/Поглед.инфо/ С помощта на Брекзит Борис Джонсън се надяваше да може свободно да сключва търговски споразумения на международно ниво без натиск от страна на Европейския съюз, но вместо това загуби влиянието на партньорите, според журналиста от “Гардиън” Рафаел Бар. Под влиянието на САЩ Лондон отказа да сътрудничи с “Хуавей” и предизвика недоволството на Китай, докато премиерът отказва да представи ново стратегическо партньорство с ЕС за обсъждане.

Въпреки че коронавирусът се превърна в основното събитие на 2020 г., това не заличи спомена за миналите години: всички знаят, че Великобритания ще напусне Европейския съюз, пише журналистът от “Гардиън” Рафаел Бар. Въпреки това, за да се осигури, британското правителство ще похарчи 93 милиона лири за възобновяването на кампанията за Брекзит, особено за онези хора, които имат бизнес с Европа и които имат илюзията, че в бъдеще ще се води толкова лесно, колкото преди. Според журналиста никой не прокарва тези заблуди повече от Борис Джонсън, затова и в новото си изявление правителството призовава да не се обръща внимание на това, което казва премиерът по този въпрос.

Както отбелязва авторът на статията, основният проблем е, че Брекзит може да сложи край на членството на Великобритания в Европейския съюз, но не и на самия Европейски съюз. Докато единственият проблем беше, че страната е част от ЕС, единственото полезно решение беше да се напусне, при това радикалните евроскептици не се притесняваха как след това ще трябва да изграждат отношения с Брюксел. В резултат на подобно високомерие Великобритания няма ясен курс към ЕС, а само желанието да се отърве от него, което вече губи своята актуалност.

Важно е да се раздели стратегическата политика спрямо Европа от правилата за преминаване на границата, плащането на мита и другите регулации, които в момента се обсъждат. В случай на неуспех на преговорите, винаги може да се следват правилата на СТО, но дори и в този случай (икономически нецелесъобразно) въпросът за геополитическите предпочитания на Великобритания остава отворен. „Бъдещите отношения“ са сега на дневен ред, но Джонсън ограничи дискусията до въпроса за търговията, като заличи от списъка външната политика, сътрудничеството в областта на сигурността и отбраната - темите, които формират международните съюзи. Европейските лидери бяха озадачени от този избор, поради което, изглежда, отложиха обсъждането на по-належащите и важни въпроси в бъдеще в името на квотите за риболов и митническите декларации.

Както обяснява коментаторът на “Гардиън”, позицията на Великобритания е в съответствие с евроскептичната доктрина за недокоснатия суверенитет. От тази гледна точка европейските организации подкопават силата на страната: всяка програма, дори толкова на пръв поглед безобидна, колкото и международната програма за обмен на студенти “Еразъм”, е капан. Целта на новата „глобална“ Великобритания, която е модернизация на старата версия в рамките на ЕС, е, че тя може по-свободно и на равни начала да поддържа отношения с другите световни играчи.

Недостатъците на този подход се показаха бързо: през януари правителството обяви, че ще позволи на китайската телекомуникационна компания “Хуавей” да вземе ограничено участие в развитието на 5G инфраструктура във Великобритания, но вчера се отказа от решението си. Джонсън се предаде под натиска на депутатите-консерватори, които не без основание смятат, че компанията може да се превърне в средство за прокарване на интересите на Китай в областта на сигурността, затова искат да се отърват от неговото оборудване. Въпреки това американските санкции срещу “Хуавей” и искането на Вашингтон от Великобритания да демонстрира по-ясно лоялност към своя трансатлантически партньор станаха по-убедителен фактор. В ясното послание на Белия дом се подчертава, че политиките за търговия и сигурност са взаимосвързани и връзките с нежелана държава могат да подкопаят шансовете на Великобритания да навлезе на пазара на САЩ. В същото време Пекин предупреди за ответни мерки срещу враждебните към “Хуавей” държави.

Всеки премиер би поставил приоритет на сътрудничеството в сигурността със САЩ, а не на търговско споразумение с Китай. Но на Джонсън му се е паднало да бъде първия, изправен пред трудния избор, тъй като неговата търговска политика, както пише Бар, е „чист лист, а Доналд Тръмп държи перото“.

Като член на ЕС, търговските споразумения на Великобритания бяха проведени чрез Европейската комисия, която използва мащаба на своя единен пазар като лост за преговори: 28 държави, 450 милиона потребители. Всяка държава смята, че при такива благоприятни условия си струва да се правят отстъпки в националния суверенитет. Великобритания не е изключение: Дейвид Камерън е умерен евроскептик и се радва да води битка с Брюксел, но когато изборът става реалност, той се противопоставя на излизането от Европейския съюз.

В по-неспокойни времена статутът на независима държава в СТО не би бил достатъчна компенсация за Великобритания като една от трите най-големи държави-членки на ЕС. Сега, когато търговската политика повече от всякога е потопена в геополитически маневри, подобен обмен изглежда като най-лош пример в историята. Джонсън също знае това: ако той наистина си мислеше, че именно в СТО се решават въпросите, той щеше да издигне като британски кандидат за нов генерален директор предизвикващ доверие умен политик с кристално чиста репутация.

Великобритания се плъзга в стратегическа празнота, тъй като външната ѝ политика е план, който обезценя старите европейски съюзи и променя баланса на силите в полза на други континенти, където се опитва да сключи нови договори. Джонсън не може да реши този проблем без да демонстрира основния недостатък на Брекзит: суверенитетът, който той толкова ревностно изисква от Брюксел, не му дава никакво влияние във Вашингтон, Пекин или другаде. Според Рафаел Бар е необходимо в името на националните интереси на Великобритания ново стратегическо партньорство с ЕС, но Джонсън отказва дори да включи тази концепция в дискусиите. Препятствие по-рано беше вярата, че Великобритания вече не се нуждае от Европа - сега изглежда повече като страх да се признае колко много всъщност Великобритания все още се нуждае от Европа, пише журналистът на страниците на “Гардиън”.

Превод: В. Сергеев