/Поглед.инфо/ Събитията в Нагорни Карабах се превърнаха в един от многото примери за агресивна външна политика на Турция през последните години. Президентът Ердоган ясно дава да се разбере, че подхранва конкретни планове за драстично увеличаване на политическото влияние на своята страна - и, може би, териториални придобивания. Какво може да попречи на изпълнението на тези планове?

Всички помнят сцената от „12 стола“, когато „Остап го понесе, той почувства прилив на нови сили и шахматни идеи“, след което разказва на жителите на Васюки за перспективите да стане Ню Васюки. „И там, кой знае, може би след осем години Васюки ще бъде домакин на първия междупланетен турнир по шах в историята на Вселената“, казва синът на турски гражданин на смаяните местни.

Главният настоящ турски гражданин - турският президент Реджеп Ердоган - също може да бъде наречен велик комбинатор. В края на краищата той разказва на народа на Турция - регионална държава, чиито ресурси са много ограничени - истории за това как ще постигне глобално величие с помощта на исляма, оръжията, историческото наследство и агресията.

На всички фронтове

Форматът на това величие е добре известен. Минималната програма е да се превърне Турция в лидер, или по-скоро, господар на „тюркския свят“, който тя консолидира. Огромна територия, включително Кавказ, Централна Азия, част от Руската федерация (Крим, Северен Кавказ, Поволожието, Сибир). Оптималната програма е да се добави към тюркския свят пространството на бившата Османска империя, тоест Близкия изток и Северна Африка. Максималната програма на Ердоган (дори и неговите амбиции имат предел) е да постигне статута на халиф на XXI век - лидер на целия мюсюлмански свят.

В същото време разликата между Реджеп Ердоган и Остап Бендер е, че турският президент е истински голям политик. И той не просто говори за величието на Турция, а следва пътя за постигането му, без да се колебае да използва сила, за да преформатира чуждото пространство в свое. Достатъчно е да погледнете картата и да видите, че турската следа е видима във всички конфликти от Мароко до Киргизстан и от Грузия до Сомалия. Там Ердоган използва цял набор от различни методи: военни, идеологически, икономически, политически и дори терористични.

Така Анкара използва конфликта за Нагорни Карабах, за да изтласка всички чужди сили от Кавказ. Първо да премахне западните страни в лицето на Франция и САЩ (за което Ердоган предлага на Русия да се справят с арменско-азербайджанските въпроси на принципа както Москва и Анкара уреждат ситуацията в Идлиб), а след това да изтласка и Русия, и Иран.

Част от Сирия продължава да бъде под турска окупация - и като цяло не е ясно как и при какви условия турците ще се оттеглят. Но на Анкара са ѝ малко сирийските територии - Турция отхапва от териториалните води на Гърция и дори посяга на гръцките острови. Не заради сушата, а за да се контролира цялото Източно Средиземноморие и да го отсече от Запада с помощта на Либия (с която има споразумение за разделяне на водните зони).

В самата Либия Турция ѝ налага васален режим, разглеждайки тази страна като източник на въглеводороди и врата за африкански мигранти към Европа (която може да бъде отворена или затворена по искане на Анкара). Турция прониква и в други западноафрикански страни (предимно мюсюлмански), откъдето измества Франция и дори вездесъщия Китай. От другата страна на Черния континент - в Сомалия, разположен до най-важните търговски пътища за петрол - има турска военна база.

Турската армия присъства и в Катар, което представлява заплаха за Саудитска Арабия и защитава турските интереси в Персийския залив. А подкрепата за “Хамас” и другите ислямски терористични организации не само заплашва сигурността на Израел, но и печели симпатиите на арабската улица към Турция.

И накрая, Турция се утвърждава в Централна Азия. Чрез инвестиции, телевизионни предавания (популяризиращи турски смисли и културни образи) и ислямисти, сериозно напрягайки Китай и Русия.

“Кошмар на коалициите”?

Теоретиците на международните отношения може да си помислят, че Реджеп Ердоган прави две сериозни грешки в своя политически джихад за лидерство.

Първо, той се бие на много фронтове наведнъж, разпръсквайки ограничените ресурси на страната си.

На второ място, той създава твърде много врагове. И не говорим за малки държави като Армения, Кипър или Гърция, чието мнение може да бъде пренебрегнато. Ердоган обърна срещу себе си регионални лидери (Египет, Саудитска Арабия, Иран), както и велики сили като Русия, САЩ, Франция и донякъде Китай. В резултат на това може да се осъществи сценарий пред великия комбинатор на XXI век, канцлерът на Германската империя Ото фон Бисмарк, нарича „кошмара на коалициите“. Владетелят на най-голямата сила по онова време, Бисмарк е напълно наясно, че германската агресия може да настройва света срещу Берлин и тогава дори голяма Германия ще се пречупи. Което между другото се случва, когато агресивното поведение на наследниците на „железния канцлер“ настройва други велики сили срещу империята.

Практикуващите ще възразят срещу теоретиците. Те ще посочат, че да, има джобове на съпротива. Французите изпращат войници в помощ на Гърция, Саудитска Арабия налага ембарго на турските стоки. Тези огнища обаче не се обединяват и не възниква „коалиционен кошмар“. Може би защото на Ердоган не се противопоставят хора като Бисмарк. Елитите на повечето държави, на чиято политика се противопоставя Ердоган, са с толкова ниско качество, че дори не са в състояние да осъзнаят пълната опасност от турската заплаха.

Турция атакува Гърция - и Германия иска да преговаря с нея. Париж се подписва с Атина - но вместо да създаде общ антитурски фронт с Москва, той призовава цяла Европа да приеме антируски санкции по фалшивия случай с Навални. А американците подкрепят действията на Ердоган срещу Русия, Китай и Европа - и не разбират, че консолидацията на ислямския свят под турско управление може да доведе до изтласкването на американците от Близкия изток, Централна Азия, Северна Африка и, вероятно, дори от Европа.

Не е изненадващо, че елитите на всички тези държави се поддават на турската наглост, агресивност и игра на дипломатически покер (когато Турция рязко вдига залога и разгорещеността на истерията, принуждавайки противника да се откаже).

Къща от карти

Да не би никой да не може да спре Ердоган? Самият турски лидер е убеден в това, но греши. Да, елитите на повечето държави не са орли, но са страхотни лешояди. Те могат да се унижат пред източен диктатор като Кадафи, който разпъна палатка близо до Елисейския дворец в Париж. Но когато този диктатор се окаже в трудна ситуация, той просто ще бъде пометен и оглозган. И Ердоган ще изглозгат. В крайна сметка цялата стратегия на турския Акела, който е уверен в собствената си сила и се държи всеки път все по-агресивно и рисковано, може да рухне след първия гаф.

Този гаф може да се окаже ситуация, когато една-единствена сила ще отвърне и покаже на целия свят (както и на турското население, което толерира Ердоган, включително заради победите му), изключително скромните граници на турските възможности.

Можем да говорим и за удар на велика сила - например, Русия, която ще реши да използва високопрецизни оръжия за обезсилване на турския „башибозук“, вкаран в Азербайджан от Сирия и заплашващ руския Северен Кавказ. Може да удари и друга регионална сила - същият Израел, който не е свикнал да се церемони със спонсорите на тероризма. И накрая, някоя малка държава , която Ердоган приклещва в ъгъла с неудържимата си агресия, също може да отговори.

И щом Ердоган не успее да отговори (а блъфът е добър, единствено стига думите да не се превърнат в действия) и се оттегли, лешоядите веднага ще го нападнат от всички страни - да го довърша и изглозгат. След това рязко ще се активира вътрешната опозиция на Турция, която ще консолидира турското население срещу „губещия президент“.

В резултат на това цялата къщичка от карти на политиката на Ердоган ще се разпадне и той рискува да повтори друга известна сцена от „Дванадесетте стола“. „Беше лунна вечер. Остап се втурна по сребърната улица леко, като ангел, отблъсквайки се от грешната земя. С оглед на неуспешната трансформация на Васюки в център на Вселената, те трябваше да бягат не сред дворци, а сред дървени къщи с външни капаци. Шахматните аматьори ги преследваха отзад. "

Превод: В. Сергеев