По публикации в печата и на военни анализатори. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Разграждането на ДНЯО и капанът на „съвместното ядрено планиране“
Дискусиите около ядрения статус на Германия и Япония не са просто теоретично упражнение – те пряко засягат фундаментални международноправни документи. На първо място това е Договорът за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) от 1968 г., чиито Член I и Член II изрично забраняват трансфера и придобиването на контрол върху ядрени бойна глави от неядрени държави. В случая с Германия съществува и допълнителна правна пречка: Договорът за окончателното уреждане по отношение на Германия от 12 септември 1990 г. (известен като Договора „Две плюс четири“), в чийто Член 3 ФРГ потвърждава отказа си от производство, придобиване и разполагане на атомно, биологично и химическо оръжие.
Въпреки тези твърди ангажименти, според коментатори в германските аналитични среди, все по-често се търсят вратички. Една от тях е концепцията за европейски „ядрен чадър“, изграден около френския потенциал (Force de frappe) и евентуално британските тризъби Vanguard. Християндемократическият лидер Фридрих Мерц и редица германски експерти публично повдигат въпроса за преформатиране на европейската отбрана.
Тук обаче възниква технически и оперативен абсурд. Германия вече участва в схемата на НАТО за ядрено споделяне (Nuclear Sharing) чрез авиобазата Бюхел в провинция Рейнланд-Пфалц, където се съхраняват около 20 американски термоядрени бомби от типа B61-11 и B61-12. За тяхното носене Берлин закупува американски изтребители F-35A. Но кодовете за деблокиране (PAL) остават стриктно във Вашингтон. Преминаването към самостоятелно или „съвместно франко-германско“ управление изисква или пълно предаване на контрола от Париж, което френската конституция и доктрината на де Гол категорично изключват, или пряко нарушение на ДНЯО.
При Япония правната рамка е не по-малко строга, но също е подложена на натиск. Член 9 от японската конституция от 1947 г. формално отхвърля войната като суверенно право, а т.нар. „Три ядрени принципа“ от 1967 г. (да не се притежава, да не се произвежда и да не се внася ядрено оръжие) дълго време бяха аксиома. Твърди се обаче, че с нарастването на напрежението в Източнокитайско море и около Тайван, в Токио все по-сериозно се обсъжда преразглеждане на тези ограничения.
Стратегията на Вашингтон: Делегиране на риска и концепцията за съюзническа „справедливост“
Преформатирането на американското глобално присъствие не е случайност, а съзнателен избор в американското стратегическо планиране. Анализатори посочват, че за Вашингтон поддържането на пряк ядрен щит едновременно за Европа, Източна Азия и Близкия изток се превръща във финансово и военно бреме.
В публичния манифест на основателите на технологичната компания Palantir, публикуван през пролетта на 2024 г., се издига тезата за необходимостта от пълноправно вписване на Германия и Япония в новата система за сигурност на Запада. Досегашният модел, при който двете държави функционират като „протекторати“ с ограничена военна сувереност и значителен контингент американски войски (над 35 000 американски военнослужещи в Германия и над 50 000 в Япония), се разглежда от част от американския елит като остарял.
Тази логика бе детайлно развита още през 2021 г. от Уес Мичъл (съосновател на мозъчния тръст Marathon Initiative) в анализа му за избягване на война на два фронта. Според неговата концепция, САЩ не разполагат с ресурси да водят едновременен конвенционален или ядрен сблъсък с две източноевропейски и азиатски велики сили. Решението, според тази школа в американската мисъл, е регионите сами да поемат първичната тежест на сдържането.
Това означава избуртване на Берлин и Токио на предната линия.
По оценка на автора на оригиналната публикация, подобен подход позволява на САЩ да останат извън обхвата на потенциален кинетичен или ядрен конфликт на континента, съхранявайки собствената си територия неуязвима. Това обаче разрушава изпяло баланса на стратегическата стабилност, градeн след Карибската криза от 1962 г.
