/Поглед.инфо/ „Глобализацията“, като модел на глобалното капиталистическо господство в по-голямата част на планетата, се основава на експанзията на капиталистическите производствени отношения и разпределението – заедно с тяхната идеологическа и културна надстройка, след „самоубийствения крах“ на „реално съществуващия социализъм“ и на СССР през 1989-1991 г.

Глобализацията разчиташе и на интернационализираната организация за налагане неолибералните икономически доктрини чрез Вашингтонския консенсус, споразуменията за свободна търговия, премахване на повечето ограничения върху финансовия капитал и утвърждаване на неолиберализма и монетаризма – имплицитно, но ясно – като конституционен принцип на ЕС и на Еврото.

Това беше модел за глобално господство на САЩ и капитализма, силно повлиян от идеите на Фридман и Хайек, които бяха използвани и „циментирани“ от спекуланти, представящи се за интелектуалци, като Сорос; и от фантасти с не особено високо качество на интелигентност и ограничена обща култура, като Фукуяма от „Края на историята“.

„Глобалното общество“ трябваше да се превърне в поле за действие без никакви пречки за международния финансов капитал. Това е по-дълбоката причина, поради която „глобализацията“ е в опозиция на всички силни идентичности, които биха могли да се противопоставят на пълното господство на глобалната финансова империя, включително на традиционните религии и идеологии, на нациите и държавите (поне в техните демократични, национални и социални функции), на национализмите (*) и дори на половете (**). Всичко трябваше да бъде флуидно, с изключение на един принцип: максимизиране на печалбата – основата на новата глобална социална организация.

Зад този модел се прикриваха редица стратегически постулати на западната управляваща капиталистическа класа:

а) че Америка – и в по-широкия смисъл колективният Запад, заедно с доминиращите елити на финансовия капитал, ще осигурят глобалното си господство чрез силата на западния политически и икономически пример („демокрация“ под формата на западен парламентаризъм и „пазари“ – т.е. господство на финансите и капиталистическите отношения на производство и разпределение), особено като се има предвид, че след рухването на източните бюрократични режими капитализмът се бе превърнал в единствения модел на икономическа и политическа организация в национален, регионален и международен план.

б) че тази система ще бъде достатъчно стабилна в рамките на развитите капиталистически държави и ще осигури тяхното господство в конкуренцията с по-слаби съперници като Китай и страните от Глобалния юг (Третия свят), които биха поели ролята на второстепенни подизпълнители на западните мултинационални корпорации и ще трябва да се задоволят с някои трохи, докато по-голямата част от печалбите ще се върнат на Запад.

в) че Русия, която макар и със значителни загуби през 1991 г., запази съветския ядрен арсенал и „стратегическия паритет“ със САЩ; и бидейки единствената държава, способна да унищожи САЩ, ще остане трайно в състояние на „бананова република“, треторазряден западен протекторат, както беше при Елцин; и може дори да бъде разчленена – перспектива, която Бжежински вече бе разгледал в книгата си „Голямата шахматна дъска“.

г) че под влияние на огромния приток чуждестранен капитал и появата на китайски капиталисти, Китай също ще преживее своята „перестройка“, която ще прерасне в „катастройка“ и ще събори политическия режим (управлението на ККП) и икономическата си система (планова икономика с предимно пазарни методи, при която – за разлика от капиталистическите режими, стратегическите решения се вземат от управляващата партия, а не от правителството, което е колективен представител на управляващата буржоазна, капиталистическа класа).

Кризата на глобализацията

Горните постулати обаче се оказаха погрешни:

а) Системата на глобализацията се оказа нестабилна, което породи огромни неравенства и дългове, ниски инвестиции и растеж, вътрешна дисфункция и делегитимация на западните елити, което в крайна сметка доведе до голямата икономическа криза от 2008 г., в чийто контекст оставаме и която все повече се стреми да се превърне в дългова криза на развитите капиталистически страни – на първо място на Съединените щати. В редица развити капиталистически държави (Франция, Испания, Великобритания, Гърция, САЩ) се появиха силни политически движения на партии с радикални или крайно леви идеологии, макар впоследствие да бяха изтласкани.

б) Остатъците от съветския период – т.е, въоръжените сили и службите за сигурност на Русия, намериха начин да окажат решително влияние върху политиката на посткомунистическия режим в страната и без да го свалят напълно – особено в икономическата сфера, където посткомунистическата олигархия и западният неолиберализъм продължиха да доминират, все пак значително ограничиха прозападната му ориентация във външната политика, включително с пасивната подкрепа на руското население, което плати огромна, тежка цена за всевъзможните илюзии, които имаше през 1991 г. за американците и капитализма.

По този начин Москва постепенно започна да се опитва да се защитава от разширяването на НАТО и постоянната геополитическа експанзия на Запада в териториите на бившия СССР, както и от интервенциите срещу редица съюзнически или поне приятелски настроени към Русия режими от Югославия до Близкия изток. Тази експанзия на Запада дори стигна дотам, че през 2014 г. пряко засегна руското население в Крим и Донбас. Но през следващата година Русия отговори за първи път, като се намеси в Сирия. Тази намеса беше предшествана през 2008 г. след насърчаваното от САЩ и Израел нападението на Грузия срещу руските мироопазващи сили в Южна Осетия. Да не говорим за постоянните атаки на Запада след 1991 г. срещу Югославия и редица съюзнически или поне приятелски настроени към Русия режими в Близкия изток.

в) Поучавайки се от рухването на Съветския съюз, Китайският режим не се срина. Не се присъедини и към финансовата глобализация. Китайската централна банка не се подчини на МВФ, юанът не стана свободно конвертируем, китайската икономика остана планова, в която планирането се извършваше главно с икономически инструменти, а не с административни, дори почти военни мерки, както беше в СССР след възхода на Сталин, след отмяната на Новата икономическа политика (НЕП) и насилствената колективизация.

Въпреки че направи много големи отстъпки пред капитализма, които пораждаха дългосрочен риск от свалянето на режима, Китай успя все пак да използва инвестирания чуждестранен капитал, а не просто да бъде използван от него, както бе в повечето страни от Третия свят. При тези условия Китай преживя експоненциален икономически растеж, превърна се във „фабриката на човечеството“ и в основен, много значим икономически, технологичен, а все повече и военен конкурент на САЩ.

г) Значителна съпротива срещу американско-израелския империализъм има в Близкия изток, а също силни леви движения в Латинска Америка, в центъра на които бяха венецуелският Чавес и бразилският Лула. Усилията им невинаги бяха успешни, но показаха, че глобалната „империя“ на САЩ след 1989 г. страда от относителна нестабилност и ограниченост.

д) Накрая, редица държави със среден потенциал като Индия, Индонезия и др., постепенно се стремят да повишат своята мощ и независимост и да намалят политическата и икономическата си зависимост от Запада, най-вече чрез БРИКС.

С други думи, икономическият, политическият и идеологическият модел на глобализацията престана да функционира в полза на Америка, „колективния Запад“ и капитализма. Управляващите класи на Запада – тези, които притежават реалната власт на планетата, или поне част от тях, трябваше да реорганизират господството си на друга основа в опит да запазят глобалното си превъзходство, за да могат да се изправят срещу новите предизвикателства и новите мощни конкуренти.

Бележки:

Настоящият текст се основава на доклад на автора за възхода на крайната десница, изнесен на конференция, организирана през декември 2024 г. от Гръцко-руския клуб „Диалогос“.

(*) Ерата на глобализацията се характеризира с криминализиране на всяка форма на национализъм и дори на самата национална идея. Национализмите и дори нациите се разглеждат от основните идеолози на „глобализацията“ като осъдителни доказателства за културна изостаналост и варварство, без да се изследва дали те са национализми на защитаващи се или на нападащи и потискащи държави; иначе казано – извън историческите условия, в които се появяват. Разбира се, самият империализъм няма проблем да ги „легитимира“ и използва, когато му е необходимо. Така Западът подкрепи хърватския национализъм, вдъхновен от сътрудниците на германските нацисти – усташите, срещу сръбския национализъм, който реагира на разпадането на Югославия, организиран от Германия, Австрия, Ватикана, а впоследствие и от ЕС и НАТО. По-късно ще подкрепят и украинския национализъм, чийто символ и ориентир е касапинът на украинци и евреи Степан Бандера, защото е насочен срещу руския национализъм, който в този период е прогресивна сила, доколкото се противопоставя на настъплението на западните империалисти в териториите на бившия СССР.

Историята на руския национализъм ни показва как една сила може да играе както прогресивна, така и реакционна роля в различни условия и исторически моменти. Преди декември 1991 г. руските националисти допринасят за разпадането на СССР и за възстановяването на капитализма в бившия СССР. След това обаче руският национализъм се превръща в сила на съпротива срещу настъплението на западните империалисти във вътрешността на Русия и целия бивш СССР. Едно и също идеологическо течение – в зависимост от областта, времето и условията на неговото приложение, може да се счита за относително реакционно или прогресивно. Само „конкретният анализ на конкретната ситуация“ може да ни позволи да заемем позиция, т.е. да правим политика.

(**) Някои от тези доктрини имат силно реакционно и потисническо съдържание. Това съдържание повлия стратегическата грешка на част от западната левица – в частност, да счита подкрепата ѝ [за ЛГБТ] в деконструкцията на глобализацията за непременно прогресивно. Но разрушаването на структура, която не ни харесва, само по себе си не може да бъде прогресивно. Внезапното рухване на съветския режим например се оказа лош пример – не защото самият съветски режим си струваше подкрепа, а защото бе заменен от джунглата на най-дивия неолиберален капитализъм от мафиотски тип. Деконструирайки буржоазните национални държави, „глобализацията“ доведе до света на Давос, до общества, които не могат да се противопоставят на властта на финансите, а не до някаква форма на национален или международен социализъм. Това, което повечето леви не разбраха в дълбочина, бе, че след 1980 г. и особено през 1989-1991 г., засегнатите държави се оказаха по-скоро в средата на глобална контрареволюция, характеризираща се с усилията на Големия финансов капитал да деконструира всички социални и политически постижения на модерната епоха – от Ренесанса и Просвещението насам.

Превод: д-р Радко Ханджиев