/Поглед.инфо/ Наскоро в едно свое интервю Аристович, сегашният опонент на Зеленски, отговаряйки на въпросите свързани с украинския конфликт, неочаквано се спря и започна да разсъждава, не що е „коалицията на желаещите“, а защо точно така е наречена. Той съвсем правилно се насочи към безсмислието на това словосъчетание, а като политик удачно го нарече израз на политическа импотентност. Той обаче не е филолог и затова не успя да си отговори на въпроса, какво всъщност се съдържа в това словосъчетание. За да запази лекия тон на интервюто, той предположи, че е напълно възможно някой да си е направил шега като го е препоръчал на въодушевените избраници на ЕС.

Ако познаваше българския фолклор, Аристович щеше да има под ръка онова, което народът ни е казал за такива евроаслани – едно е да искаш /чети го „желаеш“/, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш. Така че на шега или на истина, изхождайки от посланието на поговорката тази „коалиция“ съвсем логично може да бъде назована „на желаещите“. Тоест, на хора, на които им се иска да си пожелаят нещо, но, първо, не са съвсем на ясно, какво точно желаят или са в състояние да пожелаят, и затова са се хванали като удавници за тази дума само и само за да поддържат изпосталялото си реноме. Второ, с действията си досега участниците във въпросната коалиция индивидуално и групово показаха, че се занимават само със словесни еквилибристики, търсейки междината между собствените си брюкселски схващания и онова което идва с вятъра на промените откъм Вашингтон. Както се вижда обаче, всичкото не излиза извън рамките на словото, а действието, колкото и то да е наглед екстремно, агресивно и безалтернативно, винаги се оставя някъде зад кадър. Трето, най-важната отличителна характеристика на коалицията, е че тя е обединила лидери, които с участието си в нея жънат непрекъснато само негативи в собствените си страни. Доживяхме бундесверът да излезе с официална декларация срещу Мерц и Писториус в подкрепа на позицията на Алтернатива за Германия срещу войната и в нея да заяви своето несъгласие с плановете за развитие му и въвеждането на наборна служба. Във Франция отново се е разгоряла жаравата от неотдавнашните събития по време на съдебното преследване на Льо Пен и нещата стигнаха до там, че в момента се обсъжда вот на недоверие срещу правителството на Макрон. Само че този вот на недоверие е далеч по-различен от наниза от такива вотове, които ни предлага хилавата опозиция в нашия парламент. Мелони открито започна по категоричен начин да заявява несъгласието си със заявленията на своите колеги. Без да се съобразява с никого, италианката категорично стои зад позицията на Тръмп, колкото и тя да е лъкатушещо променлива. Британците също позатихнаха като участници в проповедите за война. Явно мисълта, че могат да си объркат отношенията със САЩ за тях се оказа много по-важна отколкото каквито и да са евроазиатски проблеми.

А може би да има и друго обяснение, що се отнася до мотивите за създаване на тази „коалиция“. Защо да не предположим, че името й е измъдрено с мисълта, че по този начин никой от участниците няма да се ангажира с изпълнението на желанието. Желаят си хората за доброто на Европа, а ако си останат с желанието само, никой няма да им търси сметка. Каквото и да се каже, отговорът им е готов – ние желаехме, но… и така нататък.

От друга страна погледнато, нещата малко криво изглеждат. Какво означава, че само осем държави са желаещи, като от време на време още няколко тангентно се прилепват към тях. А другите – те не са ли желаещи? Или може би те са от групата на нежелаещите. И пак стигаме до въпроса кой какво желае. Това че Фицо в лицето на Зеленски каза, че всеки е длъжен да защитава суверенните интереси на народа си, прави ли го желаещ. Може би пък словаците точно такъв желаещ да искат, който желае да им е добре. Да речем, че Фицо е от непослушните. Тогава испанецът, холандецът, че и полякът, които от време на време измърморват някакво си свое желание, за което не ги канят в коалицията често, те към кои да ги отнесем? Истината е, че самият Европейски съюз след многото приказки все още не знае, какво точно иска, защото вече отдавна не е обединение на обединени нации, а някакво безтелесно, разнокрако формирование.

Както и да го върти човек, „коалицията на желаещите“, ако не друго, показа и на най верноподаническия, проатлантически европеец, че Европейският съюз е време да се преформатира. Само че няма да е редно отново да стане конгломерат от коалиции, всяка със своите виждания и със своите начини на реализирането им. Дано успее да се отърси от военните си страсти и да се обърне с лице към изначално заложените в учредителния договор постулати. Отново да се върне към оня си образ, към който всички народи, най-много новоприсъединените към Европа, гледаха с надеждата, че са попаднали наистина сред богатите, но и сред умните, които ще помогнат и на тях и на другите своите граждани да направят от Европа един цветущ, проспериращ, привличащ всички от целия свят към себе си континент. Такъв на какъвто бяхме почти заприличали преди години, преди Меркел да реши че са й малко европейците и да отвори вратите, а после един самозабравил се шоумен да си въобрази, че ролята му на Наполеон е върхът в неговата творческа кариера.