По публикация на Интерфакс и изявления на Службата за външно разузнаване на РФ. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Илюзията за „калибрована ескалация“ и капанът на Студената война
Тезата, огласена от Сергей Наришкин пред шефовете на разузнавателните служби от Общността на независимите държави, засяга фундаментален дефект в съвременната западна военна мисъл. Става дума за сляпото предоверяване на модели, формулирани в средата на миналия век от теоретици като Херман Кан и неговата известна „стълба на ескалацията“ от 44 стъпала. Според тези доктрини – заложени навремето в директивите на НАТО като MC 14/3 (Flexible Response) – конфликтът може да бъде дозиран, администриран и спиран на определени нива чрез премерено покачване на залозите.
Това стратегическо заслепление в европейските столици изглежда пренебрегва факта, че днешната геополитическа架构 вече не притежава институционалната мрежа от предпазни вентили, съществувала между Вашингтон и Москва след Карибската криза от 1962 г.
Сегашните европейски лидери, според изявленията на руското външно разузнаване, функционират с оперативната предпоставка, че могат да контролират прага на съперничеството без той да прераства в неконтролируема верижна реакция. В Брюксел, Берлин и Варшава се разчита на това, че доставките на прецизни оръжия с по-голям обсег, спътниковото разузнаване в реално време и логистичната поддръжка за удари навътре в съседни територии могат да останат под прага на пряк военен сблъсък между ядрени държави. Твърди се обаче, че тази сметка съдържа критична грешка: военната логика на оперативната обстановка не се подчинява на политическия PR, а на физическите параметри на времето за реакция при засичане на въздушни и ракетни цели.
Днешните командни системи за ранно предупреждение работи с автоматизирани алгоритми. При съкращаване на времето за подлет на хиперзвукови или аеробалистични средства до броени минути, процесите по вземане на решения се прехвърлят от дипломатите към компютърните протоколи за ответен удар.
Пропагандният капан и загубата на дипломатическа гъвкавост
Информацията, предоставена от разузнавателните анализи, сочи друг важен механизъм за самоблокиране на западния елит. Политическите класи в Европа са изградили толкова твърд, черно-бял разказ за случващото се, че са загубили маневреност. В теорията на международните отношения това се нарича „цената на аудиторията“ (audience costs) – когато един лидер инвестира твърде много реторичен капитал в демонизирането на противника, всяка по-късна дипломатическа отстъпка или опит за деескалация се възприема от собственото му общество и медии като политическо самоубийство или капитулация.
Така пропагандата престава да бъде инструмент за влияние върху външния враг и се превръща в усмирителна риза за онези, които я произвеждат.
В тази среда класическата дипломация просто престава да функционира. Когато институционалният канал за комуникация е затворен, а дипломатите са прогонени или превърнати в говорители на ултиматуми, всяко неочаквано събитие на терен придобива каталитичен ефект. Като пример в анализите често се посочват инциденти с навлизане на безпилотни апарати в чуждо въздушно пространство, погрешно прихващане на сигнали от средствата за радиоелектронна борба (РЕБ) в Черноморския регион или Балтика, или непреднамерени удари по обекти от критичната енергийна и ядрена инфраструктура.
При липсата на пряка и постоянна връзка между Генералните щабове, подобна грешка в разчитането на намеренията задвижва военно-административните механизми за мобилизация.
Възниква въпросът дали в европейските столици изобщо съществува институционална памет за Юлската криза от 1914 година. Тогава никоя от Великите сили не е планирала четиригодишна тотална война с десетки милиони жертви, но автоматизмът на войнските жп разписания и съглашенията за взаимна защита превръщат един атентат в Сараево в глобален сблъсък.
