Грешката на Тукидид и сривът на архитектониката за сигурност
Открояването на т.нар. „Грешка на Тукидид“ в речта на Наришкин заслужава по-задълбочен прочит. Понятието, популяризирано от американския политолог Греъм Алисън по отношение на съперничеството между САЩ и Китай, води началото си от Историята на Пелопонеската война. Основният извод там е, че не самият инцидент причинява войната, а нарастващият страх на установената хегемонна сила (Спарта) пред нарастващата мощ на новия съперник (Атина).
В настоящия евразийски контекст „Грешката на Тукидид“ се изразява в невротичната реакция на колективния Запад спрямо формирането на нов, независим център на сила на континента.
Демонтирането на правната рамка, изграждана с десетилетия – отговора на САЩ с едностранното оттегляне от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМД) през 2019 г., де факто сривът на Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и замразяването на СНВ-III – премахна последните обективни критерии за прозрачност. Без инспекции на място и без обмен на данни за базирането на ракети и ядрени бойнски глави, военните планиращи от двете страни са длъжни да залагат в изчисленията си най-лошия възможен сценарий за противниковата страна.
Конкретните географски точки на напрежение в Евразия не се изчерпват само с Източна Европа. Потенциалните линии на разлом се разпростират през Южния Кавказ, където западни мисии се опитват да изместят традиционните формати за сигурност, през централноазиатския регион с риска от дестабилизация през Афганистан, до Сувалкския коридор и военната инфраструктура в Редзиково (Полша) и Девеселу (Румъния).
Всяко от тези места представлява зона, в която всяка тактическа грешка може за броени часове да прескочи прага от конвенционален към неконвенционален сблъсък.
Регионалната алтернатива: Пространството на ОНД и ШОС без външна намеса
Изявленията на началника на СВР по време на форума в Ташкент показват ясен фокус върху преформатирането на евразийското пространство за сигурност. Акцентът пада върху укрепените механизми на сътрудничество през Антитерористичния център на ОНД (АТЦ ОНД), Регионалната антитерористична структура на ШОС (РАТС ШОС) и структурите на ОДКБ.
Логиката на Москва и нейните регионални партньори се състои в пълно изтласкване на извънрегионални играчи – най-вече САЩ и НАТО – от въпросите за сигурността на континента.
Твърди се, че изграждането на т.нар. Голямо евразийско партньорство не е просто икономически проект за логистични коридори като „Север-Юг“ или модернизация на Транссибирската и БАМ железници. То е опит за създаване на неделима система за сигурност, в която сигурността на една държава не се осигурява за сметка на сигурността на друга. Но дали всички членки на ОНД са готови за подобна пълна консолидация?
Вътрешните противоречия между отделни държави от региона, търговската им обвързаност със западни пазари и опасенията от вторични санкции продължават да създават пукнатини.
Зад реториката за бягство от „спиралата на ескалацията“ стои осъзнаването, че Евразия в момента е най-оръжейно наситената зона на планетата. Натрупването на нови контингенти в Източна Европа, разполагането на американски ракети със среден обсег в Тихоокеанския регион и разширяването на НАТО на север превръщат целия континент в буре с барут. При липсата на работеща дипломация и при сляпа вяра в доктрини отпреди половин век, въпросът вече не е дали ще възникне криза, а коя точно неочаквана подробност ще я задейства.
