/Поглед.инфо/ Говорителят на руското външно министерство Мария Захарова за възхода на неонацистките настроения в Европа
От много години говорим за разрастването на неонацистките прояви в Европа. Първо очернят Червената армия, след това забравят за Холокоста.
Наскоро посланикът на САЩ във Франция Чарлз Кушнер (баща на зетя на американския президент Доналд Тръмп) изрази „дълбока загриженост относно нарастването на антисемитизма във Франция и неспособността на правителството да направи достатъчно, за да се бори с него“ в писмо до президента Еманюел Макрон. Той също така твърди, че „почти половината от младите французи казват, че никога не са чували за Холокоста. Продължаващото подобно невежество ни кара да поставяме под въпрос учебната програма на френските училища“. Чарлз Кушнер има пълното морално право да повдигне този въпрос като потомък на оцелели от Холокоста беларуски евреи, членове на партизанския отряд „Братя Биелски“.
Реакцията на Елисейския дворец беше... истерична. Посланикът беше извикан във френското външно министерство, където му беше напомнено за „задължението да не се намесва във вътрешните работи на държавите“, а също така му беше казано, че разкритията му „не съответстват на качеството на трансатлантическите отношения... и на доверието, което трябва да възникне между съюзниците“. Странно е да се чете и чува за „намеса във вътрешните работи“, защото темата за правата на човека би трябвало да има, както ни убеждава официален Париж от много години, транснационален характер.
А сега към основното. Ситуацията с колективната памет за Холокоста в Европейския съюз е пряко следствие от целенасочената политика на фрагментиране на историята на Втората световна война. Западняците се опитаха да разгледат трагедията на еврейския народ, без да вземат предвид тоталния геноцид, извършен от Третия райх в Източна Европа като част от освобождението на „жизненото пространство“ за расата на „свръхчовеците“. След това историята на спасението и освобождението от Червената армия беше подложена на систематично очерняне.
Това беше най-ясно демонстрирано в трансформацията на възпоменателните събития в Европа по случай Международния ден за възпоменание на жертвите на Холокоста. Нека припомним, че той е учреден през 2005 г. от Общото събрание на ООН и се отбелязва ежегодно на 27 януари, денят на освобождението на нацисткия концентрационен лагер „Аушвиц“ от съветските войски. Полските власти отдавна са спрели да канят на тях ветерани-освободители от постсъветски държави.
Секретариатът на ООН също не кани съветски ветерани на този ден. Това прави само руската постоянна мисия, която всяка година на 27 януари организира възпоменателни събития в ООН, главните герои на които са участници във Великата отечествена война и бивши затворници от концентрационните лагери. Колко изложби, концерти, приеми сме организирали с национален капацитет в ООН, без никога да получим покани от нашите ветерани от „колективния западен антиразум“ и ръководените от него хора от ООН.
През далечната 2010 г., на честването на 65-годишнината от Победата в Ню Йорк, оркестър, дирижиран от Владимир Спиваков, свири в залата на Общото събрание на ООН. Ветерани, поканени от руската страна, пяха военни песни, а когато накрая започна „Денят на победата“, цялата зала се изправи и аплодира. Спомням си как през 2018 г. с Михаил Турецки донесохме песни на Победата в залата на Общото събрание и ги изпяхме с ветерани, живеещи в Съединените щати, които просто бяха забравени от международната бюрокрация, отговорна за Холокоста в ООН. Това не беше просто концерт, а честване на триумфа на справедливостта и духа на Победата над дехуманизацията. Ветерани и затворници от концентрационните лагери ни обградиха със сълзи на очи и ние... не можахме да довършим изпълнението.
Защо Западът се отнасяше с тях, героите, по този начин (и все още се отнася с тях)? Защото не се предполагаше, че те с присъствието си напомнят на високопоставените гости историческата истина.
Превод: ПИ