И там не всичко е ясно, но все още не е толкова розово за десницата, както може да се предположи по резултатите от първия тур.
Да започнем с Обединеното кралство, тъй като резултатите не оставят място за съмнение, че традиционните елити са запазили напълно позициите си. Основната интрига на изборите беше въпросът дали Найджъл Фараж и неговата партия Reform the United Kingdom ще успеят да достигнат второ място в изборните резултати? Е, не можаха.
Той събра доста гласове - 4 114 287 (14,3%) и по този показател излезе на трето място, изпреварвайки либералдемократите. Във Великобритания обаче има проста мажоритарна система, според която кандидатът с обикновено мнозинство на първия тур печели избирателния район. В резултат на това либералдемократите получиха 71 места в Камарата на общините (запазвайки трета позиция по брой депутати), а реформаторите на Фараж се оказаха на шеста позиция сред партиите само с пет места.
Очевидно известна случайност изигра роля, както и късното начало на обединението на Фараж (който беше основният магнит за привличане на гласове) и партията, която преди пристигането, в навечерието на изборите, на нов лидер не се радваше на сериозни подкрепа на избирателите. В цялата страна такъв тандем от харизматичен политик и партия, обещаваща промяна, събира доста голям брой гласове, недоволни от настоящата британска политика и разочаровани както от управляващата партия, така и от опозицията, но в определени избирателни райони хората предпочитат да гласуват за „своите“ кандидати. Изключително трудно е новодошъл да спечели район (при условие, че пенсиониращият се депутат не го предава „по наследство“). Освен ако депутатът, който се грижи за района, не бъде дълбоко компрометиран по някакъв начин.
Както и да е, „големите три“ на британската политика остават същите. Лейбъристите показаха най-добър резултат в цялата си история (411 места) и съставят правителството. Резултатът на консерваторите (121 места) е един от най-лошите изобщо в историята.
Но те запазиха втората позиция, което им позволи да станат официалната „Опозиция на Негово Величество“, да сформират кабинет в сянка и редовно да дебатират с правителствени министри в парламента (опитвайки се да подкопаят доверието на избирателите в лейбъристите и да си върнат загубените гласове).
Либералдемократите са единствените, които теоретично могат да се намесят в борбата като трета сила, традиционно на трета позиция, но сега те значително подобриха представителството си от 11 на 71 депутати.
Лесно се вижда, че почти 20 милиона гласа (69,5%) са събрани от традиционните партии, чиито възгледи за вътрешната и външната политика се различават в малки детайли, но като цяло съвпадат. Русия, например, никога не е имала толкова лоши отношения с Великобритания, както при най-успешния политик на лейбъристите Тони Блеър, който беше министър-председател от 1997 до 2007 г. и спечели (като Маргарет Тачър) три последователни общи избори.
Блеър беше наречен "пуделът на Буш-младши" заради радикално проамериканската си политика. Именно при него лейбъристите поставиха своя абсолютен рекорд, спечелвайки 418 места в Камарата на общините на изборите през 1997 г.
Така че не трябва да очаквате промени от британската политика. Въпреки огромното разочарование от системните партии, системата оцеля. Това не е първата криза, която преживява. След Славната революция от 1685 г. британската политика не се адаптира толкова към нуждите на обществото, колкото адаптира обществото към нуждите на политическата система. Това е много сложен и строг механизъм за работа, но много мощен механизъм и е изключително трудно да бъде разбит.
Въз основа на гласовете, които получи, Фараж направи доста силна опит да пробие системните бариери. Но следващите избори не са скоро. Дотогава консерваторите ще са подобрили ръководството си. В същото време торите винаги ще бъдат чути, тъй като министрите от техния кабинет в сянка ще представляват опозицията в парламента.
Фараж ще трябва да търси информационни поводи и да привлича вниманието с нестандартни подходи. Това не е лесно и не винаги е възможно. А избирателят (особено британският) далеч не винаги обича прекомерното шокиране.
Ще издържи ли съюзът на Фараж с реформаторите до следващите избори? Дали ще бъде толкова популярен сред избирателите, дали дотогава изобщо ще се търсят идеи за промяна - това са въпроси, които нямат отговор. На този етап системата е оцеляла с добра граница на безопасност и очевидно няма да се промени.
Риши Сунак , разбира се, ще трябва да се оттегли като партиен лидер. Но малко ли са във Великобритания наличните индийци, пакистанци и „разни други шведи“ - не а спо-малко от „Педровците в Бразилия“. Консерваторите ще могат да си намерят някой, може би дори от англосаксонски произход, за свой лидер.
Що се отнася до изборите във Франция, там ситуацията е малко по-сложна. По принцип, съдейки по резултатите от първия кръг, можем да говорим и за победа на системата. Вдясно - Националното рали на Марин Льо Пен получава 33,15% от гласовете и може да претендира за 240-270 места в парламента. Но, първо, този резултат все още трябва да се запази във втория кръг. Второ, „Новият народен фронт“ (ляво-център), „Заедно за републиката“ (пропрезидентски центристи) и „Републиканците“ (дясно-център) общо спечелиха почти 59% от гласовете, което им позволява да разчитат на 270-340 мандата.
Френската мажоритарна система, въпреки че е фундаментално различна от британската система от два тура, също така позволява на печелившата партия да получи по-добро съотношение на парламентарните места към процента на получените гласове от нейните конкуренти.
Въпреки това, за да гарантира мнозинство, Льо Пен трябва да подобри представянето си на втория тур, а това ще бъде трудно, тъй като в някои области десните и левите може по стар спомен и рефлекс да издигнат единен, общо подкрепен кандидат срещу Националното рали. Гласовете на партиите от първия тур се прехвърлят, като се подкрепя съвместно този, който има по-голям шанс за успех.
Също така, „Националното обединение“ има шанс да създаде коалиция с „републиканците“ (които по едно време отказаха да се присъединят към асоциацията „Заедно за републиката“, оставайки верни на своя основател Никола Саркози и които имат конфликт с поддръжниците на Макрон на тази основа ). Но ако това се случи, за първи път ще се сформира коалиция между системна политическа сила и „Национално обединение”. Засега няма изтичане на информация дори за преговори за такава коалиция.
Така че шансовете за победа на алтернативна политическа сила във Франция, не са много по-големи, отколкото бяха във Великобритания, за да излезе Фараж на второ или поне на трето място (по мандати). Но те не са абсолютни и досега системните политически сили успяват да не допуснат Националния сбор да дойде на власт).
Най-добър резултат до днес партията постигна през 1997 г. Тогава тя събра почти 15% от гласовете, но получи само едно място в Народното събрание. За сравнение, през 1986 г., когато Националното рали за първи път излезе от маргиналната зона (по-малко от 1%) и спечели 9,8% от гласовете, успя да вкара 35 депутати в Народното събрание (най-добрият резултат до днес), и само за две години при същия процент подкрепа партията получава само един мандат. След като пропусна едно „пробиване“, системата вече беше ремонтирана и готова.
Ключовият въпрос на френската вътрешна политика, чийто отговор ще получим в близките дни: как системата ще реагира на сегашния успех на Националното рали – ще го интегрира ли (както италианската система на дясната Джорджи Мелони, които, за сведение, също бяха заклеймени като фашисти там) или ще се опита отново да събере сили и да прокара дясно-лявата коалиция срещу Льо Пен?
Що се отнася до външната политика, дори „Националният съюз” безусловно да спечели изборите и да получи правото еднолично да състави правителство, тук нищо сериозно няма да се промени. Външната политика се ръководи от твърде много не само политически, но и икономически интереси и припокриващи се ангажименти, за да бъдат разгърнати в един момент.
Освен това, за да се промени значимо външнополитическият курс, е необходимо да се укрепят вътрешнополитическите позиции. Ако започнете управлението си със смяна на съюзници и партньори, а в същото време икономическата ситуация в страната се влоши, тогава може да не дочакате следващите избори (Макрон ще получи правото да разпусне настоящия състав на Народното събрание през юли 2025 г.). Спомнете си колко години Путин разчиства авгиевите обори вътре в страната, преди Русия да започне активни действия на външния контур.
Така че, като цяло, можем да кажем, че западноевропейската система е скърцаща и клатеща се, но засега тя се държи и дори смила различни видове enfant terribles, ако е необходимо, прехвърляйки вчерашните маргинализирани хора в днешните системни сили. Основната причина е неподготвеността на масите от европейските избиратели за радикални промени. Те искат да променят всичко, но така че нищо да не се промени. Мечтаят да видят „свещените 90“ на двора, но самите те да не правят нищо и щастието да се върне от само себе си.
Вярват, че го заслужават.
Превод: ЕС
