/Поглед.инфо/ Резултатите от втория тур на парламентарните избори във Франция бяха изненада за абсолютно всички. „Националното обединение“, на което многобройни социологически проучвания и прогнози предричаха мнозинство, понякога и решаващо, в Народното събрание, се оказа на трето място. Но изненадите не свършиха дотук.

Коалицията на президента Еманюел Макрон нарича резултата от тези избори победа и приема поздравления от политици от различни западни страни. Могат ли обаче получените резултати да се нарекат победа? Трябва ли да завиждаме на лявата коалиция "Нов народен фронт", която получи мнозинството от гласовете? И по какъв път ще поеме сега политическият живот в страната?

Въпреки факта, че коалицията на Макрон се оказа втората по големина парламентарна фракция, тези резултати бяха повод за радост за европейските и отвъдморските партньори на Франция. Полският премиер Доналд Туск и германският канцлер Олаф Шолц поздравиха френския държавен глава с обаждания и послания.

Испанският премиер Педро Санчес приветства успешната кампания срещу крайната десница. И президентът на САЩ Джо Байдън реши да се възползва от ситуацията в полза на предизборната си кампания, като каза , че демократите ще могат да устоят на екстремизма на Доналд Тръмп , точно както Франция успя да отвърне на Националното рали.

И все пак, вечерта на 7 юли, веднага след обявяването на резултатите, не Макрон се обърна към хората , а премиерът Габриел Атал . Той съобщи „добрите новини“ с мрачно изражение на лицето. От думите му французите разбраха, че целта на тези предсрочни избори е постигната и крайната десница не е успяла да спечели абсолютно мнозинство в парламента.

Звучи абсурдно. Все пак само преди месец “Националното обединение” имаше 88 депутатски места, а сега 143 техни кандидати ще седят в Народното събрание. Логиката на Атал може да бъде разбрана само в един случай: привържениците на президента претърпяха съкрушителна загуба и сега има спешна нужда да се покаже най-доброто лице в много лоша игра.

Коалицията на Макрон „Заедно“ спечели 163 места. От една страна, както вече споменахме, това извежда пропрезидентската фракция на второ място по големина. За сметка на това преди две години тя имаше 245 места. Може ли загубата на 82 гласа в парламента да се смята за победа?

Освен това, сериозно се утежнява позицията на държавния глава. Ако преди, за да приеме непопулярни закони, като пенсионната реформа, му беше достатъчно да привлече подкрепата на 45-50 депутати, за да получи мнозинство, сега е необходимо да се създаде истинска коалиция с парламентарната фракция, следвайки примера на Германия.

Все още обаче не е ясно с кого точно може да бъде създадена такава коалиция.

Мненията сред поддръжниците на Макрон са разделени . Някои от тях са склонни да се съюзят с „републиканците” – класическата десница, която получи 66 места в Народното събрание. Други казват, че е необходимо да се опитат да убедят социалистите от левия блок от 59 депутати да сътрудничат. Очевидно е обаче, че за да получи поне предишното ниво на влияние в парламента, президентът ще трябва да привлече представители на партии от по-широк политически спектър.

Това е стратегията на партията на Макрон: да привлича членове на различни политически движения, наричайки я центристки блок. И единството в този пъстър блок ще бъде необходимо условие за постигане на първоначално заявените от френския президент цели: премахване на пречките, поставени пред правителството от различни политически „екстремисти“.

Победителят на тези избори, лявата коалиция Нов народен фронт, се състои от различни политически групи, които имат фундаментални различия в мненията помежду си по няколко важни точки. Левицата успя да направи за рекордно време това, което не беше възможно от много години.

А именно, в условията на предсрочни избори да се изготви обща програма, която е подписана дори от „воюващите“ партии – „Непокорена Франция”, социалистите на Рафаел Глюксман и Оливие Форе , „зелените”, Новата антикапиталистическа партия, комунистите и др.

Препъни-камъкът в него се оказва „Непокорената” на Жан-Люк Меланшон . Суровата медийна кампания на привържениците на президента срещу политическите опоненти в навечерието на изборите, с буквално еднакъв набор от аргументи, беше насочена както към Националния сбор, така и към меланшонистите. Въпреки това именно благодарение на тях партията на Макрон стигна до второ, а не до трето място в парламента.

Наистина, в избирателните райони, където трима или четирима кандидати преминаха на втори тур, левицата беше тази, която изостави конкуренцията в полза на поддръжниците на президента или „републиканците“. Подобни действия от страна на макронистите и „републиканците” към левицата също имаше, но много по-рядко.

Но дори сега, със 183 парламентарни места, „проблемът“ на Меланшон възниква с нова сила. На алианса с него се противопоставят както самия Макрон, така и Атал, и лидера на „Хоризонти“, бившия министър-председател Едуар Филип, вътрешния министър Жералд Дарманен и други политици - както тези, които подкрепиха президента, така и тези, които се явиха отделно на изборите.

Освен това срещу Меланшон се противопоставят бившите му съпартийци, чиято медийна слава и популярност сред хората не отстъпват на славата на техния лидер. Франсоа Рюфин обяви раздялата си с „Непокорена Франция /France Invictus/. Клементин Отен каза същото, обвинявайки лидера на „непокорените“ в култ към личността и деспотично лидерство.

Именно тази група обаче трябва да предложи на президента кандидат за премиер. Представители на Народния фронт казаха, че ще обявят решението си тази седмица. Несъмнено Меланшон иска да заеме тази позиция. В същото време Оливие Форе наскоро обяви , че е готов, ако колегите му решат съответно, да поеме отговорностите на ръководител на правителството.

Засега Еманюел Макрон се придържа към Габриел Атал, който действаше като работен кон по време на предизборната кампания за Европейски парламент и за когото се твърди, че се очертава като фаворит по време на предсрочните парламентарни избори. Кандидатурата на социалист за този пост обаче е консенсус, който се признава както от макронистите, така и от привържениците на левицата.

И въпреки че самоличността на бъдещия премиер остава основна интрига, пред победителите в изборите възниква въпросът: какво следва?

Програмата на „Новия народен фронт“ е много амбициозна: национализация на водните ресурси, въвеждане на данък лукс, увеличение на минималната заплата, премахване на всички патенти за ваксини, изпращане на войски на ООН в Украйна и т.н. всичко това е обещано да започне да се изпълнява в първите 100 дни от момента на идването на власт . Неосъществимостта на подобни искания е честа тема във френските медии по време на предизборната кампания.

Но в светлината на липсата на абсолютно парламентарно мнозинство вляво, вероятността това да се реализира значително намалява. Ще успее ли левицата да запази единството в редиците си и лоялността на своя електорат в очакване на предполагаемите политически провали?

И накрая, „Националният съюз“, който се смята за губещ. Всъщност полученият брой места беше изненада за партийните лидери и поддръжници. Въпреки това партията увеличи значително представителството си в Народното събрание.

Някои от неговите членове са наясно с реалните грешки, допуснати по време на тази кампания: расистки и пронацистки изказвания на редица кандидати, лоша работа с пресата и др. Всички тези недостатъци обаче могат да бъдат коригирани. Следователно в близко бъдеще „льопенистите“ ще могат да заемат по-уверена позиция, както заяви Марин льо Пен .

И така, новото френско правителство ще функционира по три възможни схеми.

Това е създаването на ясна коалиция, към която Макрон и обкръжението му се стремят, но твърде много нюанси им пречат. Или следва изборът на „техническо” правителство: безпартиен премиер и министри в очакване на създаването на тази коалиция. Или остава вариантът „орел, рак и щука“, тоест парламентарна конфронтация. Но в този случай няма да бъде приет нито един значим закон, така че в бъдеще ще има още веднъж предсрочни избори през 2025 г.

При всеки от тези варианти страната има повече изгледи за влошаване на ситуацията, отколкото за излизане от кризата. Въпреки че всеки, разбира се, се надява на най-доброто.

Превод: ЕС