/Поглед.инфо/ Като се има предвид, че за първи път от края на Студената война Пентагонът започна сериозно да обмисля сценария на ядрена война с Русия, той трябва да се обърне към опита на противопоставянето на свръхдържавите на 20-и век, пише наблюдателят на Bloomberg Хал Брандс. Според него по време на Студената война, въпреки войнствената реторика, Вашингтон беше отвратен от самото мислене за ядрена война, но демонстрацията на готовност за нея играеше ролята на лост, гарантиращ, че такъв конфликт никога няма да започне.
Фактически за първи път от края на Студената война Пентагонът сериозно започна да се занимава с проблематиката на ядрения конфликт. През последните няколко години президентските администрации на Барак Обама и Доналд Тръмп, според някои доклади, са разработили въпроса за действията на САЩ в случай, че Русия изстреля ядрена ракета по време на войната с НАТО в Прибалтика. В същото време министърът на отбраната на САЩ Марк Еспер наскоро участва във военна игра, симулираща ограничен ядрен конфликт с Москва. Въпреки това много критици нарекоха подобна подготовка провокативна и опасна, пише наблюдателят на Bloomberg Хал Брандс.
Тези спорове отново актуализираха сложните въпроси на ядрената стратегия и възпирането, с които американските чиновници последно се сблъскаха в залеза на конфликтите със Съветския съюз. Опитът от онази ера ни напомня, че за да се справим с реалностите на геополитическото съперничество, често е необходимо да се приемат очевидните абсурди на изкуството на ядрената стратегия.
Голяма част от настоящия дебат се върти около руската стратегия, известна като „ескалация за деескалация“. В този сценарий Русия използва обиковените си въоръжени сили, за да завземе бързо част от територията на НАТО. Тогава Москва ще хвърли ядрените си сили в битка, вероятно ще нанесе демонстративен ядрен удар с надеждата да попречи на съюза да си върне окупираната територия.
Експертите се сблъскват едни с други за това, дали Русия наистина се придържа към такава доктрина, но НАТО просто е длъжен да вземе предвид тази опция. Ето защо Пентагонът се подготвя за ограничена ядрена война - да покаже, че е в състояние да даде пропорционален отговор на руския ядрен удар, без да провокира апокалипсис.
„Въпреки това, този подход повдига редица спешни въпроси. Дали САЩ наистина ще използват ядрено оръжие в конфронтацията с Русия? Ако е така, могат ли да ограничат обмена на ядрени удари? Каква тежест в действителност има възприемането на ядрената мощ или слабост? И трябва ли САЩ да се подготвят за спешни мерки, които съдържат в себе си много вероятна катастрофа? За щастие можем да намерим отговори на тези въпроси, като се обърнем към историята на Студената война.“, пише наблюдателят.
В продължение на много десетилетия работата с нюансите на ядреното възпиране беше рутинна за американските стратези, защото Пентагонът рядко е вярвал, че НАТО може гарантирано да спре съветско настъпление с конвенционални средства. Затова САЩ разработиха цяла гама ядрени стратегии. Някои от тях се основаваха на почти мигновено изостряне на конфликта до пълномащабна ядрена война, други залагаха на точни ядрени удари, предназначени да демонстрират американската решителност и да разтърсят съветското ръководство да седне то на масата за преговори. Въпреки всички тези възможности, тук могат да бъдат отделени четири момента.
Първо, независимо от публичната реторика, по-голямата част от политиците изпитваха отвращение от мисълта за използване на ядрено оръжие в случай на криза. Президентът Дуайт Айзенхауер, чиято отбранителна доктрина се основаваше повече на изцяло на превантивна ядрена война, неуморно напомняше на своите съветници, че подобен конфликт ще бъде равносилен на смъртта на цивилизацията. Министърът на отбраната Робърт Макнамара тайно посъветва двамата президенти - Джон Ф. Кенеди и Линдън Джонсън - никога и при никакви обстоятелства те да не започнат ядрена война. Роналд Рейгън често е представян като отявлен милитарист, но той постоянно повтаряше една мантра: „Не можеш да победиш ядрена война и никога не трябва да я започваш“. Дори като част от военните игри американските чиновници крайно неохотно пресичаха ядрения праг. „С други думи, две поколения лидери изградиха своите стратегии около заплаха, в която като цяло не вярваха“, отбелязва Брандс.
Второ, американските служители изпитват такова отвращение към ядрената война главно, защото се съмняват, че тя може да бъде ограничена. Администрацията на Кенеди можеше да говори за разработването на ограничени ядрени варианти за отговор на атака от конвенционална армия, но Вашингтон се опасяваше, че при такова развитие на събитията ситуацията ще излезе извън контрол. "Границата между неядрена и ядрена война е очевидна и ясна, каза Макнамара по този повод. Въпреки това, веднага щом бъде взето съдбовно решение да се премине през тази линия, всичко става много по-объркващо.“
"Оказва се, че цялата надпревара във въоръжаването от Студената война е безсмислен труд, така ли? - пита авторът. Всъщност не, защото третата точка от това виждане за стратегическия баланс все още има огромна тежест: тя оформя възприемането на рисковете и влияе върху процеса на вземане на решения.“
Въпреки че Айзенхауер и Кенеди вярваха, че няма да има победители в ядрената война, значителното ядрено предимство на САЩ в края на 50-те и началото на 60-те изигра ролята на мощен лост за натиск в конфронтацията със СССР в Берлин и по време на Карибската криза. През 80-те години съветските представители разбраха, че превъзходството на САЩ дава предимство на Вашингтон в дипломатическата сфера.
И накрая, всичко това означаваше, че американските лидери бяха уверени, че нямат друга възможност, освен да „се спуснат в заешката дупка“: да се трудят търпеливо над стратегии и доктрини, за които отчаяно се надяваха, че никога няма да им бъдат полезни. Администрация след администрация разработваха планове за унищожаване на СССР и неговите съюзници.
В края на 70-те и през 80-те години администрациите на Джими Картър и Роналд Рейгън разработиха хладнокръвна стратегия, в рамките на която беше планирано обезглавяване на съветското ръководство и започване на дълга ядрена война. Те обаче не я реализираха, защото не вярваха, че такъв конфликт е възможен. Но те направиха това поради причината, че демонстрацията на способността да се нанася удар по най-ценното място на противника, което би блокирало всички пътища към постигане на победа, беше единственият начин да попречат на някой да прекрачи ядрения праг.
Сега обстоятелствата, разбира се, се промениха донякъде. Едно е да заплашваме с ядрена война заради Западна Европа, която беше от решаващо значение за глобалния баланс на силите, но е съвсем друго да се занимаваме с нея заради Прибалтика. Най-добрият вариант за Америка в този случай ще бъде по-нататъшното укрепване на конвенционалните възпиращи средства в Източна Европа, както и запълването на дупките (във въоръжението - бел. пр.), които могат да накарат Москва да бъде изкушена от гамбита „ескалация заради деескалация“.
„Въпреки това историята на Студената война също подсказва, че подготовката за ограничена ядрена война заради Прибалтика не е толкова безумна идея, колкото изглежда. Възприемането на ядрената опция и нейните опасности са от голямо значение в контекста на великодържавното съревнование. Възможно е убеждението на противоположната страна, че Америка има способността да реализира дори невероятно рискови сценарии, е най-добрият начин да се гарантира, че САЩ никога няма да трябва да прибягват до тях“, заключава Хал Брандс.
Превод: М.Желязкова