/Поглед.инфо/ Колкото и да е мрачна, констатацията е вярна – съвременна Европа се намира в някакъв неукротим предвоенен транс. Темата за войната бавно, но неотклонно запълва духовната атмосфера на стария континент. И ако този сатанински ход на общественото съзнание не спре, войната ще стане неизбежна. Най-напред европейска и веднага след това – световна.
От две години вече народите на Европа живеят с тази тревога, но лично за мен надеждата за мирен изход от овладяващите Европа бесове на войната приключи преди няколко дни – на 6 юни. На тази дата преди осемдесет години беше открит Вторият фронт във войната на трите велики държави САЩ, СССР и Великобритания срещу нацистка Германия.
Естествени бяха гордостта и великолепието, с които бе отбелязана тази важна дата в Нормандия. Там бяха представителите на двете англо-саксонски държави, съюзници на СССР, както и на държавата, на чиято територия бе открит Вторият фронт – Франция.
Липсваше страната-приемник на СССР – Руската федерация. Вместо нея там присъстваше представителят на онази част от СССР, която по времето на Втората световна война даде най-много войници на Вермахта – Украйна.
Самите тържества бяха по един безумно отвратителен начин съпроводени с нападки срещу Русия, по нищо неотличаващи се от онези, с които нацистката пропаганда определяше евреите.
Стана това, което осем десетилетия бяхме забравили – неистово, кръвожадно желание на цивилизована Европа да победи Русия в рамките на нейните исторически граници, да я смаже, да я разчлени на съставните й части и да извърши това с нейния народ, който векове наред беше прицел на тези желания.
Повод да се върна към миналото, не само близкото, но и далечното, ми даде едно определение за руснаците в медиите. Негов автор бе един млад представител на най-преследваната нация в световната история, че руснаците са „генетично увредени“.
Значи тях нищо добро не ги чака, ако в сегашния военен конфликт съвкупният Запад ги победи. И тъй като такива очаквания не са първите в историята, нека се обърнем към тази велика учителка на народите, от която никой не се учи…
* * *
Руската история от Иван Грозний до ден днешен минава през периоди на убийствена опасност за своето съществуване. От времето пък на Петър Първи Русия се оказва прицел на жестоки агресии, които завършват или с блестящи победи, или с частични загуби. Тези загуби закономерно биват последвани от революционни изменения. Кримската война доведе до премахване на крепостничеството, Руско-японската война до революциятa от 1905-1907 г. и Първата световна война, която пък тласна процесите към Февруарската и впоследствие до Октомврийската революция. С изключение на тринайсетте Руско-турски войни, останалите три, в които Русия убедително побеждава, бяха войни на Европа срещу нея.
Във войната на Швеция против Русия по времето на Петър Велики са участвали практически всички страни от Северна Европа. Следващият кандидат за победител и унищожител на Русия е Наполеон Бонапарт. За решителната битка срещу Русия тогавашният владетел на Европа събира чудовищната си по брой армия от 650 000 души. Във великата армия на Наполеон, както е била известна тя, се е говорело на десет европейски езика.
След нейния грандиозен рейд навътре в Русия и завземането на историческата й столица Москва започва обратното движение на тази чудовищна военна сила.
От тази армия, по пътя си от Париж до Москва и обратно, във Франция се завръщат… пет хиляди войника, говорещи френски.
Монархическа Европа тържествува от разгромната победа над дошлия от низините узурпатор. Но тази победа е осигурена от две държави, намиращи се в двете периферии на Европа. На изток – Руската империя, на запад – Великобритания. От континентална Европа дестабилизираща роля за домогванията на Наполеон играе Испания.
Наполеон Бонапарт – неговият военен гений и огромната армия, събрана от цяла Европа, са били такава заплаха за Великобритания, че волю-неволю тя става съюзник на воюваща Русия.
Но това положение не трае дълго. От края на 16-ти век до ден днешен, с малки прекъсвания, Великобритания е най-яростният враг на Русия.
През 1818 година е сложен кръст на всички демократични придобивки донесени от вихъра на Великата френска буржоазна революция. Цяла Европа, без изключение, подпечатва края и на империята на Наполеон Бонапарт. Настъпват тихи и спокойни времена за Европа, в която властва най-реакционната част на обществото. Сякаш настъпва помирение и между Великобритания и Русия.
Това помирение обаче е измамно и трае само трийсет и пет години. По инициативата и под ръководството на Великобритания, големите европейски държави повеждат срещу Русия т. нар. Кримска война (1853-1856 г.). Европа побеждава, Русия е победена и успява да се съвземе едва след двайсет години. И все още отслабена, невъзстановила се от поражението в Крим, тя започва освободителна за нас българите и кръвопролитна за руския народ война, завършила с блестяща победа.
Сега не с война, а със заплаха от война, великите европейски сили се обединяват и отнемат плодовете на тази победа, както от Русия така и от многострадална България.
Четиридесет години след това, през 1918 г. почти цяла Европа, уплашена този път от революцията в Русия, най-напред провокира гражданска война в нея, а след това извършва и масирана интервенция срещу нея.
Така, сто години след трагично завършилата, но и забравена военна разходка на Наполеон Бонапарт в Русия, цивилизована Европа отново тръгна срещу нея със същите намерения - да разпокъса огромната й територия и да заграби несметните й природни богатства. Но възникналата тогава Съветска Русия, с цената на върховни усилия, не позволи това да стане.
Съвременна обединена Европа отново иска война срещу Русия. Тук обаче неизбежно в паметта на здравомислещите хора изплува грандиозният опит да бъдат ликвидирани не само Русия като държава, но и руския народ като генетично непълноценно историческо явление.
И така, какво искаше преди осемдесет и пет години Европа от Русия и как смяташе да го постигне.
Актуалността на тези въпроси стана съвсем ясна и на 9-ти май – Деня на победата над фашизма и на 6-ти юни – откриването на Втория фронт в Европа през Втората световна война, и напълно сигурно на 22-ри юни, когато започва агресията на нацистка Германия срещу СССР.
Денят на победата над нацизма бе изместен с един ден напред заради подличкото намерение да се хвърли сянка върху триумфа на съветския народ, който имаше най-големи заслуги за победата над този същия нацизъм.
Преди няколко дни в Нормандия бе отпразнувана осемдесет годишнината от десанта на англосаксонската част от антихитлеристката коалиция. И разбира се в подло организираното отсъствие на жизнено важния съюзник на англосаксонските държави, приемникът на СССР - съвременна Русия.
Идва ред на поредния позор: на 22-ри юни 2024 г. ще се наслушаме на чудовищната лъжа, че на тази дата преди осемдесет и три години е започнала война между двама диктатори Хитлер и Сталин.
Именно тази чудовищна пропагандна лъжа подрежда по важност въпросите, свързани с Втората световна война, от които най-важен неизменно си остава: кой срещу кого воюваше в тази война?
За отговор на този въпрос е необходим един кратък поглед върху историята.
***
Всеприета истина е, че Първата и Втората световни войни не са две, че всъщност това е една война с две фази, отделени една от друга с двайсетгодишна пауза.
И все пак нека се възползваме от все още утвърденото мнение, че тези войни са две.
Първата световна война завършва на две дати: на 3 март 1918 г. и на 11 ноември същата година .
Разправата на главните победители – Великобритания и Франция с победените е поразителна със своята садистична жестокост. Целият европейски континент е разтърсен от невиждан дотогава революционен подем. Но от всички революции тогава побеждава само една – руската. Нека я наречем, както я наричат други: болшевишка, пролетарска, социалистическа, октомврийска. И всички тези определения са верни, но най-вярна е обобщаващата велика.
Руските революции от 1917 г. и Февруарската и Октомврийската водят до епохален прелом в четиривековната до тогава история на буржоазна Европа. От онази забележителна година - вече повече от век, Русия не дава мира не само на Европа, но и на целия сват. И ако трябва да бъдем точни – на господарите и на Европа, и на света. Затова тази огромна държава по територия и население, и велика по история е подложена на променящ своята интензивност, но никога неспиращ натиск отвън. В продължение на пет години - от 1917 до 1922 г., тя преживява гражданска война и масирана интервенция от четиринайсет държави.
Първата световна война представлява световен въоръжен сблъсък за преразпределение на територии и природни ресурси. Тази война има типичен геополитически характер. Но с появата на нова Съветска Русия, към геополитическите мотиви за унищожаването й се прибавя нов. Изострена до крайност класова война в световен мащаб.
Самата Съветска Русия, от края на 1922 г. Съюз на съветските социалистически републики, има за програмна цел премахването на капитализма в световен мащаб чрез световна революция. Но през 1923 г., след като в Европа се разгарят няколко революционни огнища, става ясно, че световна революция не е възможна, че ако трябва да се защитят завоеванията на руската революция, новата държава трябва да извършва това само на своя територия. Така от програмата на новата държава отпада намерението за осъществяване на световна революция. И постепенно се ограничава практиката за износ на революция извън СССР.
Въпреки това от края на двайсетте години до ден днешензападната пропаганда продължава да обвинява Съветския съюз, а после и съвременна Русия в постоянен експанзионизъм.
А всъщност през двайсетте години на двайсети век тази държава успешно си сътрудничи с технологично развитите страни от тази епоха – САЩ и победената във войната Германия. Става дума за демократична, Ваймарска Германия.
В края на двайсетте и трийсетте години на двайсети век, световната икономика е разтърсена от невиждана дотогава криза. В този период за разлика от САЩ и Германия, Великобритания води предизвикателна, крайно враждебна политика към Съветска Русия. Тогава, въпреки че възстановява своята разрушена от войната и революцията икономика, огромната държава е все още слабо развита. Става все по-ясно, че достигнатото равнище на сътрудничество на СССР с двете най-високо развити индустриално страни, прави гигантската държава уязвима – истински колос на глинени крака. Така СССР извършва рязка промяна в стратегическия курс на своето развитие – програмата за извършване на световна пролетарска революция се заменя с програмата за мощно догонващо индустриално развитие на наследената от болшевиките огромна, но изостанала държава.
Първата световна война завършва с краха на трите империи: Германската, Австро-Унгарската и Османската. Крах - необратим за тези държави. Четвъртата империя – Руската също се разпада и в периода между избухналата в нея Февруарска революция 1917 г. до създаването на Съюза на Съветските Социалистически Републики, като приемник на Царска Русия в самия край на 1922 г., тя просто не съществува.
През този период на всеобщ хаос Русия съществува в „насипно“ състояние. В разбиранията на болшевиките тя е трябвало да разпали световния пожар на пролетарските революции. След като този опит се проваля, се поставя въпросът какво да се прави с този огромен конгломерат от нации и народности: да се разпадне на съставните си части или за се постави началото на нова държавност, непозната дотогава в световната история.
До края на двайсетте години на миналия век болшевишката партия овладява цялата политическа власт. Но в тази партия се води историческата дискусия за бъдещето на спасената огромна държава. Единият вариант е новата държава да осъществи сама световната революция; вторият – да започне строителството на социализма в една държава.
Така в края на двайсетте години на двайсети век, в спора „между двата варианта на развитие“, болшевишката партия избира: строителството на социализма в една държава и в условията на мирно съвместно съществуване с останалия капиталистически свят.
Но този „останал свят“, който успява да се опази от болшевишката опасност, не успява да се отскубне докрай от дълбоката криза на властващия до Първата световна война либералнодемократичен модел на капитализма. С малки изключения в цяла Европа, която е в центъра на тектоничните обществени процеси, в света в 20-те и 30-те години на двайсети век. Така се появява фашизмът. Най-напред в Италия, а след това в различни превъплъщения – в цяла Европа.
Така фашизмът се оказва спасителен изход за световния капитализъм. Основен враг на тази непозната дотогава нова форма на устройство на буржоазната обществена система, е болшевизмът (комунизмът), а на второ място буржоазно-либералният модел на обществено устройство.
Фашизмът придобива и други характеристики, но главните две са антикомунизмът и антилиберализмът.
Естествено е, че главната цел на фашизма е ликвидирането на „болшевишката опасност“. Реално въплъщение на това е пренасянето на класовата битка срещу болшевизма вътре в самата негова държава – СССР.
Така от първия ден на революцията до края на 80-те години на двадесети век, тази държава живееше фактически в обсадно положение, принудена да се защитава с всички средства.
До идването на нацистите на власт в Германия, Съветският съюз поддържаше най-приятелски отношения с нея. Освен търговско-икономическите отношения, в съветските военно-учебни заведения се обучаваха стотици немски офицери от всички родове войски. По този начин Ваймарска (демократична) Германия ловко заобикаляше силно ограничителните клаузи на Версайския договор.
Положението рязко се промени в началото на 1933 г., когато Адолф Хитлер стана канцлер на Германия и „фюрер на немския народ“. Броени дни след встъпването на А. Хитлер на канцлерския пост, съветското правителство запитва новото германско ръководство, смята ли то да осъществи идеите на новия канцлер по отношение на Русия. А тези идеи са формулирани като цели на Германия в бъдеще да анексира в своя полза цялата европейската част на Русия.
Отговор от Германия така никога и не идва. На ръководството на препатилата болшевишка партия става ясно, че без значение кога ще избухне, войната между нацистка Германия и СССР е неизбежна.
По това време световната икономическа криза е приключила. В Съветска Русия приключва и възстановителният период, известен като Нова икономическа политика (НЕП), която всъщност означава съществуването на смесена икономика. Но установяващата се неблагоприятна обществена обстановка в света поставя императивно пред СССР въпроса да увеличи индустриалния си потенциал за пределно кратки срокове. Още през 1929 г. Сталин пророчески заявява, че ако СССР за десет години не достигне, а и евентуално не изпревари, индустриалното равнище на капиталистическия свят, съветската власт ще бъде смазана. Така в този период 1929-1934 г. се извършва първият, непознат по темповете и мащабите си в историята прелом. Започва индустриализацията, съпровождащата я колективизация на селското стопанство, и промяната в идеологията на новата държава.
В тази нова идеология достойно място заема патриотизмът, изместен преди това от революцията. Проблемът за ролята на нацията в борбата между класите, води до постепенното възстановяване на героичното начало в историята на великия руски народ.
Освен всичко това, като много важен ускорител на бурното индустриално производство върви и процесът на всеобща модернизация на руското общество. При него Русия и руският народ се приемат като главен действащ фактор.
И още един ускорител: до средата на трийсетте години на 20-ти век, най-враждебно настроените против СССР държави Полша и Япония, рязко повишават враждебните си действия срещу Съветска Русия. Япония усилено се готви за победоносна война с нея в Далечния Изток, а на западната граница на СССР, Полша се превръща в сериозна опасност за самото му съществуване. На 26 януари 1934 г. нацистка Германия и Полша сключват договор за ненападение и приятелство, а по това време Полша поддържа най-голямата, след Франция, армия в Европа.
Забележително е, че този договор, подписан след една година власт на нацистите в Германия, изпреварва сатанизирания друг договор между нацистка Германия и СССР, сключен на 23 август 1939 г.
От лабораториите на западните пропагандни центрове се разпространява безпочвеното твърдение, че именно този договор предизвикал Втората световна война. Неизвестно защо се забравя един, подписан пет години преди това. Това е договорът между нацистка Германия и Полша за ненападение, сътрудничество и т. н.
Нищо чудно, че и полският режим също е фашистки. Разбира се, със своя специфика. По време на самата война, когато Полша е окупирана, местното население избива над 400 000 евреи.
Но до войната все още има време. С помощта на САЩ и Великобритания, нацистка Германия бързо възвръща своята индустриална мощ, възобновява военната си промишленост, отново въвежда всеобщата военна повинност, една по една си възвръща окупираните по Версайския мирен договор територии, присъединява Австрия и Судетската област от Чехия към основната територия на Райха. А на 15 март 1939 г. Чехия е завзета от нацистка Германия и превърната в неин протекторат.
На Хитлер е позволено всичко, дори и безнаказаната му намеса в Испанската гражданска война. Тези главозамайващи успехи подсилват неговия авторитет и привлекателността на фашизма. През цялото това време между нацистка Германия и Полша съществуват прекрасни отношения. И двете страни не пропускат случай да изразят своята омраза към СССР, както от геополитическа, така и от идейно-политическа гледна точка. В случая известно безпокойство и то само от Третия райх чувства Франция, но и тя проявява заслепеност спрямо реалните намерения на нацистка Германия за бъдещето на Европа. Изобщо цяла буржоазна Европа се тресе от страх от СССР и изграждащият се в него строй.
Голямата надежда на водещите европейски страни Франция и Великобритания, е че Хитлер най-накрая ще изпълни така силно очакваното от него дело – нападението срещу СССР. А самият Хитлер през март и април 1939 г. окончателно включва Чехия към Райха, завършва победоносно намесата си в Гражданската война в Испания, и за да започне войната, му е необходимо още само едно – да сложи край на и без това фалшивото си приятелство с Полша.
Така лятото на 1939 г. минава под знака на ежедневно растящото напрежение между Райха и Полша. Най-сетне Великобритания и Франция разбират, че мирът в Европа виси на косъм. Те сключват гаранционен договор с Полша, според който ще й се притекат на помощ, ако нацистка Германия я нападне. Те започват преговори и със СССР, като ненужно и необосновано ги протакат, тласкайки очаквания германски удар, да се насочи не към Полша, а към Съветския съюз. Но именно при така създалите се обстоятелства, СССР предприема неочакван, смайващ ход – на 23 август 1939 г. сключва договор за ненападение с нацистка Германия! След дванайсет дни Третият райх напада Полша.
На 3-ти септември Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. След две седмици, на 17 септември 1939 г. Полша капитулира, нейното правителство бяга в Румъния, а оттам в Лондон.
В самия ден на капитулацията Червената армия навлиза в Полша и я окупира до старите граници на Руската империя, които са очертани след Първата световна война, под името „Линията Кързън“.
При тези обстоятелства би било естествено Великобритания и Франция - гаранти на Полша, да обявят война и на СССР, определяйки го като агресор. Но те не го определят като такъв, защото не го смятат за такъв. Интересно е тогава, защо не само нашата монархофашистка, но и цялата съвременна западна историография, определят и СССР за агресор, както нацистка Германия. Значи държавните ръководители на Великобритания и Франция през септември 1939 г. не смятат Съветска Русия за агресор, а съвременната западна пропаганда я смята за такъв.
***
Победоносната война на нацистка Германия над Полша високо изстрелва славата на Фюрера и доказва ефективността на „светкавичната война“. Това дава възможност на Вермахта да започне завоюването на цяла Европа. Нацистите виждат в нея три вида държави: приятелски, подлежащи на окупация и неутрални. Това са Швейцария и Швеция.
Кратката победоносна война срещу Полша дава възможност на нацистка Германия да мисли дори за световно господство. Още повече, че „гарантите“ на Полша повеждат срещу нацистка Германия една много странна война: войната е обявена, но тя просто не се води. Причините за това са различни. В периода между двете световни войни Великобритания не обръща особено внимание на Европа, но затова пък води изключително многостранна (само не въоръжена) война срещу СССР. Това пести на Великобритания колосални средства – тя нито поддържа сериозна армия, нито развива сериозна модерна военна промишленост.
Положението с Франция е малко по-различно. Ползвайки опита си от Първата световна война, Франция построява гигантска военно-отбранителна линия – линията „Мажино“. Въоръжението на френската армия е огромно по количество и в по-голямата си част е остаряло, останало от Първата световна война. А и произвежданото ново оръжие изостава в сравнение с немското.
Френската армия е най-голямата в Европа, но сред населението на Франция липсва необходимият боен дух, за да бъде предотвратена растящата немска опасност.
Така английската и френската армии се скриват зад линията „Мажино“ и чакат евентуалното немско нашествие. В това очакване минават цели десет месеца. Неслучайно тази война е кръстена като „странната“. Единствено спорадичните бомбардировки над Лондон от Луфтвафе напомнят, че в Европа има и нещо като война. Тази, може да се каже военна идилия, трае до 10-ти май 1940 г. , когато немската армия, водена от превъзходен млад генералитет тръгва не да пробива непревземаемата линия „Мажино“, а я заобикаля. Велика Франция, с нейната гигантска армия, капитулира на 22 юни 1940 г. Английската армия в паническо бягство стига до Ламанша и в района на Дюнкерк се прехвърля на острова. Когато предните отряди на Вермахта достигат Дюнкерк, само малка част от британската армия и остатъци от френската успяват да достигнат до острова. Вермахтът има пълната техническа възможност да унищожи или плени останалата на континента част от разгромената съюзническа армия.
И тогава идва неочакваната и необяснима заповед на Хитлер, Вермахтът да остави армията на Великобритания да се изтегли в родината. И както винаги в историята такива уж загадъчни събития рано или късно получават своето обяснение.
Завземайки Франция, нацистка Германия я разделя на две зони. Северна Франция заедно с Париж е окупирана от Райха и фактически представлява негова териториална част.
Южна Франция има статут на нещо като полусуверенна държава със столица курортния град Виши.
След падането на Франция, Вермахтът не спира своя устрем.
Всъщност този устрем не започва с разгрома на Франция, а малко по-рано – през месец април, когато нацистката военна машина прегазва Норвегия и Дания. С това, без никаква ирония, се прави първият опит за създаване на обединена Европа. Нека си го кажем на предобраз на съвременния Европейски съюз. При това, пак начело с Германия. Е – нацистка, но все пак Германия.
Заедно с падането на Франция обединителният порив на тази Германия и нейната непобедима армия осъществява интеграцията на Белгия и Нидерландия… към създаващия се тогава Европейски съюз.
Започнала с присъединяването на Австрия, продължила с Чехия и завършила със заграбването на Полша, нацистката интеграция на Европа придобива нови форми.
През есента на 1939 г., след капитулацията на Полша, немската авиация започва да провежда масирани бомбардировки над Англия. Те продължават и през пролетта на 1940 г., в която Англия и нейният героичен народ се обединяват пред нацистката опасност. Разбира се, през 30-те и 40-те на двайсети век, Великобритания подпомага изключително много укрепването на нацисткия режим в Германия. Причините са две: Великобритания очаква нацистка Германия да отслаби Съветска Русия като неин вековен геополитически враг. Но тогавашният английски премиер Невил Чембърлейн по детински наивно, изказва друго мнение: „Аз,” казва той, ”нямам нищо против Русия като държава, аз съм против установения в нея обществен ред“.
Откровените привърженици на Адолф Хитлер във Великобритания не са никак малко. Някои принадлежат и към висшата аристокрация на страната, например Осуалд Моузли - английски потомствен аристократ, британски политик и баронет. Учредител на Съюза на британските фашисти. Освен това родственик на британското кралско семейство.
Идилията в отношенията между Великобритания и нацистка Германия приключва с нейното нападение над Полша, и назначаването на У. Чърчил за премиер. Така три дни след обявяването на войната са арестувани и въдворени в специални лагери с най-строг режим над 75000 души от нацистката партия на О. Моузли .
Фактически, след интеграцията на Западна Европа, Хитлер се насочва да довърши великото си дело, като интегрира и остатъчна т.е. Източна Европа към нова, вече обединена Европа.
Когато над Великобритания се води безпощадна, авиационна война, А. Хитлер решава да даде нова форма на така планираното обединение – на 27 септември 1940 г. в Берлин се подписва т. нар. Тристранен пакт. Първи негови членове са Германия, Италия и Япония. Към тях на 20 ноември 1940 г. се присъединява Унгария, на 23 ноември – Румъния и на 24 ноември – Словакия. Три месеца след това – на 1 март 1941 г. към Тристранния пакт се присъединява България. На 25 март 1941 г. пактът е подписан и от Югославия, но в резултат на извършения от проанглийско настроени висши офицери държавен преврат, тя напуска Пакта.
През този период на Балканите действа и Бенито Мусолини с неговата славна армия. Тя присъединява към Европа (чрез Италия) на 7-12 април 1939 г. кралство Албания.
На 28 октомври 1940 г. следва опитът на Италия да присъедини Гърция към същата тази Европа. Опитът се оказва несполучлив и Б. Мусолини с имперската си армия затъва в срамна позиционна война с гръцката войска.
Това положение на нещата е нетърпимо за главния обединител на континентална буржоазна Европа Адолф Хитлер.
След преврата в Югославия и напускането на Тристранния пакт, на 6 април 1941 г. нацистка Германия напада Югославия и на 17 април тя капитулира и се разпада на съставните си части, в повечето случаи на марионетни, пронацистки държави.
И така Европа е обединена – както икономически, така и военно. От този свещен съюз на цивилизовани държави отсъстват: Великобритания, Швеция и Швейцария. Да и още една държава - СССР, държавата, която от възникването си до събитията за които стана дума, е в почти пълна изолация от Европа и в крайна враждебност от управляващия буржоазен политически елит на целия континент. Нищо че СССР само с европейската си част заема 40% от общата площ на Европа, а на другата част се вместват останалите 60%.
Именно тази държава бе главната цел на А. Хитлер и именно заради изпълнението на тази цел, той бе създаден с мощната, безценна помощ на цяла буржоазна Европа. За две десетилетия тази буржоазия успя да се фашизира в ¾ от своя състав. Тази именно част, която командваше както Западна и Източна, така и Южна Европа. Тя участваше пълномащабно с техника и жива военна сила в пълния си състав.
Броени дни след капитулацията на Гърция, в цяла Европа се разгръщаше мащабна идеологическа война срещу СССР. Затова са неверни и манипулативни твърденията на съвременните буржоазни историци и политолози, че войната между Германия и Русия била война между две еднакви по характера си тоталитарни държави, че нацизмът и комунизмът били идеологически братя-близнаци.
Чрез очакваната неизбежна победа над СССР, нацистка Германия приемаше тази война като най-важно условие за разрешаване на своя геополитически проблем – премахването на конкуренцията на англосаксонските държави.
Затова тази война бе и геополитическа т. е. за икономическо надмощие между обединеното англосаксонство против смъртно опасните претенции на нацистка Германия за световно господство.
За съжаление тази сурова реалност е била разбирана от много малко важни личности във Великобритания, като например У. Чърчил.
Разбира се, трезво мислещи хора е имало и в най-могъщата англосаксонска държава – САЩ. Както вече стана дума, великите либералнодемократични държави Великобритания и Франция се оказаха неподготвени за война с нацистка Германия.
Индустриалният потенциал на САЩ им дава възможност да помагат с оръжие боеприпаси, техника, храни, стратегически суровини и др., необходими за войната.
По време на т. нар. странна война (септември 1939 – юни 1940 г.), Франция получава по програмата „Заем-наем“ 3,2 млрд. долара.
Разбира се, от тази програма за непряко участие на САЩ във войната, се възползва и Великобритания: от септември 1939 г. до октомври 1945 г., тя получава колосалната за времето си помощ на стойност от 31,4 млрд. долара. Дългът по тази помощ е изплатен от Великобритания през … 2006 г.
***
През пролетта на 1941 г. Европа, начело с нацистка Германия, е готова за тотална война срещу „източните варвари“, представлявани от Съветска Русия. Планът за нацисткото нападение срещу СССР, чието разработване започва през ноември 1940 г. под наименованието „Барбароса“. За половин година планът е готов и на 15 май 1941 г. се предвижда да започне неговото осъществяване. Налага се обаче то да се отложи, заради забавянето на операциите на Вермахта в Югославия и Гърция.
Съвсем сигурно може да се предположи, че Москва е била осведомена за тази дата. Затова на нея – 15 май, след кратки предварителни преговори, СССР сключва с Япония договор за ненападение, ненарушимост на границите и взаимно зачитане на интересите на двете държави в Далечния изток.
След договора „Рибентроп-Молотов“, това е вторият смайващ дипломатически акт на СССР. В резултат на него, СССР си осигурява победата както при Москва, така и при Сталинград, военните усилията на мощната и огромна японска армия се насочват към Източна Азия и Тихоокеанския басейн.
Този договор предизвиква яростта на А. Хитлер, но правителството му няма как да възрази на японците, след като самата Германия почти две години преди това е сключила подобен договор със СССР.
Оттук нататък в Съветския съюз дните минават с растящо напрежение от предстоящото нападение на нацистка Германия. Дълги години дори в съветската историография се поддържаше мнението, че Червената армия се оказва неподготвена да посрещне мощния удар на Вермахта на огромното пространство от Балтика до Черно море. По внушение на Н. С. Хрушчов това невярно твърдение се приемаше за безапелационна истина. Когато след разпадането на Съветския съюз достъпът до архивите беше облекчен, стана ясно, че съветското Върховно главно командване е знаело до часове времето на нападението и военния потенциал на Вермахта в началото на кампанията. Още през деня на 21 юни 1941 г. до командването на всички военни окръзи и Граничните войски на СССР е изпратена директива №1 за привеждане на войските в най-висока степен на бойна готовност. Колкото и да изглежда изненадващо, директивата не навсякъде е изпълнена.
Още по-интересно е, че оригиналът на тази директива, толкова важен документ, не е запазен. Едва през 90-те години на двайсети век бяха открити копия от него.
Освен „внезапността“ на нападението има едно много важно обстоятелство, оставащо пренебрегвано дълги години след края на войната. Обикновено се говореше за „вероломно нападение на нацистка Германия над СССР“.
Че нападението е било вероломно няма никакво съмнение, но то не е „война на нацистка Германия срещу СССР“, а тотална война на цяла тогавашна Европа срещу Съветска Русия, която се представя от Гьобелсовата пропаганда като законна защита на цивилизована Европа от „източното варварство“…Позната и от днешния ден риторика, нали!
Според същата тази пропаганда това е война и срещу „поддържащата болшевиките англосаксонска плутокрация“. Която, разбира се, е всъщност… еврейска.
За да бъдем наясно с огромния успех на Вермахта през първите четири месеца от войната със СССР, трябва да се имат предвид три много важни неща: първо - срещу СССР воюва не просто нацистка Германия, а цяла Европа. Второ - ядрото на тази общоевропейска армия – Вермахтът има зад гърба си огромен боен опит, придобит в реални условия. Световната история не познава дотогава по-могъща сила, от водената от Вермахта общоевропейска армия.
Трето - от 1938 г. до юни 1941 г. Германия подчинява целия производствен военен потенциал на Европа.
И така мощното настъпление на фашизираната тогава Европа е представено като превантивна мярка срещу уж подготвеното броени дни след 22 юни нахлуване на болшевишката армия в Европа.
На основата на какви данни може да се твърди, че Втората световна война на Стария континент, е война на цяла Европа срещу СССР?
Когато Вермахтът тръгва на 22 юни 1941 година срещу СССР, той наброява над три и половина милиона войници. Още милион и половина представляват съюзниците на нацистка Германия. Общо срещу Съветския съюз в началото на войната тръгват повече от пет милиона европейци.
***
До края на войната през територията на СССР преминават над осем милиона вражески войници. Оказва се, че срещу СССР извън нацистка Германия са воювали три милиона и половина европейци от различни народи на континента.
А в прякото участие в самите бойни действия на Изток, участват Финландия, Унгария, Румъния и Словакия с целите си армии; с части от армиите - Италия и Испания. Доброволци, попълващи силите на Вермахта, има от Норвегия, Белгия, Холандия, Хърватия, Полша, Босна и Херцеговина, дори и от Петеновска Франция. Всички тези националности имат свое представителство в огромната маса от пленници, взети от Червената армия. Няма европейска нация без свое представителство. За чест на нашия народ само той няма нито един пленен войник на Източния фронт.
Съюзните на Германия военни сили се делят на две групи – едната група се състои от армиите на съюзените с нацистка Германия държави. Те имат свои командвания, координиращи действията си с Вермахта. В самия Вермахт войниците са само граждани на Райха; в него няма чужденци, дори като доброволци.
Съвсем различно е положението с въоръжените подразделения на Вафен СС. От целия състав на тези подразделения 54% са немци и 46% от всички народности на Европа (без България). Въоръжените подразделения на СС, освен военна сила са и идеологическа армия. Престъпният характер на СС-войските е бил признат изцяло от Нюрнбергския Международен военен трибунал: "СС са използвани за цели, които са престъпни и включват преследване и изтребление на евреи, зверства и убийства в концентрационни лагери, изстъпления, извършени в администрацията на окупираните територии, изпълнение на програмата за робски труд, жестоко отношение и убийства на военнопленници“.
Страните, които воюват със собствени въоръжени сили срещу СССР, за които стана дума - Финландия с 16 дивизии и 3 бригади, Румъния – 13 дивизии и 9 бригади, Унгария с 4 бригади, Словакия с 2 дивизии. Всичко 31 дивизии и 16 бригади съюзнически войски. По-късно се присъединяват италиански и испански бойни части и към края на юли 1941 г. войските на страните-съюзници на Германия представляват 30% от фашистките сили.
И така общият брой на хитлеристките съюзници на Източния фронт е 59 дивизии, включващи отделни бригади, няколко полка, легиони, батальони и 20 есесовски бригади.
През периода 1943-1945 г. към двайсетте, създадени дотогава СС-дивизии се прибавят още седем нови есесовски дивизии: албански, унгарски, хърватски и украински, и още холандски, белгийски, датски. За количеството и националностите на германските доброволци в СС-войските има следните данни: норвежци – 5 878, датчани – 7 006, холандци- 18 473, фламандци – 6 033, валони – 2 812, шведи – 601, швейцарци – 1 584, французи - 3 480, англичани – 432, ирландци– 115, шотландци – 107. Всичко: 46521 души, т. е. пълнокръвен армейски корпус.
Последната военна част, която защитава Райхканцлерството в центъра на Берлин т. е. Хитлер, от края на април до капитулацията на 9 май 1945 г., е съставена от французи и унгарци (!), а не от немци.
Нещата се усложняват и от това, че във войната участват и руски есесовци. При това не руснаци-белогвардейци, а родени и израснали в СССР. Но не и пленници от Червената армия, а неуспели или непожелали да се евакуират при настъплението на немската армия.
***
От Октомврийската революция 1917 г. до самата Втора световна война, раните от Гражданската война в новата социалистическа държава все още не са излекувани докрай. С нахлуването на войските на фашизирана Европа на свещената руска земя се появяват военни формирования от съветски граждани, воюващи срещу съветската власт.
Така например е създадена 29-та доброволна пехотна дивизия СС РОНА (Руска освободителна народна армия) в състав от 8 000 души – 14 батальона (септември 1943 г.). Неин командир е Бронислав Камински, бригаденфюрер (генерал-майор) от войските на СС. Преди предателството си този бригаденфюрер е офицер от Червената армия.
„Малко по-различна“ е т. нар. РОА (Руска освободителна армия), чиито командир е генерал-лейтенант Андрей Власов, представител на Висшето командване на Червената армия и един от героите при отбраната на Москва.
През месец юли 1942 г., след разгрома на Втора ударна армия, генерал А. Власов, който е неин командир, попада в немски плен. По предложение на немското командване, той се съгласява да сътрудничи с Вермахта. За две години, през септември 1944 г., той успява да създаде т. нар. Руска освободителна армия като антиболшевишка, но не нацистка военна структура.
РОА съществува до самия край на войната и нейният състав достига 130 000 войници и офицери. В почти целия си личен състав тя е рекрутирана от попадналите в немски плен червеноармейци. А те никак не са малко! Общият брой на пленените червеноармейци по време на цялата Отечествена война – от 22 юни 1941 г. до 2 май 1945 г., е 5 750 000 души. От тях след войната се завръщат … 1 836 562 души! Останалите загиват във военно-пленническите лагери, пръснати в цяла Европа.
По своя замисъл и режим те не са се отличавали от концлагерите.
Затова, макар и само донякъде, но все пак е разбираемо предпочитанието на много червеноармейци да се запишат в РОА, отколкото да умрат от мъченическа смърт. Да, само донякъде, защото от всички пет милиона, под командата на А. Власов отиват само 130 000 души.
И така командният състав на РОА е попълнен от бивши младши и старши офицери, и генерали от Червената армия.
Въпреки положените огромни усилия, Власов не успява да събере повече от споменатите 130 000 бойци. Тази армия не принадлежи към структурите на СС, каквато е армията на Б. Камински. РОА е включена в международния състав на Вермахта.
С една дума, макар и в неголеми размери, колаборационизмът с немския окупатор в Съветския съюз, не бива да се пренебрегва. Въпреки постигнатите за двайсет години от съветската власт огромни успехи, превърнали СССР във втора по промишлен потенциал държава в света, проявите на Гражданската война в него не са затихнали. Тя фактически продължава през целия период на Великата отечествена война.
На страната на нацистка Германия воюват подразделения от някои съставни републики на СССР – есесовски отряди от Прибалтийските републики, от Западна Украйна, масово е участието на кримските татари във военни структури на СС-войските.
Съществена военна сила представлява Казашкият корпус на генерал Пьотр Краснов. Корпусът наброява 35000-40000 души, като негово ядро съставлява бялата казашка емиграция в Европа. В хода на войната към корпуса се присъединяват донски казаци, граждани на СССР.
Случаят със СССР има и друг феномен – немалка част от бялата руска емиграция в Европа застава на страната на съветската власт. Забележителен в това отношение е случаят с генерал Антон Деникин, командир на т. нар. Доброволческа армия, която е най-силното военно формирование на бялото движение по време на Гражданската война.
Генерал А. Деникин, който е емигрант във Франция, още първия ден на нахлуването на нацистка Германия в СССР, изпраща писмо до Й. В. Сталин, в което предлага услугите си и военния си опит на Червената армия.
Такива случаи на бивши офицери от царската армия, воювали против въоръжените сили на революцията в Гражданската война, оказват неоценима услуга на съветската власт.
Това явление не е необяснимо. Достатъчно е да се отбележи фактът, че в яростната, жестока кръвопролитна Гражданска война в Русия 40% от царското офицерство преминава на страната на революцията. Останалите 60% служат в различните формирования на бялото движение.
Всъщност нахлуването на войските от съвкупна Европа в Съветска Русия наистина подновява Гражданската война в нея.
Освен антисъветските формирования на окупираната територия на СССР действат 3,5 млн. партизани, които при невероятно тежки условия защитават съветската власт.
Но мощна антинацистка съпротива има и в Европа, извън СССР. Така например в Полша - армия Крайова, въоръжената сила на полското емигрантско правителство в Лондон и армия Людова, ръководена от полските комунисти в Москва.
В Червената армия има доброволчески полски корпус.
Но има и други поляци, които съставляват полски части от СС, на чиято съвест тежат 400 000 евреи.
Мощно антифашистко движение има и в Югославия, където действат две антифашистки въоръжени формирования: комунистическата Югославска народна освободителна армия, ръководена от Й. Б. Тито и Четническото антинацистко, но и антикомунистическо движение под командването на генерал Драже Михайлович.
Също така респектиращо е и гръцкото съпротивително движение (ЕЛАС).
***
Наличието на къде организиран, къде неорганизиран колаборационизъм с немските окупатори, разкрива още една характеристика на Втората световна война, спомената по-горе в тази статия – тази война е и идеологическа, а не просто политическа.
Затова особено внимание заслужава дейността на Комунистическия интернационал, чийто център е в Москва. Тази организация, която действа в целия свят, все пак е най-мощна в Европа.
Комунистическият интернационал, чийто генерален секретар по време на войната е Георги Димитров, организира комунистическата антифашистка съпротива в цяла Европа. А тя никак не е за пренебрегване – под командата на Комунистическия интернационал се намират 3,5 млн. комунисти. На 10 май 1943 г., когато на историческия хоризонт се очертава победата на Червената армия над обединените фашистки сили в Европа, Комунистическият интернационал се саморазпуска. Командването на комунистическата антифашистка съпротива се пренася в отделните европейски страни, където има такава.
Причина за този важен акт е страхът на западните съюзници на СССР от разпространение на комунистическото влияние в Западна Европа.
В идеологическо отношение, европейският фашизъм с всичките си разновидности, води в Европа мощна идеологическо-пропагандна война. Преди всичко това е война срещу болшевизма в Русия и комунистическото движение в цяла Европа. Това е война на пълно изтребление.
Но европейският фашизъм, начело с германския националсоциализъм, води война и срещу либерално-демократическия капитализъм в Европа. Тази война обаче се води в къде-къде по-меки форми от войната срещу комунистическата идеология и движение. Въпреки това, либералнодемократичната буржоазия, макар и раздвоена, вижда в нацизма свой по-голям враг и по-голяма опасност за своето съществуване, отколкото в комунизма.
За Великобритания войната има изключително геополитическо значение, съюзяването със СССР е по принуда и това личи от поведението на британския лидер У. Чърчил през цялата война. А и след нея…
В самия край на войната, както вече е известно, британският лидер заповядва на Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да изготви план за нападение срещу Съветския съюз.
В това отношение особено е мястото на САЩ. Подходът на САЩ към войната съществено се различава от британския: освен геополитическите планове и естествения стремеж да се спечели от войната, американците я водят, за да защитят установения в нея либерално-демократичен ред. Затова след откриването на Източния фронт през юни 1941 г., без сами да участват във войната, САЩ помагат на СССР.
По силата на споменатия вече договор „Заем-наем“, САЩ осигуряват на СССР помощ в размер на 11,3 млрд. долара.
Тази помощ съдържа най-разнообразно военно оборудване. Тя е безкористна, но не е безвъзмездна. За нея се заплаща със злато. Всъщност това е дългосрочен заем, който Русия окончателно изплаща през 2001 г.
Значението на тази помощ бе принизявано от съветската историография, а в западната историография непомерно преувеличавана. Каква е истината?
И до ден днешен данните за обема на американската материална помощ за СССР не са еднозначни, но въпреки различията в тях, не достигат повече от 5-7% от въоръжението на Червената армия през цялата война. С една дума, значението на помощта по договора „Заем-наем“ за крайната победа на СССР над нацистка Германия и Япония не играе решаваща роля. Но тя има своето значение не заради обема си, а заради навременността, при която е предоставена на СССР. Неоценимо е значението на тази помощ в началния период на войната до установяването на трайната огнева линия на Източния фронт от Балтика до Кавказ.
В този период на войната Червената армия понася колосални загуби и на места на динамично изменящият се фронт, нейното отстъпление се превръща в паническо бягство.
Причините за това положение на нещата са няколко. Но най-важна може би е, че голямата част от военно-промишления комплекс на СССР се намира в неговата европейска част. Въпреки че още в средата на трийсетте години оценявайки, че бъдещият смъртно опасен идеологически и геополитически враг е нацистка Германия, съветското ръководство разгръща мащабно строителство на военно-промишлени заводи зад Урал. Те не са достатъчни. Затова от първите дни на войната започва невиждана по мащабите си в историята евакуация на промишления потенциал от Белорусия, Русия и Украйна в азиатската част на страната.
Евакуираните промишлени предприятия се сглобяват и веднага започват работа. Едва след това започва строителството на сградите на тези предприятия
Необходимите висококвалифицирани кадри са малко и затова във военното производство се включват жени и юноши над четиринайсетгодишна възраст.
Именно в тези начални месеци на войната, американската помощ изиграва своята изключително важна роля.
Изключително важна, но не решаваща. Странно защо, но се забравя, че срещу СССР са насочени въоръжените сили и промишленият потенциал на целия европейски континент. Така например само промишленият потенциал на Чехия се равнява на военното производство на нацистка Германия. За Хитлер работи цялата промишленост на Франция, Белгия, Нидерландия и дори на неутрална Швеция.
Ако от тези факти се вгледаме в днешния ден, остава някак си необяснимо защо и как въпреки безбройните наказателни санкции срещу Русия, срещу нейната военна операция в Украйна, руският военно-промишлен комплекс не дава никакви признаци на умора. Въпреки, че срещу нея пак стои военният потенциал на цяла „цивилизована“ Европа, че и САЩ.
Главната причина Червената армия да спре настъплението на най-могъщата тогава армия в света са невероятните мобилизационни способности на съветския народ в моменти на тежки изпитания. Още повече, че тази война е тотална. Такава, каквато искаха да я направят нацистите, привличайки за свой съюзник почти цяла Европа.
Програмата за тотална война бе една от няколкото съставни части на нацистката програма за водене на войната срещу СССР. Друга съставна част бе идеята за светкавична война; по-нататък - за изтребителната война.
Споменаването на понятието „тотална война“ в нацистката пропаганда се появи с известно закъснение. Тя бе заявена на знаменития митинг, състоял се на 18 февруари 1943 г. в берлинската зала Шпортпалас.
Главно действащо лице на този грандиозен митинг, може би най-грандиозният в историята на нацизма, е пропагандният гений на Третия райх Йозеф Гьобелс.
В препълнения дворец на спорта в края на няколкочасовата си реч, Й. Гьобелс се провиква: “Искате ли вие тотална война“? Залата му отговаря с гръмовно „Да“!...
Ако останем чужди на патоса, с които е изречен този съдбоносен за германската нация въпрос, ще забележим нещо много интересно: митингът е проведен дванайсет дни след катастрофалната загуба на Вермахта край Сталинград. Там нацистката армия дава над 800 000 жертви; напълно унищожени, са съюзническите армии на нацистка Германия – италианската, унгарската и румънската.
Митингът в Берлин тогава се провежда след националния траур по повод загубената край Сталинград битка.
В Европа и до ден днешен се смята, че най-способна за пълна мобилизация на всичките си обществени ресурси е немската нация.
Това е донякъде вярно. Нацистка Германия успява да организира огромна част от ресурсите на цяла Европа, но не всички и докрай. Единствената държава, която успява да организира тотално всичките си обществени ресурси през Втората световна война е СССР. Цялата държава е подчинена на желязна организация.
Само така може да се обясни нечовешката издръжливост на защитниците на Ленинград, дали за това 900 0000 жертви. Такова е положението и край Москва, където Хитлер е очаквал неизбежно рухване на съветската столица. Такова е положението и край Сталинград…
От двете, вчепкали се в смъртен двубой държави именно Съветският съюз се оказва най-подготвен в света да води истинска тотална война.
Затова буди недоумение пропагандно тиражираното твърдение на единна, демократична и цивилизована Европа, че Русия води пълномащабна (!) война срещу Украйна.
Тези творци на пропагандни клишета би трябвало да знаят какво по-точно означава „пълномащабна война“, т. е. тотална война.
***
Тази война има още една характеристика – тя е открита агресия на германския нацизъм и разните европейски фашизми срещу еврейството и славянството, като расово непълноценна част от човечеството, подлежаща на пълно физическо унищожение.
Всички тези особености на Втората световна война също я правят действително тотална. Тя, разбира се, е и пропагандна, и „война на тихия фронт“. С една дума, тя е уникална в своята пълнота.
Много често съвременната буржоазна историография, особено прикриващата се неофашистка част от нея, изказва своето убеждение, че ако хитлеристите в Русия са били „по-меки“ към местното население (руси, белоруси и украинци), те са щели да победят Съветския съюз.
Но какво означава ако са били, след като в техните планове е програмирано унищожението на непълноценното славянско население, след като то е било избивано безпощадно.
Тази безпощадност в избиването на източните славянски народи – руси, белоруси, украинци и поляци, не е следствие например от нарастващо военно противопоставяне, а от предварително развивана „научна“ теория за расовата непълноценност на народите, за които става дума. Расовата теория е основата, в която е втъкана нацистката идеология. Без тази теория нацизмът е елементарна буржоазна диктатура, но не и нацизъм.
При изследването на Втората световна война в Европа почти изцяло се обръща внимание на плана за военен разгром на СССР и много по-малко на т. нар. генерален план „ОСТ“, който предвижда ликвидирането на огромни маси от цивилното население на окупираните от Вермахта, източни територии.
От цялото население, живеещо на Европейската част на СССР и полското към него, е трябвало да останат не повече от трийсет и пет милиона т. е. предвиждало се е унищожаването на около 120 млн. „непълноценен човешки материал“.
Двайсет и шест милиона са загиналите т. е. избити от нацистите и техните европейски съюзници, граждани на СССР, девет милиона са загинали по бойните полета, останалите седемнайсет са цивилно население – жертви на репресиите на военните сили на „цивилизована“ Европа.
Полша загубва шест милиона свои граждани, от които три милиона поляци и три милиона евреи.
Но Полша има и своите есесовци, които се „занимават“ главно с полските граждани от еврейски произход.
Всичко това произтича от нацистката идеология. Това не са грешки на нацисткия режим, а негова неотменима същност. Именно като агресивен и расистки той достига своя апогей в условията на същата тази цивилизована Европа, през есента на 1942 г.
***
След това развитието на световната история е известно.
В началото на 1943 г. настъпва преломът в хода на Втората световна война. Това става на Източния фронт, на територията на СССР. Най-напред край Сталинград, а през лятото на същата година край Курск.
И в двата случая Червената армия вече сама, със собствени сили показва своето превъзходство не само над останалите от гражданската война вътрешни врагове на СССР, не само над най-мощната превъзходно подготвена армия на нацистка Германия, но и над въоръжените сили на цяла Европа.
Последва победата на антихитлеристката коалиция през май 1945 г. над европейския фашизъм, а през август с. г. над милитаризирана Япония – азиатския вариант на фашизъм.
След това дойде разривът между държавите от антихитлеристката коалиция и продължилата след това четиридесет и пет години студена война на колективния Запад срещу СССР и неговите европейски съюзници.
Тази война държеше в напрежение целия свят, но тя никога на прерасна в гореща.
Това бе странна война, състояние на ту затихващо, ту нарастващо напрежение. Устройството на света се крепеше на джентълменското съобразяване с интересите на противната страна.
Срокът на това състояние на нещата т. е. на световното политическо преустройство с филигранна точност бе предвиден от Й. В. Сталин още на Ялтенската конференция – 50 години.
Изчезването на Съветския съюз, едната от двете опорни точки на двуполюсния световен ред, доведе до изчезването на защитата на огромната част от икономически експлоатираното човечество и както винаги до разгул на най-долните инстинкти на световната плутокрация. Световното развитие излезе от ритъм.
Особено болезнено това се отрази на Европа. В края на 20-ти век окончателно изчезна плодоносното съперничество между капиталистическа Западна Европа и социалистическа Източна Европа. За някакви си десет години източно-европейските социалистически държави се превърнаха в колониална периферия на Западна Европа. И всичко си дойде на мястото! Върна се там, където бе в края на 30-те години на двайсети век с неговия стратегически лозунг – Drang nach Osten.
А Изтокът – това разбира се е Русия! И по-точно историческа Русия.
Няма съмнение, че Европа се готви за поредната своя военна разходка по гигантската територия на тази Русия.
В началото на 90-те години настъпи разлом в установения световен ред и равновесие на силите. СССР и неговите европейски съюзници, след като бяха спечелили войната, загубиха мира.
Всички геополитически придобивки, които СССР беше завоювал с цената на колосални жертви, бяха разпилени с изумителна лекота от напълно деградиралата политическа и държавна върхушка на Съветския съюз. Той се разпадна и върху неговите развалини се появиха уж национално независими, а всъщност немощни олигархични държави.
Оставаше да рухне обединителният център на великата някога империя – Русия. Последва унизителен двайсетгодишен период на превръщането на Русия от авангардна световна сила в суровинен придатък на Запада. Очакваше се всеки момент да настъпи пълният разпад на Русия, като геополитическо, културно-историческо и самобитно цивилизационно явление.
Това не стана. Преди двайсетина години започна бавното възстановяване на мощта на великата някога държава.
И сега Русия се намира в онова състояние, в което се намираше през средата на трийсетте години на миналия век – в изолация от цивилизована Европа с вътрешни, привнесени отвън конфликти на своята историческа територия и реална заплаха от тотална външна инвазия, подобна на онази, от юни 1941 г.
Това показва едно повтарящо се в буржоазна Европа явление: започнало като политическа борба остро идеологическо противопоставяне, завършва като страховита, кървава вакханалия.