/Поглед.инфо/ Преди десет години Европа умря в Минск. Умря, искам да кажа, за Русия. Това се отнася за континентална Западна Европа. Френско-германското ядро ​​на Европейския съюз. А също и за „Голямата Европа от Лисабон до Владивосток“, която според руските теоретици на международните отношения от 2000-те години може да възникне на базата на симбиоза на Русия и Германия с Франция, ако те отхвърлят англосаксонските САЩ и Великобритания и се обърнат към мечтата на Шарл дьо Гол за обединена Европа от Атлантика до Урал.

Вторите Мински споразумения, подписани точно преди десет години, станаха апогеят и последният проблясък на популярност на тази доктрина. Най-големите държави в Европа се обединиха и с общо усилие на волята замразиха военния конфликт в центъра на континента и освен това подписаха пътна карта за последващото му окончателно политическо уреждане.

При това бяха заобиколени европейските институции начело с ЕС, трансатлантическите институции (на първо място НАТО) и най-вече САЩ. Нямаше никакви наносни слоеве, имаше триумф на чистата реалполитика /realpolitik/ – великите европейски сили Германия, Франция и Русия, които възстановяват мирния живот на историческия разлом в центъра на Европа.

А да, и Украйна. Тя, с нейния потенциал, също се виждаше като велика сила в бъдещето, ако беше преодоляла катастрофата на държавния преврат и гражданската война от 2014 г. и беше преминала през „курса на лечение“, както Москва си представя Минския процес.

Минск беше последният път, когато по-голямата част от руската политическа експертна общност искрено вярваше, че източникът на геополитическите проблеми на Европа са САЩ и техните агенти в Лондон и Източна Европа и колкото по-малко Америка има в Европа, толкова по-добри ще стават отношенията на Москва със западните, тоест „истинските“ европейци. Те ще се изграждат на рационална основа, поради общата изгода, равенство и съвпадение на интересите. Главният от които е мирът в Европа.

Погледнато назад, днес е лесно да се види колко наивно е било всичко. И не може да има равенство: най-малкото защото ако за руснаците, французите и германците са истински европейци, то за французите и германците, руснаците изобщо не са.

И всъщност няма никаква рационална основа: европейските елити по градуса на идеологическия си фанатизъм, спокойно биеха с десетки пъти дори болшевиките. А и мирът в Европа, оценяван като ценност и полза... Всички сега виждат как европейските политици се тресат по украинския въпрос, - да не би случайно да настъпи мир в Европа.

Само че голямата, величествена идея за Велика Европа умираше в Минск – дълго и бавно. Толкова години, колкото Минският процес се протакаше без резултат. Тя се топеше в очите на руснаците, изтъняваше и изчезваше точно както е казал Толкин: „като парче масло, намазано върху твърде голяма филия“. На първо място, това се отнася за преките участници в преговорите - авторът познава няколко от тях, те разказаха как, докато общуват с украинските и западните си колеги, техният шок от поведението на последните нараства.

В навечерието на срещата в „Нормандския формат“ имаше и публични декларации за намерението да се „разводни с много празни приказки въпроса“ и да се доведе разговорът до абсурд, в навечерието на срещата в „нормандския формат“ и запивки на летището в Минск с колективни походи в duty free за „Зубровка“.

Въпреки че преговорите бяха при закрити врата, всеки, който се интересуваше, можеше да разбере нивото на европейските „гаранти“ на Минските споразумения. Какво струват разкритията на бившия френски президент Франсоа Оланд, който изтъкна от всички събития в Минск единствено „отвратителните сандвичи със сланина“, с които го почерпиха беларуските домакини на срещата?

И най-важното - нищо не проработи. От всички събирания с участието на европейците нямаше мирно решение. Донбас продължи да бъде обстрелван през цялото време, дори докато френският лидер се отдалечаваше от белоруската сланина.

Епитафията не само на Минския процес, но и на самата идея за Европа като геополитически субект, независим международен играч и конструктивен участник в преговори, беше известното разкритие на Ангела Меркел, че Минските споразумения са били необходими, за да се превъоръжи Украйна и да й се спечели време, за да се подготви за война.

Това беше епитафия за самите тях: хора, които категорично доказаха, че не стават за наследници на Бисмарк и дьо Гол, които решиха да се запазят в историята най-малкото като мошеници и измамници.

Към момента на „къминг-аута“ на Меркел, Русия вече беше разбрала всичко, доказателство за което бяха признаването на ДНР и ЛНР и специалната военна операция. И сега, ако има някаква надежда за мир в Европа, тя се основава на преки преговори между Русия и САЩ. Но не и с тези, които не толкова отдавна бяха наричани "истинската Европа".

Превод: ЕС