Сирийската загуба и натискът в Ормузкия проток
За да се разберат истинските подбуди на Техеран, трябва да се излезе извън рамките на Централна Азия. Според редица геополитически наблюдатели, след фактическата загуба на Сирия през 2024 г. като оперативна площадка за проектиране на сила към Леванта и Средиземно море, Иран е принуден радикално да пренасочи външнополитическия си ресурс.
Загубата на Дамаск разруши така наречената "Ос на съпротивата" в нейната сухопътна непрекъснатост. За Техеран чакането е лукс, който не може да си позволи.
Едновременно с това военно-политическото противопоставяне между Вашингтон и Техеран навлезе в безизходна фаза. В медиите се появяват данни за нарастващо напрежение в Ормузкия проток, засилено от агресивната риторика на американската администрация и изявленията за евентуално обявяване на протока за зона под пряк контрол на САЩ. Иранското външно министерство реагира остро, а армейското командване дори обяви парични възнаграждания за ликвидиране или пленяване на американски войници при евентуална сухопътна операция.
Според публикации в Bloomberg, конфликтът вече е придобил цикличен характер с ниска интензивност. Твърди се, че монархиите от Залива – ОАЕ, Катар и Кувейт – са започнали дискретен транзит на над 4 милиона барела петрол дневно през Ормуз с изключени корабни транспондери, опитвайки се да избегнат рисковете, докато същевременно поставят под въпрос дългосрочното разполагане на американски военни бази на своя територия.
При тези условия логистичните и търговските пътища през Централна Азия се превръщат за Иран в критичен вентил за преодоляване на геополитическата изолация.
Историческият баласт: Шиизъм, сунизъм и сянката на ПИВТ
Най-голямото препятствие пред идеята за "Съюз на персийскоговорящите страни" не се крие в логистиката, а в историята и идеологията. Иран е шиитска теокрация. Таджикистан е светска държава с преобладаващо сунитско население.
През 2010-те години отношенията между Техеран и Душанбе претърпяха дълбок срив. Таджикските власти открито обвиниха Иран в подкрепа и укриване на лидери на забранената в Таджикистан Партия на ислямското възраждане (ПИВТ). Посещенията на представители на ПИВТ на официални форуми в Техеран се възприеха от президента Емомали Рахмон като пряка намеса във вътрешните работи и опит за износ на ислямска революция.
Светският режим в Душанбе продължава да подхожда с огромна предпазливост към иранското културно и религиозно влияние.
От друга страна, самият паниранизъм като светска националистическа идеология, мечтаеща за "Велик Иран", е забранен в самата Ислямска република. Основаната през 1941 г. Паниранска партия бе смазана след революцията от 1979 г., а нейният лидер Мохамед Реза Амели Техерани бе екзекутиран. Днес остатъците от тази формация съществуват главно във виртуалното пространство с домейни, регистрирани в Канада.
Следователно, когато Иран говори за "персийско единство", той има предвид много тесен, строго контролиран от държавата формат на "мека сила", който изключва както светския национализъм, така и прекомерния шиитски прозелитизъм.
Предходните опити за подобна интеграция потвърждават тези ограничения. През 2008 г., по времето на Махмуд Ахмадинеджад, на срещата на върха в Душанбе бе подписано споразумение за създаване на икономически съвет между Иран, Афганистан и Таджикистан. Документът остана мъртва буква, а амбициозният проект за общ сателитен телевизионен канал така и не видя бял свят.
Икономически прагматизъм срещу идеологическа мнителност
Дали настоящите геополитически реалности ще доведат до трайна промяна? От една страна, натискът на икономическата реалност принуждава Душанбе да търси сътрудничество с Техеран в сферата на хидроенергетиката, пътното строителство и доставката на горива.
От друга страна, държавният апарат на Таджикистан няма намерение да жертва светския си характер или да разваля балансираните си отношения с Анкара, Ер-Рияд и Ташкент заради символични концепции за персийско братство.
Възможно е премахването на бюрократичните бариери и разширяването на транспортните коридори да дадат конкретен тласък на търговията. Но превръщането на тази икономическа необходимост в стабилен военно-политически или цивилизационен съюз, сплотен около Техеран, изглежда като уравнение с твърде много неизвестни.
