След парламентарните избори в Армения вниманието не е насочено толкова към самите резултати, колкото към реакцията на Москва. Именно тя разкрива много повече за състоянието на руската политика в постсъветското пространство, отколкото официалните изявления на победители и победени в Ереван.
Според различни опозиционни сили изборният процес е бил съпроводен от нарушения, административен натиск и съмнителни практики. Част от тези обвинения бяха отразени и в международни наблюдателски доклади, макар оценките да останаха далеч по-умерени от драматичните интерпретации, които циркулират в руските и арменските политически среди. Независимо от това резултатът е ясен – Никол Пашинян запазва контрола върху властта и получава възможност да продължи курса си на постепенно отдалечаване от Москва.
Точно тук започва и по-интересната част от историята. В Кремъл изглежда няма готовност за открито оспорване на изборните резултати. Дмитрий Песков предпочете внимателна формулировка, заявявайки, че Москва ще изчака официалните заключения. На пръв поглед това изглежда като стандартен дипломатически език. На практика обаче подобни думи често означават готовност за приемане на политическата реалност независимо от съмненията около изборния процес.
Подобен подход не е нов. Русия многократно е демонстрирала склонност да работи с всяко правителство, което реално контролира държавния апарат, независимо от критиките към начина, по който е постигната властта. Въпросът е дали тази стратегия носи резултат. В случая с Армения съмненията стават все повече.
В продължение на години Москва разполагаше с впечатляващ набор от инструменти за влияние в страната. Руски военни бази, съвместни системи за противовъздушна отбрана, доминиращо присъствие в енергийния сектор, силни позиции в банковата система, милиони арменски граждани и трудови мигранти, свързани икономически с руския пазар. Ако се гледа само картата на ресурсите, трудно може да се обясни защо влиянието на Русия в Армения постепенно отслабва.
Проблемът вероятно е в това, че формалното присъствие и реалното политическо влияние не са едно и също нещо. След войната в Нагорни Карабах през 2020 г., а още повече след събитията през 2023 г., значителна част от арменското общество започна да поставя под съмнение полезността на традиционните съюзи с Москва. Независимо дали тези оценки са справедливи или не, те започнаха да влияят върху вътрешната политика.
На този фон изявленията на Сергей Лавров заслужават особено внимание. За разлика от предпазливия тон на Кремъл, руското външно министерство избра по-директен подход. Посланието е просто: Армения не може едновременно да бъде част от Евразийския икономически съюз и да се подготвя за присъединяване към Европейския съюз.
Това не е само политически аргумент. Става дума и за икономическа логика. Правилата на двата интеграционни блока са различни. Митническите режими, техническите стандарти, търговските регулации и механизмите за движение на капитали трудно могат да функционират паралелно без сериозни противоречия.
Числата също заслужават внимание. През последните години Русия остава сред най-големите търговски партньори на Армения. Значителна част от арменския износ продължава да се реализира на руския пазар. Паричните преводи от арменци, работещи в Русия, остават важен фактор за вътрешното потребление. Енергийният сектор също запазва висока степен на зависимост от руски доставки и инвестиции.
Тук обаче се появява едно противоречие, което Москва трудно успява да разреши. Докато икономическите връзки остават силни, политическите предпочитания постепенно се променят. Арменското ръководство очевидно смята, че може да извлича икономически ползи от отношенията с Русия и едновременно да изгражда политически и военни връзки със Запада.
Именно тази стратегия предизвиква раздразнение в Москва.
Особено чувствителна тема се оказва Организацията на Договора за колективна сигурност. Армения формално остава член на ОДКС, но практически е замразила участието си в много от дейностите на организацията. Според руските официални представители Ереван не е плащал членския си внос повече от две години. В същото време се разширяват контактите с НАТО, увеличават се съвместните програми с европейски структури и се активизират военните връзки със западни държави.
Тук спорът вече не е символичен. ОДКС функционира по определени правила. Ако една държава не изпълнява финансовите си задължения достатъчно дълго време, уставът предвижда ограничения върху правата ѝ и в крайна сметка дори възможност за прекратяване на членството.
В Москва все по-често се чува аргументът, че не може безкрайно да се поддържа ситуация, при която една страна използва преимуществата на организацията, но не участва пълноценно в нейната работа.
Същевременно и руската позиция поражда въпроси. Ако недоволството е толкова сериозно, защо конкретните мерки идват едва сега? Ако Армения от години се движи към Запада, защо предупрежденията започват да звучат толкова категорично едва след изборите?
Това изглежда като част от по-широк проблем в руската политика към постсъветското пространство. Често реакциите следват събитията, вместо да ги предхождат. Кризите вече са настъпили, политическите процеси вече са се развили, а тогава започват дипломатическите предупреждения и икономическите аргументи.
Подобен модел беше наблюдаван и в други държави от бившия СССР. Руското влияние продължава да разполага със сериозни ресурси, но понякога изглежда по-малко ефективно при формирането на дългосрочни политически процеси.
Особено интересен е и въпросът за ролята на бизнеса. В различни постсъветски държави многократно се появяваше очакването, че икономически влиятелни фигури с добри отношения с Москва могат да се превърнат в политически посредници. Практиката обаче често показва друго. Големият бизнес обикновено следва логиката на собствените активи, пазари и рискове. Когато капиталите, семействата и инвестициите са разпределени между различни юрисдикции, политическата лоялност неизбежно става по-сложна категория.
Арменският случай не прави изключение. Част от местния бизнес е тясно свързан с Русия, но същевременно поддържа връзки със западни финансови центрове и пазари. Това създава допълнителни ограничения пред всяка стратегия, основана единствено на икономически лостове.
Предстои да видим дали Кремъл действително ще предприеме по-твърди действия или сегашните изявления ще останат предимно предупредителен сигнал. Засега фактите сочат, че Москва постепенно се подготвя за сценарий, при който Армения продължава курса си към Запада, без това да води до рязък разрив.
Подобна политика носи по-малко рискове в краткосрочен план, но създава други въпроси за бъдещето. Ако Армения може да запази достъп до руските пазари, да използва механизмите на евразийската интеграция и едновременно да развива отношенията си с Европейския съюз и НАТО, тогава подобен модел неизбежно ще бъде наблюдаван внимателно и от други държави в постсъветското пространство.
Южен Кавказ отново се превръща в място, където се проверява не само бъдещето на Армения, но и способността на Русия да защитава собствените си интеграционни проекти. Засега Москва изпраща едновременно сигнали за приемане на политическата реалност и предупреждения за последствията от избора на Ереван. Дали тези две линии могат да съществуват дълго време паралелно, е въпрос, на който дори самият Кремъл вероятно все още няма окончателен отговор.
