/Поглед.инфо/ Имаме 600 хиляди души на фронта. И още милиони граждани помагат на фронта. За всички тези хора присъствието в публичното пространство на такива герои като Улицкая, Акунин или „Би-2” не предизвиква някаква мудна антипатия, а много по-силно чувство.

Доскоро „културата на отмяната“ беше модерна западна тенденция за нас, към която, както към повечето от най-новите западни тенденции, се отнасяхме поне с известна доза скептицизъм. Разбира се, имаме и упорити хора, за които всичко западно е божия роса: видите ли, ако там се случват някакви странни и необичайни неща, трябва да ги разгледаме добре и тогава ще се окаже, че всичко това се прави само в името на разширяването и задълбочаването на правата и свободите, колкото и да ни изглежда обратното.

Имаше и техни имитатори на руска земя - например феминистки, които, подражавайки на движението “Аз Също”, решиха да тестват руски мъже с висок статус за тормоз, но си строшиха зъбите още на депутата Леонид Слуцки и бързо ограничиха опитите си.

Но с началото на СВО „културата на отмяната“ дойде при нас реално, вече не като внесен, а като роден, автохтонен феномен. Може да се каже, че възникна спонтанно като обществена реакция на събитията. И сега ние самите отменяме или се опитваме да отменяме писатели и художници, оплакваме се, че не искат да бъдат отменени, възмущаваме се, че се отменят грешните, и също отбелязваме, че самите отменят не винаги са по-красиви от онези, които са отменени..

В същото време, както показва историята с „голото парти“ и „писателското дело“, лансирани от майтапчиите Вован и Лексус, пътят от обществената реакция в социалните мрежи до реалните действия за отмяна на разобличените персонажи става все по-кратък и по-къс. Докато Иван Ургант, чиято кариера беше поставена под въпрос в самото начало на СВО, беше дълго време в неизвестност, Борис Акунин, който беше изваден на светло в средата на декември миналата година, вече беше арестуван задочно.

Всичко това, разбира се, предизвиква безпокойство у онези, които се страхуват да бъдат следващите. Литературният критик Галина Юзефович, например, пише в своя “Телеграм”: „Нашите забрани за писатели обикновено са свързани със западната култура на отмяна - казват, че отменят Джоан Роулинг, а тук имаме Улицкая. Обществото е възмутено. На пръв поглед дори има прилики. Но това сходство е абсолютно повърхностно, формално. Културата на отмяна на Запад е крив, изкривен и на места абсолютно грозен механизъм за социален контрол. Обществото всъщност бойкотира някои обекти по етични причини... Нашата „култура на отмяна“ е механизъм за контрол на силните, държавата, който няма нищо общо с мнението на обществото.“

Подобни преценки се основават на фундаментално съмнение, че нашето общество изобщо съществува. Поне общество проруско, продържавно. Казват, че всъщност се разиграва проста комбинация: някакви „социалисти“ изпращат на държавата „сигнала“, който самите те са поръчали, а тя вече прилага мерки за въздействие. Обществото като такова уж няма нищо общо с това, защото хората все още купуват книги на автори, на които активистите търсят сметка.

Но на Запад обществото също не отменя никого. И Кевин Спейси за тормоз, и Милош Бикович за проруската му позиция не бяха отменени от публиката; публиката все още ще гледа филми с тяхно участие. Те бяха отменени от институции - филмови компании, телевизии и т.н. Можете да си говорите колкото искате, че това не са държавни институции, но това са държавни институции. Всички сме чували термина дълбока държава. Но дори държавата, която лежи на повърхността, е доста ангажирана в действията за премахване. Нека си спомним колко нерви скъса американската държава, в лицето на съдебната система, за Джони Деп и същия Кевин Спейси, а Харви Вайнщайн като цяло беше в затвора за 23 години. Още по-ненужно е да се говори за ролята на правителствата в премахването на всичко руско. В Естония например се стигна до премахването и изгонването на цял православен митрополит.

„Обществото“, което насърчава „културата на отмяна“ на Запад дори не е малцинство, а „малцинство от малцинства“. Ако това „малцинство на малцинствата” се занимава с някакъв вид социален контрол, то това е контрол върху изпълнението на онези политически насоки, които вече са определени от държавата. Ето защо желанията му се сбъдват толкова лесно и защо е толкова трудно да се бориш с напрежението му.

Кой в Русия съставлява „коалицията за бойкот“? Има, разбира се, маргинални организации, но основата на това обществено движение е друга и е неизмеримо по-широка.

Напомняме, че имаме 600 хиляди души на фронта. Само най-близкото им семейство - родители, деца, съпруги, братя и сестри - са още три до четири милиона души. И още милиони помагат на фронта с труда и парите си. И за всички тези хора присъствието в публичното пространство на такива герои като Людмила Улицкая, Борис Акунин или солистите на „Би-2” не предизвиква някаква мудна антипатия, а много по-силно чувство. Тези хора може би все още могат да се нарекат малцинство, но за разлика от феминистките или трансджендърите днес те са малцинството, на което се крепи животът на страната. И има право да бъде чуто.

Съществува и фундаментална разлика между тяхната „култура на отмяна“ и нашата. На Запад кампаниите за отмяна обикновено се използват за разрушаване на традиционните структури на съзнанието. Например, правителствата използват празните оплаквания на малка група транссексуални хора като тояга срещу мнозинството, което се придържа към очевидна и естествена традиция.

В Русия „културата на отмяна“ всъщност е движение за нормализация. За връщане към нормалното състояние и отстраняване на явни аномалии. Невъзможно е да се нарече нормална ситуацията, когато в една страна във война вратите са затворени за човек на основание, че е патриот, докато други хора просперират, публично се хвалят, че подкрепят врага. И ако либералите се оплакват, че това движение се подпомага от държавата, то нека си спомнят кога и как е възникнало тяхното господство в културната сфера. Това надмощие е от 90-те години, когато държавата беше за тях, макар че те я хапаха още тогава. И не виждам никаква особена несправедливост в това, че днес държавата е уморена да се занимава с мазохизъм.

Разбира се, премахването на най-арогантните противници на страната няма да излекува болестите на нашата култура. Това е средство не толкова за подобряване на културното поле, колкото за елементарно опазване честта на нашия народ. Истинското културно строителство тепърва предстои, защото образувалите се празнини ще трябва да бъдат запълнени с нови, качествени книги, песни и представления.

Превод: В. Сергеев