Завчера гледах един новинарски коментар от мястото на събитието, който беше излъчен по гледана телевизия, в който обилно се показваха участници в протестите срещу избирането на Тръмп. Едни след други се изреждаха пред камерата възмутени граждани, изразяващи паническия си страх от предстоящото. Накрая коментаторът ни се изтърва и съобщи, че за разлика от протестите преди четири години, които били събрали повече от 500 хиляди човека, сегашните по данни на полицията не надминали 50 хиляди. И го заяви със съответната доза разочарование и съжаление този наш, изпратен, „независим“ журналист.
На какъвто и канал да превключиш рискуваш и сега да попаднеш на някой „водещ“ анализатор, който да вещае сложно бъдеще на САЩ, да пророкува, че това ще има фатално значение за Европа, че, както се изрази един, Тръмп ще сложи „клин в единството на ЕС“. И над всичко – постоянното напомняне, че Америка е разделена.
Същевременно се шири все повече процесът на преориентацията, за пореден път демонстрираща, че байганювщината не е само български синдром, а манталитетна характеристика на политическия елит в Европа. В Брюксел макар и на вид показват поведение, което искат да прилича на нормалното, но всъщност всички са изтръпнали в очакване. Щото им се вижда нещо, което напомня на поговорката за кучето и тоягата.
Някак си интригантски и злобничко се обсъжда един уникален факт, че до Тръмп е застанал най-богатият човек в света. Симптоматична е неговата поява в бъдещото управление на страната. И у нас в Европа все по-отчетливо се усеща намерението на бизнеса да се включи в управлението на реалната политика и да не чака наложените му правила съвсем да съсипят икономиката.
Тепърва ще се види как ще се развият действията във въпросната пиеса. Трудно е да се прогнозира, защото все още липсва представата за драматургичното съдържание. Във всички случаи обаче би трябвало актьорите вече честно да си признаят, че след Кенеди това е вторият президент, чийто влизане в Белия дом се прие от по-голямата част от човечеството с надежда.
