/Поглед.инфо/ Точно преди 100 години Владимир Ленин постави задачата пред Коминтерна - да превърне Франция в съветска република и съюзник на СССР. Оттогава французите многократно са спирали на една крачка от това, при това докато в САЩ и Великобритания са абсолютно сигурни, че властта във Франция неизбежно ще премине към комунистите. Кой предотвратява вдигането на червения флаг над Париж? И най-важното - защо?

Ленин е болшевик, с други думи максималист - и си поставя амбициозна задача. Франция би трябвало да се съветизира след една година, по случай 50-годишнината на Парижката комуна, която се счита за първия случай на диктатура на пролетариата и се превръща в една от факлите на съветската пропаганда.

Няма обективни шансове французите да се справят толкова бързо. И с призива си Илич допълнително усложнява задачата им, както и задачата на собствения си дипломатически корпус, който се стреми към признаването на Съветска Русия в Европа. На международната сцена призивът на "лидера на пролетариата" е разтълкуван като доказателство за агресивните експанзионистични стремежи на СССР. Всички знаят за идеята за „световната революция“, разбира се, но политическата философия е едно, а директната заповед съвсем друго: завземете Франция за нас и то бързо.

Въпреки това, Френската комунистическа партия (ФКП), създадена няколко месеца след ленинския проект, има шанс да дойде на власт. Така е през дните на Червения май и пламенната Сорбона, когато Франция да се нарича „шестнадесетата съветска република“, изведнъж се превръща в нещо обичайно. Така е и след войната, когато комунистите са почитани като национални герои, а самият генерал Де Гол (между другото, убеден антикомунист) е принуден да дели властта с тях. Така е и в края на 20-те години, когато милиони започнаха да гласуват за Комунистическата партия вследствие на икономическите сътресения.

Най-добрият резултат тогава е един милион и половина гласа. Но трябва да се разбере, че по това време могат да гласуват единствено възрастни мъже - младежите и жените не са допуснати да участват в изборите, а комунистите яростно се съпротивяват на социалистите, от които червените открадват легендарния вестник  “Юманите“. Общият брой на членовете е много по-показателен в този смисъл - до края на десетилетието 300 хиляди французи са официално считани за комунисти.

Това е цяла армия, частично готова за въоръжена борба. Огромна мощ, чиято диктатура изглежда неизбежен сценарий. Но нещо се обърква.

Последната дума на Ленин

През годините много френски граждани са членове на ФКП - художникът Пабло Пикасо (той става французин през 1939 г.), писателите Луи Арагон, Андре Бретон и Рене Кревел, философите Анри Лефевр и Луи Алтюсер, филмовият критик Жорж Садуле, историкът Еманюел Ладури, поетите Пиер Навил, Пол Елуард и Анри Гилбо.

Фамилното име на последния е думата, която Ленин изрича точно преди да почине. Те бяха близки приятели и си пишат предговорите на книгите един на друг. А съвкупно френската компартия се счита за командир на Първа Запорожска червена казашка кавалерийска дивизия.

Може би на тези хора не е било съдено по принцип да дойдат на власт в страната на кроасаните и рокфора. Но ако трябва да се посочи името на човека, който подкопава победния поход на френските червени, то фамилията му е Джугашвили.

През 30-те години на миналия век съветският лидер се отказва от концепцията за "световна революция" в полза на "социализма в една държава". В резултат на това френските комунисти започват да се използват главно като агенти на влиянието на Кремъл на Запад, което съответства на интересите и идеологическите възгледи на Сталин, но противоречи на политическата целесъобразност в тяхната държава.

ФКП не може да не се подчини на Сталин. Днес се смята, че комунистите могат да бъдат различни - в спектъра между Ким Чен-ун и президента на Кипър в Европейския съюз Димитрис Христофиас. Но тогава солидарността и единството на командването са поставени на преден план и не възниква съмнение къде трябва да се намира центърът на началството - в Москва. Тя остава столица на единствената социалистическа държава, ако не се вземат предвид нейните сателити - Монголия и Тува.

Именно сталинисткото едновластие е причината ФКП да изостави съюза с другата лява сила - Социалистическата партия, където към Кобе се отнасят много по-хладно. Подобна конкуренция между комунисти и социалисти в Германия позволява на Хитлер да дойде на власт, а във Франция допринася за запазването ѝ в ръцете на "буржоазно правителство".

Успоредно с това, троцкистите, често емблематични и популярни фигури, са изключени от ФКП, без да пропусне и Гилбо, един от основателите ѝ. Така стиховете на приятеля на Ленин са забранени в СССР, въпреки че той със сигурност не е нито „вредител“, нито „немски шпионин“.

От предатели до герои

Третият удар по репутацията на френските комунисти е нанесен година преди началото на войната. Още по-значим - четвърти - последва след началото ѝ.

Работата е там, че ФКП е категорично против каквото и да е сътрудничество с нацистите, докато не е подписан пакта Молотов-Рибентроп и от Москва не идва инструкция пактът да бъде подкрепен. Това предизвиква дисонанс в главите на французите, който стократно се засилва по-нататък.

Преди да стане наистина горещо през юни 1941 г. Москва иска от ПФК, много от членовете на които остават патриоти, да третира войната срещу Хитлер като участие в империалистическа война, което е недопустимо за комунист. С други думи, френските червени започват да водят антивоенна пропаганда, както правят болшевиките през Първата световна война. В самия СССР през периода 1941-1945 г. за подобно нещо чисто и просто разстрелват.

При французите се разминава без разстрели, но губят търпение: ФКП е забранена, а лидерът ѝ Морис Торез е изпратен в армията, откъдето той бяга директно в СССР, където по-късно на него е кръстен цял град в ДНР. С този срам историята на Френската комунистическа партия можеше и да приключи, но юни 1941 г. все пак идва и онези комунисти, които се застъпваха за борбата срещу Хитлер до смърт или победа, изведнъж се оказват прави.

И те наистина се сражават и то дори преди Съветският съюз да даде своя ход, организирайки стачки в окупираната страна, взривявайки електроцентрали и дерайлирайки влакове. Впоследствие ФКП се превръща в една от основите на Движението за съпротива и много от членовете му стават национални герои и символи на борбата за свобода, като Мисак Манушян, чиято група е арестувана и екзекутирана. Нацистката пропаганда се опитва да ги представи като „терористи-вредители евреи”, но плановете ѝ излизат грешно. Под окачените по цяла Франция т.нар. “червени плакати” (тогава - дъски за срам, сега - символи, важни за нацията) изведнъж започват да се появяват планини от цветя - признаци на предстоящо възраждане.

Не бива обаче да се мисли, че всичко се свежда до листовки и символична съпротива - Манушян в никакъв случай не е екзекутиран за това. Комунистическата съпротива се бие с оръжие в ръце, а отрядите на селските партизани ужасяват германците със своята безпощадност. След Победата акциите на вчерашните “предатели”- комунисти излита до небето. Дотолкова, че в някои страни (например в Чехословакия) те идват на власт по напълно демократичен начин. В онези страни от Източна Европа, където този номер не премина, Москва така или иначе се съгласява да вземе властта със сила. ФКП, която получава малко по-малко от една трета от местата в парламентарните избори, иска същото, но от СССР последва нов вик - да си сътрудничи с Де Гол, когото Сталин е поставил сред победоносните сили, за да балансира по някакъв начин англосаксонците.

Разбира се, това не прави Де Гол „наш човек“ - и няма как. Разчитането на дългосрочното му сътрудничество с комунистите (които, припомняме, той уважава за съпротивата с окупаторите, но мрази за всичко останало) също изглежда наивно. По това време САЩ вече са се превърнали във водещ играч в европейската политика и искат Париж да се отърве от „петата колона“ - червените в правителството в замяна на участие в плана „Маршал“. До голяма степен този план е закупуване на суверенитет, но опустошеният от войната континент наистина се нуждае от помощ.

Марионетките избират демокрация

Това не означава, че подобно изгнание силно подкопава положението на комунистите. Дори носителят на Нобеловата награда за литература Жан-Пол Сартр остава сталинист (между другото, той отказва наградата, подобно на Ордена на Почетния легион - такъв човек е). А след смъртта на Сталин партията се разделя на привърженици и противници на осъждането на култа към личността, по-нататъшното следване на СССР и ролята на мундщук на Москва от другата страна на Желязната завеса. Това плаши значителна част от червената младеж и творческата интелигенция.

Голяма тежест по репутацията на ФКП се крие и в подкрепата на нахлуването на Варшавския договор в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. Но още преди потушаването на Пражката пролет се случва Червеният май, който не се превръща в революция, още и защото ФПК действа като активна контрареволюционна сила и се опитва да поддържа „стария ред“. Тя се чувства чужда на празника на неподчинение, основните участници на който - гошисти, „нови леви“ и червени студенти - отдавна критикуват Комунистическата партия, че се е насочила към съветския авторитаризъм.

Историята не е дала други шансове на френските комунисти да вземат властта - и слава Богу. Те обаче си вземат поука и накрая започват да се отдалечават от Москва, обявявайки привързаност към т.нар. Еврокомунизъм. Най-просто казано това е марксизъм без ленинизъм, тоест без диктатурата на пролетариата - ФКП решава да живее по правилата на буржоазната демокрация.

Работни контакти са поддържани между ФКП и КПСС, както и "специални отношения" между Париж и Съветска Москва, но френските комунисти вече не са нейните марионетки, живеят собствения си живот, изоставяйки съветската линия в полза на социалдемокрацията и подкрепата за малцинствата.

Преди това забраненото влизане в коалиция със социалистите им позволява да изберат левия Франсоа Митеран за президент, а в началото на осемдесетте и края на деветдесетте да влязат в коалиционното правителство. Червените все още са уважавани за Съпротивата и за отстояването на много трудови права (френската любов към стачките и обемното трудово законодателство бяха и са сред заслугите на комунистите от миналото), но с течение на времето линията между тях и другите леви движения започва да се размива, въпреки факта, че самите тези движения се умножават с изключителна скорост.

Към днешна дата ФКП е партия с колективно управление, но е джудже, въпреки стогодишната си запазена марка и постижения от национално значение. Тя има своите депутати в Народното събрание и свои сенатори в Сената, но надежда за власт няма.

И вдъхновителят на партията Ленин, и нейният кукловод Сталин навярно биха останали поразени как са се променили членовете ѝ, които днес се борят за феминизъм, гей-бракове и зелена енергия, символ на които стана листото на емблемата - същата тази, където десетилетия наред има сърп и чук.

Превод: В. Сергеев