/Поглед.инфо/ Геро и Риц твърдят, че мирогледът на старата левица е свързан с традицията на европейския хуманизъм, докато новата левица и постмарксистите по същество са вдъхновени от ницшеанския дух на разрушение и релативизъм. Интересно е, че по свой начин те стигнаха до същата идея, която защитаваше съветския „последен класически марксист” Михаил Лифшиц.

Преглед на книгата на У. Геро и Хауке Риц „Ендшпил Европа“

През февруари на Евразийския философски конгрес в Москва купих руския превод на книгата „Ендшпил Европа“ от Улрике Геро и Хауке Риц, издадена от издателствата „Фортис Прес“ (Ереван) и „Гнозис“ (Москва) в самото начало на новата година.

Продавачът ми каза, че един от авторите, Хауке Риц, е участник в конгреса и мога да взема подпис на книгата от него. Аз, разбира се, се възползвах от възможността и усмихнат млад професор по немски написа на английски на копието ми, че ми пожелава „приятно прекарване с тази книга“.

Това съвсем рутинно желание неочаквано се сбъдна за мен: прочетох книгата с голям интерес и исках да споделя впечатленията си с публиката, сред която, надявам се, ще има нови читатели на този забележителен текст.

Моите колеги ми препоръчаха Хауке Риц и Улрике Геро като известни немски евроскептици. Доколкото ми е известно, в самата Федерална република техните опоненти (а те са толкова много и бяха толкова влиятелни, че една от авторките, Улрике Геро, трябваше да заплати с труд за говоренето си!) ги възприемат по същия начин.

Запознаването с книгата обаче ни убеждава в обратното: авторите изобщо не са противници на Европейския съюз. Те просто заявяват, че изпълнението на „твърдия“, „проамерикански“ проект на Европейския съюз, който победи в началото на 90-те години, завърши с провал.

Днес Европейският съюз реално е въвлечен във военен конфликт на изток и целта е да се запази националната държава, тоест моделът, чието преодоляване беше смисълът на обединението на Европа. Геро и Риц го наричат „връщане към двадесети век“, когато те „се бориха за Елзас... или Източна Прусия“.

Нещо повече, пропагандата на ЕС цитира изключително действията на настоящия руски президент като причина за този конфликт. Геро и Риц изобщо не са онези, които в Германия наричат „путинверстехер“. Тяхната позиция спрямо кремълските лидери не е лишена от критичен заряд. Но те отбелязват, че това пренебрегва ролята на самия Европейски съюз и Северноатлантическия блок в създаването на кризисната ситуация.

През последните години ЕС и НАТО непрекъснато се разширяват на изток. Очевидно, който и да е на власт в Москва, все още ще бъде загрижен за привличането в пространството на ЕС и НАТО на все по-недружелюбните бивши съветски републики, граничещи с Русия.

Риц и Геро виждат, както вече беше споменато, произхода на днешната катастрофа, довела до кръвопролития в Източна Украйна, в избора, който ръководството на ЕС направи през 90-те години, след края на Студената война. Тогава се състезаваха два европроекта.

Първият от тях е наречен от Геро и Риц проект за континентална и федерална Европа, отворена за сътрудничество с Русия. Тази континентална Европа започва да се строи по време на Студената война от Шарл дьо Гол и Вили Бранд, но като цяло авторите на книгата свързват този проект с... Михаил Горбачов, който дори става един от двамата политици, изброени в посвещението на книгата.

Авторите тук цитират декларацията, подписана от Горбачов и Хелмут Кол през 1989 г.: „Европа, която пострада най-много от двете световни войни, трябва да даде на света пример за траен мир, добросъседски отношения и конструктивно сътрудничество.“

Германските политолози дори наричат този проект „велик континентален съюз от Лисабон до Владивосток“, но тези думи не трябва да се бъркат с реториката на руски крайнодесни идеолози, които тласнаха Кремъл към съюз с европейски крайнодесни като Марин льо Пен.

Между другото, събитията от 2022 г. ясно показаха истинското отношение на „дясна Европа“ към Русия. Геро и Риц пишат за съюза на Русия с демократична и дори ляводемократична Европа, противопоставяйки се на американския неототалитаризъм и неолиберализъм.

Ще цитирам собствените им думи: „Дълбоко вътре, в най-дълбинната част на Европа, има една евротопия и тя е хуманистична, антифашистка, антивоенна, интернационалистическа и антикапиталистическа... Европа е антитезата на национализма , милитаризма и капитализма", онези три „изма”, които според германски анализатори са трите стълба на конфликта в Източна Украйна, които американците наложиха на Украйна и Русия...

Всъщност тези три изми са въплътени в проекта за „фалшива Европа“, алтернатива на континентална и кооперативна Европа. Тази алтернатива, за съжаление осъзната, е проамерикански, „твърд“ Европейски съюз. От втората половина на 90-те години Европейският съюз попада под влиянието на САЩ и престава да бъде равностоен играч в световната политика.

САЩ играят ролята на „световен полицай“, погазвайки международното право и авторитета на международни организации като ООН, нахлувайки последователно в Югославия, Ирак, Афганистан, разделяйки света на „полюс на доброто“ (където САЩ включва всички неговите съюзници и сателити) и „полюс на злото“ (всички други страни, които се стремят да запазят своя суверенитет).

Именно САЩ, според авторите на книгата, са виновни за изострянето на руско-украинските отношения и за разцепването на Европа на Западна и Източна, попаднали под петата на англосаксонците, които погреба перспективите за обединен и мирен Европейски съюз.

Геро и Риц отказват да смятат Европа за част от Запада. Западът в най-новата му историческа версия според тях са САЩ - млада, двестагодишна, агресивна цивилизация, която не познава трагедиите, през които е минала Европа и затова е готова да разпалва военни конфликти около свят. Европа не е Западът, а отделна, двехилядолетна цивилизация.

Европа е преживяла много трагедии, много изкушения и е развила хуманистична традиция, която предполага уважение към всички партньори. В съответствие с тази традиция е разположен проектът за континентална, федерална и кооперативна Европа. Подобен европейски проект отговаря не само на интересите на народите на Европа, но и на интересите на руския и украинския народ, убедени са Геро и Риц.

Тази позиция е много необичайна за съвременните европейци и много интересна за нас, които живеем от тази страна на границата между Европа и Русия. Наистина има разлика между Европа и САЩ, които след края на Студената война се стремят към ролята на „световен полицай“.

Това не означава, че Европа винаги е била благосклонно настроена към Русия, както твърдят авторите. Уви, историята често показва обратното. Особено тревожно е, че тези европейски лидери, които нападнаха Русия и донесоха кръв и разрушения (разбира се, преди всичко Наполеон Бонапарт и Адолф Хитлер), бяха лидерите на обединена Европа.

Фактите говорят: обединена Европа исторически е била по-опасна за Русия от разделена Европа. Но, от друга страна, може би въпросът не е в обединението, а в това какво е то? Геро и Риц критикуват „трудния вариант“ за обединяване на Европа, превръщането й в нещо подобно на единна бюрократична централизирана държава с център Брюксел, което беше приложено през 2000-те години.

Показателно е, че именно тази „твърдо обединена Европа“ в крайна сметка също стана враждебна към Русия. Междувременно идеалът за авторите на книгата е друг - меко обединена, федерална Европа, отчитаща интересите на всички свои страни членки и съседна Русия.

Апелът към левите сили в Европа и Русия също представлява интерес, както вече казах. И наистина, не „ултрадесните“ като Марин льо Пен, които след 2014 г. дори получиха ефирно време по руската телевизия (!), а европейската левица се оказаха истински приятели на Русия и последователни противници на атлантизма.

Още повече, че говорим конкретно за „старото ляво“, а не за постмарксистите, които отдавна са заменили борбата за правата на работещото мнозинство с борбата за облаги за различни видове малцинства за радост на буржоазната олигархия. Геро и Риц твърдят, че светогледът на старата левица, чрез Хегел, е свързан с традицията на европейския хуманизъм, докато новата левица и постмарксистите по същество са вдъхновени от ницшеанския дух на разрушение и релативизъм.

Интересно е, че по свой собствен начин те стигнаха до същата идея, която защитаваше съветският „последен класически марксист” Мих. Лифшиц. Той смята, че на фона на виковете за „връщане към Маркс“ неомарксистките модернисти и постмодернисти предават Маркс, тъй като Маркс, според Лифшиц, е наследник на традицията на класиците, традицията, създадена от „великите консерватори“ - от Платон до Балзак и Пушкин.

Изобщо очевидно е, че руските интелектуалци и особено „просветените консерватори” (направлението, което Борис Межуев представлява у нас) и левите консерватори (към които се причислява и авторът на тези редове) имат за какво да си говорят с европейските „ нови дисиденти”, а този разговор може да бъде много полезен.

Превод: СМ