/Поглед.инфо/ Когато европейски наблюдатели казват, че Европа има нужда от лидер, който да се противопостави на САЩ или Русия, те, разбира се, се шегуват. Основната задача на Европа е да се адаптира към тези суперсили.

През следващите седмици ще видим как европейските сателити на САЩ ще адаптират външнополитическото си поведение към новите нагласи и настроения на Вашингтон. Всичко това ще бъде придружено от невероятен шум, който вече напълно замени политиката в Европа: посещения, срещи в различни формати и огромен брой изказвания „от космически мащаб и с космическа глупост“.

Това, което не трябва да очакваме от тях, е последователно усилие да дадат на европейците някаква независимост във външната им политика. Ето защо надпреварата кой от европейските лидери ще бъде основният фаворит на Вашингтон при новата администрация ще има донякъде комичен характер и няма да доведе до съществени корекции в плановете на Доналд Тръмп за Стария свят.

Би било страхотно, разбира се, ако европейците успеят постепенно да постигнат степента на автономия, за която мнозина там тайно мечтаят. Но засега това остава пуста мечта за политиците и бизнеса в Европа: единственото, на което могат да разчитат, е постепенното възстановяване на икономическите връзки с Русия.

Мащабът на каквито и да е прояви на европейската политика спрямо руските интереси е производна на динамиката на отношенията им със САЩ. Но съвсем не е свързана с техните вътрешни, относително независими съображения. С други думи, каквито и пламенни речи да се произнасят в Европа, степента на зависимост на техните автори от американците е толкова голяма, че позволява да се разглежда Вашингтон като гаранция или пречка за стабилизиране на ситуацията в европейската сигурност.

Трябва да сме наясно, че „подвиването на опашка“, което е бъде характерно за поведението на европейските столици, засяга единствено отношенията им със САЩ: ползите за Русия зависят единствено от това как ще продължи диалогът между Москва и Вашингтон.

Междувременно конкуренцията между европейците за близост до Съединените щати само набира скорост. Основните конкуренти тук са Германия, Франция и Великобритания. Всички останали са или твърде бедни, или вече са направили, подобно на Полша, избор в полза на изключително двустранни отношения, или, подобно на представителите на брюкселската бюрокрация , предизвикват постоянна алергия у почти всеки американски шеф. И още повече сред републиканците, чиито най-видни представители са се събрали около Тръмп.

Британците са в най-трудно положение – те не участват в Европейския съюз и като цяло демонстрират независимост от интересите на останалите европейски сателити на Америка. Това увеличи възможностите им в контекста на остър конфликт с Русия, но ги намали, когато трябваше да се върви към мирно споразумение.

Германия току-що проведе избори , ново правителство е на път да бъде сформирано и малцина смятат, че бъдещият канцлер Фридрих Мерц е готов за сериозен разговор с американците. Нещо повече, самите германци не са склонни да продължават напред и да правят залози, докато не бъдат определени правилата на играта: те имат твърде много за губене.

Това оставя френския президент Еманюел Макрон, който вече направи своя ход , като стана първият лидер на голяма европейска държава , посетил Белия дом. Полският президент Дуда не се брои, тъй като паневропейските амбиции на Варшава остават незначителни. Полша не е член на еврозоната, което дава предимство на нейната икономика, но я поставя на второстепенна роля в политическата система на ЕС.

Макрон, от своя страна, е в добра позиция да се опита да ръководи приспособяването на Европа към новото американско ръководство. Напълно възможно е именно поради тази причина той да бъде приет във Вашингтон сравнително любезно, макар и някак тромаво и мързеливо.

Първо, той ръководи единствената страна от ЕС, която е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Въпреки трудната ситуация, в която сега се намира най-важната институция на световния ред, официалният статут продължава да играе своята роля.

Освен това френските ядрени оръжия всъщност са създадени и поддържани от техните собствени усилия. Друго нещо е, че дори и това вече не добавя истинска тежест на Париж в световната политика. Но Франция – въпреки всичко – е основната военна сила на Европейския съюз.

Второ, самият Макрон е идеален представител на съвременния европейски елит, с добър опит във взаимодействието с най-авторитетните среди на целия Запад. Той е много умен политик, както показаха събитията от миналата година: след като загуби два пъти – на изборите за Европейски парламент и за Националното събрание на Франция, той успя да запази контрола над правителството.

И няма никакво значение, че дейността на кабинета не променя нищо в икономическата ситуация на страната – в условията на системна криза никой особено не се надява на това. Последователно сменящите се правителства отдавна не могат да направят нищо за икономиката и социалната сфера на Франция, безнадеждно заседнала в миналия век и вързана за ръцете и краката от задълженията в рамките на еврозоната.

Вече осем години Макрон не прави нищо друго, освен да плете интриги, потопен във всяческа суета. Това не му пречи да бъде доста успешен по стандартите на съвременна Европа, фантастично активен и непрекъснато забавляващ медиите и обикновените хора с все нови гръмки изказвания.

И тъй като всички разбират, че никой в САЩ няма да обсъжда съществени проблеми с европейците, фигурата на Макрон е най-подходяща. Той многократно е доказал способността си да бъде гъвкав и независим от всякакви идеали или политически възгледи.

Готов да каже абсолютно всякаква глупост и на следващия ден да опровергае собствените си твърдения. Всички помним как в самото начало на президентството си той гръмко провъзгласи „мозъчната смърт на НАТО“. А помните ли колко противоречиви изказвания чухме от Макрон през последните три години!

Трето, Макрон е идеалният кандидат да подпише своеобразна капитулация на Европа след настоящата военно-политическа криза около Украйна. Вече малко хора се съмняват, че ще има двама победители – Русия и САЩ, и двама губещи – Европа и нещастната Украйна. Въпросът е в условията, при които ще бъде възможно да се формализира тяхното поражение.

Сега европейските инициативи и решения са част от играта, която американците се опитват да играят с Русия. Техните многократни изявления, че Вашингтон не е против разполагането на някои „европейски миротворци“ на украинска земя, се вписват идеално в общата стратегия на Тръмп за прехвърляне на всички разходи върху Европа.

И тъй като може да има шанс наблюдатели от ЕС да бъдат част от окончателния компромис, това ще позволи на европейците да представят поражението като колосален успех. Няма съмнение, че европейският избирател, свикнал и с най-безумните решения на техните лидери, ще бъде просто щастлив.

В крайна сметка не е изключено Макрон да се окаже онзи представител на Европейския съюз, който е еднакво подходящ за Москва и Вашингтон. Когато европейски наблюдатели пишат, че Европа има нужда от лидер, който да се противопостави на САЩ или Русия, те, разбира се, се шегуват.

Основната задача на Европа е да успее някак да се адаптира към тези мощни суперсили и да приеме съдбата си под една или друга форма. И тук Макрон е в стихията си, тъй като изкарва последния си мандат начело на Франция, след който с радост ще напусне страната за добра позиция в частния бизнес или в най-лошия случай - в някоя международна организация.

С други думи, Макрон е много добър за съвременна Европа именно защото беше напълно невъзможно да си представим тъкмо такъв политик начело на властта във времената, когато Старият свят означаваше нещо в световните дела.

Превод: ЕС