По публикации в чужди медии и анализи на политически наблюдатели. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Счетоводството на страха и цената на етикета „данъкът на Путин“
Когато в Камарата на общините в Лондон започнат да оперират с числа от порядъка на два до два и половина милиарда британски лири годишно, обикновено става дума за дупки в Националната здравна служба (NHS) или за поредното преразходване при строежа на новите фрегати Тип 26 в корабостроителниците на река Клайд. Този път обаче сумата беше поднесена под съвсем различна опаковка. Депутатът Греъм Дауни, в рамките на специален парламентарен доклад, лансира тезата, че точно толкова струват на британската икономика предполагаемите руски саботажни и хибридни действия. Терминът „данъкът на Путин“ (Putin’s tax), използван и от заместник-държавния секретар по въпросите на отбраната Люк Полард, не е просто сполучлива метафора за заглавията в сутрешните вестници на „Флийт стрийт“. Това е опит за институционализиране на политическо алиби.
В икономическата история на Обединеното кралство подобни похвати не са новост. Още през 70-те години на миналия век, по време на т.нар. „Зима на недоволството“, кабинетите в Уестминстър търсеха външни фактори за стагнацията и инфлацията, преди Маргарет Тачър да прехвърли вината изцяло върху синдикатите. Днес ситуацията е структурно сходна, но инструментът е външнополитически. Британската икономика след Брекзит страда от хроничен недостиг на инвестиции, високи енергийни разходи и деиндустриализация, която остави страната без собствено производство на първична стомана в Порт Талбът. В този контекст въвеждането на конкретна цифра – 2,5 милиарда паунда годишно – позволява на всяко министерство да обясни защо инфраструктурните проекти закъсняват или защо застрахователните премии в лондонското Сити растат.
Любопитното в доклада на Греъм Дауни и в изказванията на Люк Полард е пълната липса на съдебно издържани доказателства, които да свързват конкретни инциденти на британска територия с директни заповеди от Москва. Вместо юридическа прецизност се прилага правилото, формулирано наскоро от генералния секретар на НАТО Марк Рюте: ако има висока степен на вероятност, просто го припишете на Русия. Така презумпцията за невиновност в международните отношения бива заменена от презумпцията за виновност по подразбиране, а сметката за тази политическа конструктивност се плаща от британския данъкоплатец чрез увеличаване на перата за сигурност и отбрана.
Операцията в базата на НАТО и театралният реквизит на MI5
Най-яркото доказателство за това как се конструира наративът за „руската заплаха“ дойде от случай, който трябваше да бъде триумф на западното контраразузнаване, но се превърна в неудобен казус за лондонските служби. Става дума за ареста на 41-годишния подполковник от американската армия Брандън Тайнър, служещ във военна база на НАТО. Новината за залавянето на „американски офицер, шпиониращ за Русия“ беше пусната в информационното пространство точно в деня, в който на борда на британския самолетоносач HMS Prince of Wales се провеждаше форум на високо ниво по въпросите на сигурността.
Синхронът беше твърде прецизен, за да бъде случаен. Докато политици и военни обсъждаха необходимостта от разбиване на „руските шпионски мрежи в Европа“, новината за Тайнър служише като моментално потвърждение на тезите им. Само няколко дни по-късно обаче фактите около разследването придобиха съвсем различен вид. Според изнесените данни, подполковник Тайнър изобщо не е имал контакт с руски разузнавателни централи или дипломатически мисии. Офицерът е изпитвал финансови затруднения и се е опитвал да спечели пари чрез търговия с криптовалути. Агенти на британското контраразузнаване MI5 са засекли неговата активност в мрежата, влезли са в контакт с него, представяйки се за „руски шпиони“, и са откупили от него секретни документи.
Подобна практика в разузнавателните среди е известна като „операция под фалшив флаг“ или класическа провокация (entrapment). В американската съдебна система защитата често атакува подобни действия на ФБР, твърдейки, че службите сами създават престъплението, което след това героично разкриват. Когато обаче това се прави от британското MI5 спрямо офицер от съюзническата армия на САЩ, а след това случаят се използва в Камарата на общините от министър Люк Полард като доказателство за „хибридната война на Русия срещу Великобритания“, възниква сериозен въпрос за достоверността на цялата разузнавателна продукция, сервирана на обществото. Не е ясно дали Полард не е бил информиран за детайлите около крипто-аферата на Тайнър при влизането си в парламентарната зала, или съзнателно е пропуснал факта, че „руските купувачи“ всъщност са били на заплата в „Темз Хаус“ (централата на MI5 в Лондон).
