/Поглед.инфо/ Чувството на успокоение и отдъхване сред европейските политически и административни елити в отговор на избирането на Джо Байдън за американски президент е доловимо.

Също така е и желанието им за връщане към статуквото от епохата преди Доналд Тръмп що се отнася до политиката на Вашингтон по отношение на НАТО.

Има, разбира се, и такива, които са дисиденти и недоволни, особено френският президент Еманюел Макрон, който призоваваше за европейски отбранителен "суверенитет", независимо от това кой е в Овалния кабинет.

Но също така има и интензивна опозиция срещу този призив от други страни-членки на Европейския съюз относно призива на Еманюел Макрон да приемат въпросите на сигурността по-сериозно и да създадат надеждни и независими европейски отбранителни капацитети.

Сателитните държави на Вашингтон в Източна Европа изглеждат също готови да продължат настоящата система на всепоглъщащо разчитане на Съединените щати за сигурността им.

Още по-лошо, водещият член на Европейския съюз - Германия, изглежда е доволна да прави същото.

Това отношение създава реалната опасност, че дългогодишният навик на Европа да се възползва безплатно от американските отбранителни ангажименти, ще продължи.

Това се случва след кратко и частично прекъсвнане в годините на администрацията на Тръмп.

Външнополитическият екип на избрания американски президент Джо Байдън има дългогодишна история не само с това, че са толерантни към такова поведение, но и че го насърчават.

Въпреки това, подобно развитие ще бъде нездравословно за американците, а иронично и за европейците.

Отговорът на Берлин на позицията на Еманюел Макрон, макар и да не е изненадващ, граничи с жалък. Настоящият министър на отбраната на Германия, Анегрет Крамп-Каренбауер заяви:

"Без американските ядрени и конвенционални капацитети, Германия и Европа не могат да се защитават. Това са очевидните факти."

Това са "очевидните факти", ако човек приема няколко известни, но съмнителни или направо абсурдни атлантически презумпции.

Едната от тях е, че Европейският съюз, който има общо население по-голямо от това на Америка и много по-сложна икономика, която е почти толкова голяма, не може да изгради способна континентална защита.

Друго е, че Русия, въпреки че е само бледа сянка на изчезналия вече Съветски съюз, и която има икономика едва една десета от тази на Европейския съюз, представлява тежка заплаха, която Брюксел не може да сдържи сам.

Третото погрешно предположение е, че Русия е адски решена да прави експанзия, въпреки че ограничи военните си разходи през 2017 и 2018 година и едва ги увеличи през 2019 г.

Още повече, че дори цифрата от 2019 година - 65,1 милиарда долара е много по-малко от годишните военни бюджети на европейските членки на НАТО, които възлизат на общо 300 милиарда долара.

Най-накрая, човек трябва да приеме според този наратив, презумпцията, че европейските сили не могат да се справят сами със заплахите от окаяните и бездържавни терористи, както и слабите близкоизточни държави.

Реалността е, че продължаващото разчитане на Съединените щати е просто удобно отбранително прикритие за Европа.

Желанието на Вашингтон да толерира подобна зависимост спестява на европейските данъкоплатци вероятността, че трябва да приемат по-голямо финансово бреме, за да създадат сериозни защити.

Още по-фундаментално, то освобождава европейските политически елити от отговорността и нуждата да адресират притеснителните отбранителни въпроси в региона си.

В същото време, настоящата договорка подхранва егото на собствените политически елитисти на Америка, които вярват, по известното изказване на Мадлин Олбрайт, в националния нарцисизъм, че Съединените щати са "незаменима нация".

Дори многократното ръчкане от страна на президента Доналд Тръмп спрямо европейските членки на НАТО да изпълнят ангажимента, който поеха преди години, да отделят поне два процента от годишния си брутен продукт за отбрана, имаше малък ефект.

В настоящия момент само десет от 30-те страни-членки на НАТО се справят с този ангажимент.

Въпреки че това е двойно повече от броя им, когато Доналд Тръмп дойде на власт, промяната в най-добрия случай е скромна.

Още повече, че въпреки натиска на администрацията на Тръмп срещу съюзниците през последните четири години с цел да харчат повече за отбраната си, американските лидери не намалиха ангажимента на Вашингтон към съюза.

Нито пък намалиха настояването си, че Съединените щати трябва да доминират делата на Северноатлантическия алианс, по какъвто и да било начин.

Призивът на президента Еманюел Макрон за европейски отбранителен суверенитет е освежаваща доза реализъм, която трябва да бъде чута и от двете страни на Атлантическия океан.

Този призив признава, че трансатлантическите отбранителни отношения преживяват сериозни проблеми, които няма да изчезнат с края на президенството на Доналд Тръмп.

Наистина, много от тях са продукт на различните фундаментални стратегически, икономически и политически интереси, които двата континента имат.

Въпреки че американските и европейските интереси съвпадат често, те не са вече припокриващи се напълно.

Това, което се случва на Балканите, например, може да бъде важно за страните от Европейския съюз, но не и за Америка.

Обратното, случващото се в Централна Америка е значимо за Вашингтон, но никак за Европа.

Съединените щати и големите европейски сили все по-често се озовават на различни страници, когато става въпрос за решаването на големите въпроси, като отношенията с Китай.

Опитът на администрацията на Джо Байдън и мислещите като нея европейски елити да възстановят идеализираното състояние преди Доналд Тръмп, маркирано от весели и неспирни приказки за трансатлантическа солидарност, няма да накара тези фундаментални различия да изчезнат.

То просто ще подхранва едни нездравословни заблуди.

Време дойде европейците да пораснат и Европейският съюз да заеме мястото си в света като значителен политически и военен, а не само икономически играч.

Превод: СМ

* Тед Гейлън Карпентър е старши изследовател по проблемите на сигурността в института Кейто. Автор на 12 книги и 850 статии.