/Поглед.инфо/ Има две неща, от които европейските елити може наистина да се страхуват в отношенията си с новата американска администрация. И евентуалното решение на администрацията на Тръмп да продължи военната конфронтация с Русия в Украйна, но да се освободи от разходите за него, не е най-сериозният проблем за тях.

Далеч сме от мисълта, че встъпването в длъжност от нов американски президент означава революция във вътрешната и външната политика на тази сила. Много е вероятно повечето от шумно заявените цели или да се окажат непостижими, или провалите да се представят като победи.

Но дори това, което се декларира като програма за действие, е достатъчно за емоционалната реакция на Европа, регион, който едновременно е в най-унизителна зависимост от Америка и в същото време води най-паразитното съществуване в съвременната международна политика.

В състояние на такава двусмисленост нашите преки съседи на Запад са от няколко десетилетия.

Военно-политическият „гръбнак” на Европа беше пречупен по време на Втората световна война. Първо, съкрушителната победа на руското оръжие, което унищожи последния център на континенталния милитаризъм.

Второ, последователната политика на американците спрямо онези европейски страни, които успяха да поставят под свой контрол през 1945 г. Тази политика се състоеше в системно лишаване на европейците дори от минималната възможност самостоятелно да определят своето място в световните дела.

Великобритания запази някакъв боен дух - единствената от европейската „Голяма тройка“, която не е бита от Русия държава. Но нейните материални възможности отдавна са толкова малки, че могат да действат само „под крилото“ на американците.

В случая с Италия и Германия ситуацията беше проста: те бяха победени и поставени под пряк външен контрол на Съединените щати. В други страни акцентът безпогрешно беше поставен върху създаването на контролирани политически и икономически елити. Сега тази политика просто достигна своя абсолют: европейските държавници са мениджъри от средна ръка в американската система на глобално влияние. Там други на власт просто не останаха.

В замяна на такава окаяна ситуация европейците, и елитите, и обществото, получиха от Съединените щати най-привилегирования достъп до предимствата на глобализацията. Те придобиха всичко необходимо без борба или много конкуренция. Комбинацията от тези две характеристики създаде уникална ситуация: ако паразитизмът на американците се основава на тяхната сила, то в случая на Европа основата на тази тяхна позиция в света е именно слабостта.

Европейските политици обичат постоянно да говорят за необходимостта от преодоляване на тази слабост. Нашият общ любимец Еманюел Макрон е особено успешен в това. Точно към това като че ли се опитва да ги тласка американската администрация на Доналд Тръмп.

Ето защо сега е доста трудно да се разбере естеството на загрижеността на европейските политици относно намеренията на новите власти в САЩ. Не, на думи всичко изглежда логично и вече го чухме, когато Тръмп за първи път стана хазяин на Белия дом през 2016 г. Но на практика има много място за въпроси. И е трудно да се намери какво, строго погледнато, в тези планове може да създава недоволство у европейците при сегашните обстоятелства.

Изглежда напълно нелогично да се предполага, че едно републиканско правителство в Америка ще изисква от европейците значително увеличаване на разходите за отбрана. През последните три години непрекъснато чуваме от лидерите на самите европейски държави, че те усилено се готвят за война с Русия и увеличават собствените си ресурси за това.

Правителствата на Германия, Франция и Великобритания многократно са изразявали намерението си по собствена инициатива да увеличат разходите за оръжия и инфраструктура, необходими за конфронтацията на изток. Като се има предвид това, е трудно да се разберат причините за тяхното недоволство от исканията на Вашингтон за повишаване на военните разходи до 5% от БВП.

Още повече, че от най-сериозни експертизи знаем, че системната русофобия и надигането на военна истерия сега са основните инструменти за оцеляване на европейските елити. Това се потвърждава от прости наблюдения на благосклонно настроени към Русия европейски граждани.

Ако европейските елити наистина се насочват към война с нас, те трябва само да приветстват исканията на Тръмп за увеличаване на военните разходи. Във всеки случай поне да не изразяват загриженост за това. Или не са достатъчно искрени, когато говорят за намеренията си в отношенията с Русия.

Освен това постоянно чуваме, че политици и дипломати в Европа са разтревожени от пренебрежителното отношение на новите американски власти към международното право и организациите, които го представляват на различни нива.

През последните години обаче целият свят имаше много поводи да види, че самите европейци са много несериозни по отношение на правилата и нормите, и непрекъснато ги нарушават, ако техните интереси го изискват. През 1999 г. европейските сили предоставиха най-много сили за агресията на НАТО срещу суверенна Югославия. Броят, например, на бойните полети срещу мирни сръбски градове на френската авиация тогава надхвърли този на американците.

През 2011 г. европейците директно нарушиха резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия, когато това им трябваше, за да завършат свалянето на законното правителство на Муамар Кадафи там. А сега европейските политици се редят на опашка, за да се срещнат със силите, завзели властта в Сирия .

Да не говорим за участието на страни от ЕС в „санкциите“ на Запада срещу Русия, които са незаконни от гледна точка на международното право. С други думи, европейските коментари относно излизането на САЩ от международни споразумения изглеждат някак изкуствени. Същото важи и за въпросите на правата и свободите, които в Европа са ограничени в много по-голяма степен, отколкото в повечето страни по света.

И така, от какво всъщност могат да се страхуват европейците и техните политически елити в отношенията с новата американска администрация? На първо място, разбира се, тези, които са на власт: никой не се интересува особено от мнението на обикновените избиратели в Стария свят.

Може да се предположи, че в основата на техните страхове е страхът от пълното изтегляне на САЩ от Европа и оставянето на нейните подопечни на произвола на съдбата. Този въпрос също присъства активно в политическите и експертни дискусии. И в този случай обаче причините за страха са неясни, тъй като абсолютно няма кой да заплашва Европа без американска защита.

Далеч сме от мисълта, че Русия може дори теоретично да крои планове за военна офанзива срещу големите западноевропейски държави. Тя няма причина за това. А съдбата на балтийските провинциалисти всъщност е напълно безразлична към страни като Германия, Франция или Великобритания. И Северен поток явно не беше взривен от федералния канцлер на Германия. И изобщо: Европа познава по-добре от всеки друг щедростта и прагматизма на руснаците.

Единственото предположение, което сега може да се приеме за работещо, е, че Европа може да се страхува само от два възможни завоя в американската политика. Първо, решенията на администрацията на Тръмп да продължи военната конфронтация с Русия в Украйна, но да премахне всички разходи от себе си.

Няма съмнение, че политическият ресурс на САЩ е достатъчен, за да принуди европейците да свалят и последните си гащи и да въоръжат режима в Киев. Второ, европейските политици просто се страхуват от всякакви промени в обичайния си начин на живот.

Първият проблем може по някакъв начин да бъде решен: чрез преки преговори между Русия и САЩ, които ще доведат до постигането на траен мир с гаранции, че украинските земи няма да представляват заплаха за нас.

Второто обаче – нежеланието на европейците изобщо да променят нещо – е много по-сериозно. След векове на славна и бурна история, Европа се превръща в „черна дупка“ на световната политика, с която е абсолютно невъзможно да се прави каквото и да било, и остава в това състояние на западните граници на Русия.

Превод: ЕС