/Поглед.инфо/ Сръбският президент Александър Вучич стана много по-смел в отношенията със Запада и подкрепи административния бунт на косовските сърби, което доведе до нова ескалация на конфликта. Той нарече събитията в региона "тектонични промени". Какво са те? И защо това е важно от гледна точка на интересите на Русия?

„Тектонични промени“ означава не просто важни, а исторически, епохални. Трябва да се приеме, че начинът, по който беше преди, вече няма да бъде, но ще бъде различен. Например за Русия денят на тектоничната промяна беше 24 февруари 2022 г.

Но сръбският президент Александър Вучич говори за по-малко събитие, което все още може да бъде обърнато. За един ден почти всички етнически сърби, които бяха в правителството на Косово, подадоха оставки. Става дума за един министър, десет депутати, четирима кметове, както и полицаи, чиновници и съдии.

Подчертаваме, че те не принадлежаха към формално законните, а чисто виртуални власти на сръбската провинция Косово и Метохия, а към властите на самопровъзгласилата се държава Република Косово, която не е призната нито от Сърбия, нито от Русия . Подобни неща обикновено се наричат колаборационизъм, но това са Балканите, там е по-сложно.

Косовските сърби искат да работят за албанската квазидържава по-малко от всеки друг народ на земята. И онези сърби, които подадоха оставка, и тези, които първоначално ги критикуваха, че сътрудничат на „албанските окупатори“.

Една малка (максимум 25 000) сръбска общност обаче не може постоянно да живее в условия на партизанска война срещу милион и половина албанци и войски на НАТО под регионалната марка КФОР. Но ще продължи да живеят в родината си. Косово се нарича люлката на сръбската култура, сърцето на Сърбия. Който искаше, отдавна си замина и малко хора ги упрекнаха - трудно е да си сърбин в Косово.

Тъй като някои останаха, трябва да се защитят техните интереси. Включително и от онези, които преди това са извършили етническо прочистване на сръбското население в региона.

А Западът има нужда от видимостта, че е успял да помири враждуващите народи и да създаде многонационална държава в Косово, където правата на малцинствата са защитени.

Ето защо на албанските власти беше забранено да използват националния черен орел като символ, налагайки знаме, подобно на знамето на Европейския съюз, само че всяка звездичка обозначава една от косовските етнически групи, до циганите.

Ето защо косовските сърби и официален Белград бяха убедени от ЕС да сътрудничат на албанците. И през 2013 г. те най-накрая склониха. Тогава, под гаранциите на Брюксел като посредник между Белград и албанските власти, в Прищина беше подписано споразумение, което много сърби определиха като предателство, въпреки че то не предполагаше признаване на независимостта на Косово. То предполагаше някакъв междинен вариант за уреждане, който да позволи да живеят един до друг.

Споразумението се оказа важно и основното в него е, че на първия етап косовските сърби трябваше да бъдат интегрирани в косовските власти и да избират самоуправление според косовските закони. Вторият етап включваше създаването на Общност от сръбски общини. Това е, най-грубо казано, федерализиране на Косово. Прокарване между сърби и албанци на такива административни линии, които албанците да признаят и да не изхождат от принципа „всичко в Косово е наше, ако не е наше, то само засега“.

Излишно е да казвам, че този принцип не се е променил. Минаха почти десет години, сръбските общини не бяха легализирани. Сегашните албански власти намекват, че те няма да бъдат легализирани, докато предишните (по силата на които е сключено споразумението) директно настояват споразуменията в тази част да не се изпълняват за нищо на света и никога.

През всичките тези години албанците отхапваха правата и възможностите на сърбите, обикновено действайки по метода на наглото нападение. В отговор сърбите вдигнаха шум, ЕС се намеси неохотно, албанците с обиден вид се отдръпнаха, но с крачка-две по-малко от преди. Така лека-полека си проведоха политиката: колкото по-малко сърби, толкова по-добре, а тези, които останаха, да живеят като албанци.

Тази година основният препъни камък беше проблемът с регистрационните номера. Косовските сърби, които живеят предимно по границата със Сърбия, караха със сръбски номера, разбира се, но сега са принудени да пререгистрират колите си и да вземат косовски, които не се признават в Сърбия.

Това е въпрос на удобство, това е въпрос на законност, това е въпрос на принцип. Въпреки че съвсем наскоро (но след войната) сърбите не сметнаха за срамно преди да заминат за албанската част на Косово да сменят номерата на колата с квазидържавни. Така има много по-малък шанс стъклото да се счупи или гумата да се спука.

През годината албанците многократно се опитваха да блокират административната (от тяхна гледна точка държавна) граница със Сърбия за сръбски автомобили, спирайки и претърсвайки всички автомобили с „грешни“ номера. Сърбите както винаги вдигнаха местен бунт, Белград вдигна войските в бойна готовност, Европейският съюз се хвана и притисна албанците, а албанците обявиха отлагането на „окончателното решение на сръбския въпрос“.

Поредното отлагане изтече в началото на ноември - и всичко се повтори с тази разлика, че един от полицейските началници на населеното със сърби Северно Косово на име Ненад Джурич (разбира се, сърбин) отказа да издаде заповеди за подмяна на номерата, въпреки че според албанските закони той трябваше. За това той беше уволнен, което предизвика вълна от доброволни оставки от други сърби.

Общо взето в "барутният погреб на Европа" пак пуши. И това е изключително неприятно за ЕС и САЩ. И все пак - десет години лежи в на заден план.

В по-голямата си част сърбите са обединени в една партия - "Сръбска листа". Официално тя се ръководи от президента Вучич, но самият Вучич заявява, че няма нищо общо с „тектоничните промени“, напротив: той уж успя десет пъти да разубеди косовските сърби от подобна стъпка, но не успя за единадесети път, а виновен е ЕС, който не може да повлияе на нахалните си албански подопечни.

Парадоксално, но Вучич може и да не лъже, когато казва, че е на ръба. Най-малкото наистина трябваше да удържи настъплението на косовските съграждани, които смятат споразуменията с ЕС за капитулантски, а позицията на Белград като цяло почти предателска.

Но сега Белград и косовските сърби са единни в исканията си: да отменят решението за номерата на колите и най-накрая да създадат сръбски общини. Интересно е, че премиерът на Сърбия Анна Бърнабич беше изключително твърда и категорична на среща с представители на ЕС по този въпрос, което не очаквате от нея, прозападна възпитаничка на европейски неправителствени организации. Политикът едва не започна да удря с юмрук по масата: не я интересува какво мислят в Прищина, а ако Европа е гарант за споразуменията, нека се държи като гарант.

Вучич, дори това да не е неговият план, вероятно се радва, че „европейските партньори“ сега буквално горят: те отново са хванати от политическа безпомощност и неспособност да укротят креатурите, които самите са създали.

Русия е наясно с тази ситуация. Същото беше и с Минските споразумения, които могат да се нарекат и план за ограничена федерализация на Украйна. Берлин и Париж бяха техни гаранти, но те не можаха или не искаха да принудят зависимия от Запада Киев да изпълни тези споразумения. В резултат на това получиха голям военен конфликт, могат да го получат и в Косово, макар и в по-малък мащаб. Не е ли това „тектоничното изместване“, за което президентът на Сърбия говори почти със задоволство? Лично Вучич определено няма нужда от война, той едва свързва двата края в гражданския бюджет на Сърбия.

По-скоро говорим за друго: сърбите – и Косово, и Белград – торпилираха поредния план за уреждане, който немците и французите измислиха (нещо повече, те смятаха, че вече почти са се разбрали с Белград).

Ако опростим, планът е следният. Все още не е необходимо Белград да признава Косово, тъй като това е неприемливо за него, но трябва да оттегли възраженията си срещу приемането на Косово в ООН (Русия и Китай сега блокират това, но се ръководят от позицията на Сърбия) и признаването му от онези страни от ЕС, които все още не са го направили (Гърция, Испания, Кипър, Румъния и Словакия). В замяна Сърбия ще получи продължителна интеграция в ЕС до пълноправно членство в бъдеще, както и икономическите преференции, от които се нуждае.

Лесно е да се предположи, че следващата стъпка е обединението на Сърбия и Косово в рамките на ЕС, което от гледна точка на Брюксел би разрешило конфликта. В същото време федерализирането на Косово би било допълнителна примамка, тъй като дава надежда, че Сърбия ще може да върне поне тези земи, населени със сърби, тъй като тяхното присъствие в Косово не отговаря нито на закона, нито на логиката. Сегашните му граници са исторически, а не етнически, а етническият конфликт трябва да бъде решен.

Но албанците отхвърлиха федерализацията. И Вучич отхвърли германско-френския план.

И постъпи правилно, защото този план е уловка. Това ще доведе преди всичко до пълноправно членство на Косово в НАТО и в резултат на това до невъзможност да се промени каквото и да било в провинцията, разчитайки на сила, а нуждата от сила със сигурност ще се появи.

Независимо дали си струва или не да се преследват целите, които могат да бъдат преследвани по този план, действията на Белград не могат да бъдат отменени, но от своя страна и Прищина, и Брюксел винаги могат да се отметнат. И дори европейците искрено да вярват, че няма да направят това, пак не им се вярва: пак ще провалят всичко, пак няма да намерят сили да окажат натиск върху албанците.

Както беше в случая със споразуменията от 2013 г. Както беше с Минските споразумения.

Затова ще изхождаме от това, че отхвърлянето на френско-германско-брюкселския проект е „тектонично разместване“. Оказва се, че Европа може да бъде пратена по дяволите, като директно ѝ се посочи нейният политически провал. Прищина прави това от години. Сърбите, сякаш съвзели се от шока от 1999 г., сега също се опитват. И засега имат късмет.

Вече можем да говорим за резултат 2:0 в мача между сръбския свят и Запада. Първо, Белград успя да устои на безпрецедентен натиск и не наложи санкции срещу Русия, въпреки преките ултиматуми. Второ, Милорад Додик, апологет на обединението на сръбския свят и враг на ЕС, не само спечели президентските избори в Република Сръбска в БиХ, но и защити тази победа, въпреки че финансираната от Запада опозиция отказа да признае резултатите от вота и се опита да започне поредната „цветна революция“.

Това може би също са тектонични промени. Възможно е изместването в същата посока, в която се движи Русия, отричайки ориентацията към Запада като модел на развитие.

Нашият общ успех в този смисъл е политическият фалит на съвременния Европейски съюз като организация, неспособна да разрешава етнополитически конфликти. Това зависи повече от руските действия в Украйна, отколкото от сръбските действия в Косово, но би било нечестно да не забележим, че Белград също предизвиква „Пакс Американа“.

Такова предизвикателство, разбира се, ако вземете мащаба, не е много, но е част от настъпването на нова ера.

Основното нещо е да не се прави грешка в тактиката, както веднъж сгрешиха италианските социалисти, когато напуснаха властта в знак на протест срещу терора на фашистите на Мусолини. В крайна сметка това само помогна на диктатора да укрепи властта си, а и го изплаши толкова много, че реши да изчисти всички недоволни. Така фашизмът за първи път се установява в европейска държава.

Но на Балканите, както обикновено, всичко е по-сложно.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com