/Поглед.инфо/ В неделя във Франция ще се проведат/проведоха се-б.ПИ/ предсрочни парламентарни избори, преди които президентът Еманюел Макрон няма късмет буквално във всичко. Подновено сепаратистко въстание в Нова Каледония заплашва да унищожи рейтинга му и да предаде френското правителство на партията на Марин Льо Пен. Но Русия е заинтересована от този бунт по съвсем друг начин.

Крахът на западния неоимпериализъм, както биха написали съветските медии, се случва пред очите ни и едновременно от две страни – в Източна Африка и Океания (или по-точно в Меланезия). Срутването не е окончателно. Но се случва в точния момент, така че метрополиите са хем наранени, хем уплашени. Тъй като става дума за САЩ на Байдън и Франция на Макрон, добре е, че са наранени и уплашени. Заслужават си.

Вече подробно писахме за ситуацията в Кения, която Байдън ненавременно призна за основен съюзник на САЩ в Черна Африка. По същото време, когато протестиращите щурмуваха парламента в Найроби, на другия край на света - във френската Нова Каледония - имаше подновено въстание на сепаратистите, които искат да отрежат меланезийската част от Петата република.

Или още по-добре, бунтът срещу западния колониализъм продължава в Нова Каледония. В система, в която Франция притежава острови в суверенната икономическа зона на Австралия, е трудно да се отрече съществуването на колониализъм.

Нова Каледония има 275 000 почти пълноправни френски граждани и 10% от световните запаси на никел. Париж контролира този тропически регион повече от 170 години и успява да запази контрола си дори по време на парада на суверенитетите през 1940-1960-те години, когато европейските империи бързо се свиват до национални граници.

През XIX век французите използват Нова Каледония по същия начин, по който британците използват Австралия — като място за изгнание, включително за политически престъпници. Сега, ако забравим за никела, тя е предимно въпрос на престиж: Франция обича да се смята за суперсила с територии в три океана.

По отношение на цивилизацията Нова Каледония е най-европейското място в Меланезия: дори в селските райони преобладава западният тип живот. Но етническият състав е разнороден: делът на меланезийците (хора със самоназвание канаци) е малко повече от 40%, белите (главно от френски произход) са малко по-малко от 30%, а различните метиси са около 20%. Много канаки биха предпочели да имат пълноценна държавност. Всички останали са принципно доволни от статута на отвъдморска територия на Франция.

Национално-политическият конфликт между „старите” и „новите” каледонци не започва вчера, а през 80-те години на миналия век, донякъде напомня този в британския Ълстър. Може да се опише като гражданска война с нисък интензитет, чийто връх е през 1985 г., когато Париж обявява извънредно положение на островите.

Тогава и трите страни в конфликта се споразумяха и си стиснаха ръцете със следните условия: да се проведат не повече от три референдума за поне десет години, но право да гласуват в тях ще имат само онези, които са се преместили законно в Нова Каледония преди 1998 г. и всички местни избори, тоест годината, в която е подписано мирното споразумение.

Привържениците на държавното единство с Франция спечелиха първите два плебисцита с около 10 процентни пункта. Третият дори с още по-голяма преднина, но по време на пандемията. Сепаратистите го бойкотираха, не го признаха и отказаха да го считат за последен опит. Това несъгласие беше в основата на политическия конфликт между колонията и метрополията до последните дни.

В навечерието на неотдавнашните избори за Европейски парламент в Париж, позовавайки се на съдебни решения, беше съвсем разумно, че ограниченията от 1998 г. за гласоподавателите, които не са коренни жители в Нова Каледония, ограничиха правата им и те са френски граждани като всички останали, и те също трябва да могат да избират за себе си властта. Това провокира бунта на канаците през май, по време на който привържениците на независимостта, по парижка традиция, подпалиха общински (но не само) сгради. Седем души загинаха през тези дни, повече от двеста бяха арестувани.

Азербайджан изигра специална роля в тези събития. Тъй като Париж активно подкрепи Армения по въпроса за Карабах, Баку реши да троли французите със специални отношения с канаците.

Докато уличните боеве все още продължаваха, Макрон лично пристигна на бунтовния остров, не говореше особено гръмки думи и демонстрира готовност за компромис. И наистина, на Нова Каледония скоро беше позволено да не въвежда избирателно равенство, тоест Париж отстъпи по въпроса за гражданските права на собствените си граждани.

Заминавайки обратно за Европа, Макрон сигурно се е чувствал като Наполеон, който по време на „Стоте дни“ успокоява конфликтите само с външния си вид и принуждава войските единодушно да се закълнат във вярност.

На практика блокът „Ренесанс“ на Макрон губи катастрофално изборите за Европейски парламент, а личният рейтинг на президента се движи около 15%. Макрон е толкова непопулярен, че кандидати от собствената му партия се опитаха да се дистанцират от него. И точно седмица преди новите избори (предсрочните парламентарни, от които се очаква да спечели „Националния сбор” на Марин Льо Пен) канаците възобновиха бунта си, а в Нова Каледония отново горяха къщи и коли.

Ако сепаратистите не мразеха Льо Пен и нейната партия като представители на френския национализъм, можеше да се предположи, че те работят за нейната предизборна кампания. В най-решаващия момент те показаха, че Макрон е безсилен, презрян и води Франция към катастрофа.

В случая с Нова Каледония Париж капитулира, но не капитулира напълно - по въпроса за правото на глас той отстъпи, но месец по-късно реши да арестува някои политически лидери на канаките за призиви към бунт и оправдаване на насилието. Вероятно френските правоприлагащи органи са имали причини за това. Но както показа практиката, би било по-разумно да се изчака, така че пожарите, които пламват отново, да не изгорят остатъците от рейтинга на Макрон.

Ако “Националният сбор” спечели (не по точки, а за да назначи свой собствен министър-председател), френското правителство ще бъде ръководено от Джордан Бардела, 28-годишен политически стратег и фаворит на Марин Льо Пен, на когото тя е поверила официалното ръководство на своята партия.

„Матриархът“ твърди, че премиерът Бардела „ще държи здраво на портфейла на Франция“ и няма да позволи харчене за безумни проекти като френския десант край Одеса. Самият Бардела заявява, че е неуместно да се оставят съюзници (а Украйна е негов съюзник) „на милостта на империалистическа Русия“, с която Западът, по негова оценка, е във война. Затова той ще продължи да подкрепя Киев, но „в разумен мащаб“.

Най-вероятно и двамата са прави. Дори самият Макрон не си спомня скорошни мегаломански идеи като изпращане на войски на НАТО в Украйна, защото те се отразиха толкова зле на рейтинга му. Изобщо обаче не изглежда, че “Националният сбор”, който при Джордан Бардела значително се измести към центъра, се готви внезапно да се оттегли от украинския проект, както Шарл дьо Гол напусна НАТО.

Следователно бунтът на канаците като доказателство за слабостта и лошата тактическа игра на Макрон е само условно добра новина за руските интереси, срещу които Франция действа (основно в Украйна, но вече не само в Украйна).

Разбира се, добри новини ще дойдат, ако бунтът на канаците достигне качествено различно ниво. Така че изпращането на френски военни в Украйна и въоръжаването на ВСУ ще бъдат възпрепятствани не от скъперничеството на мосю Бардела, а от хроничното използване на същите военни в покрайнините на полуразпадналата се френска империя, или още по-добре в столицата ѝ.

Имаме нужда от повече. Повече деколонизация.

Превод: В. Сергеев