизмът като официална държавна идеология и политика бива въведен от Тито (1945), за да се подчертае неговият абсолютно небългарски характер. Тоест българите и македонците нямат нищо общо помежду си като два различни етноса – по произход, език, история, култура, азбука, народни традиции.
А антибългаризмът е неписана, но повсеместно използвана идеология и политика в отминалата в историята сърбо-югославската социална практика, съхранена почти без изменения в днешна Северна Македония, защото се осъзнава, че ако българското самосъзнание на българския народ на Вардарска Македония не бъде изтръгнато из корен и стъпквано жестоко, все може в един момент да дойде време народът да поиска своето име и своята съдба: като език, култура и пр. елементи на българска етническа идентичност.