Държавата преди държавността
Историята на създаването на Израел обикновено се свързва с решението на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1947 година, края на британския мандат и провъзгласяването на независимостта на 14 май 1948 година. В лекцията си за историята на ционисткото движение Яков Кедми насочва вниманието към друг пласт — организационната система, изградена преди появата на държавата и способна да прехвърля десетки хиляди хора през следвоенна Европа към Палестина.
Този поглед е важен, защото държавността не започва от празно място. Към момента на нейното провъзгласяване вече съществуват политическо ръководство, въоръжени формирования, стопански и обществени институции, международни контакти и структури за организиране на имиграцията. Част от тях действат нелегално спрямо британската администрация, но притежават способност за планиране и действие, която далеч надхвърля обикновено движение на бежанци.
Европа след Холокоста
След 1945 година десетки хиляди европейски евреи се оказват без възможност или желание да се върнат към предишния си живот. Семействата са унищожени, собствеността е загубена или преминала в други ръце, цели общности вече не съществуват. Част от оцелелите остават в лагерите за разселени лица в Германия, Австрия и Италия. Други напускат Полша, Румъния, Унгария и останалите страни от Централна и Източна Европа.
Кедми припомня следвоенното насилие срещу евреи в Полша, включително погрома в Келце през 1946 година. Според приведените от него данни до провъзгласяването на Израел от Полша към Палестина пристигат около 25–28 хиляди души, от Румъния и Унгария — приблизително 15–18 хиляди, а от Германия, Австрия и Италия — още около 12–15 хиляди.
За значителна част от тези хора ционистката идея вече не е само политическа програма. Тя предлага конкретна посока за излизане от Европа.
Организирането на този поток е поето преди всичко от „Мосад ле-Алия Бет“, създаден още преди войната за подпомагане на нелегалната имиграция в Палестина. След 1945 година дейността му придобива друг мащаб. В сътрудничество с движението „Бриха“ и морското подразделение „Палям“ се купуват кораби, подготвят се екипажи, създават се маршрути през европейските граници, осигуряват се документи и се организира придвижването на хиляди хора към средиземноморските и черноморските пристанища.
Вече съществува център, който събира информация, разполага с финансови средства, изпраща оперативни хора в различни държави и преговаря с местни представители на властта. Формално това не е институция на суверенна държава. По характера на извършваната работа обаче все повече прилича на такава.
Британската блокада
Основната пречка остава Великобритания. Лондон контролира Палестина и ограничава еврейската имиграция. След август 1946 година голяма част от заловените нелегални имигранти са изпращани в лагери в Кипър. Кедми посочва, че през тези лагери преминават десетки хиляди души.
От август 1945 до май 1948 година, според приведените от него данни, около 70 хиляди души се отправят към Палестина на 65 кораба. Значителна част са задържани от британците, други успяват да достигнат брега.
Това противопоставяне постепенно превръща имиграцията в международен политически проблем. След Холокоста британският флот трябва да задържа кораби, пълни с хора, оцелели от европейската катастрофа. Всеки подобен случай носи политическа цена и увеличава натиска върху Лондон.
Кедми подробно описва съдбата на „Кнесет Исраел“. Корабът е претоварен с хиляди бежанци и е пресрещнат от британски военни кораби. Пътниците оказват съпротива при опита за абордаж, а британците използват газови гранати. Съпротивата е прекратена, когато положението на жените и децата в трюмовете става опасно. Според Кедми случилото се предизвиква международна реакция и засилва съчувствието към еврейските бежанци.
Британците разполагат с флот и могат да прихващат корабите. Оказва се много по-трудно да прекратят самото движение. Зад всеки задържан кораб се подготвя следващият. При затварянето на един маршрут се търси друг.
Това е и една от причините Балканите постепенно да придобият толкова голямо значение.
Шайке Дан и хората на операцията
В разказа на Кедми централна фигура е Шайке Дан — един от оперативните организатори на нелегалната имиграция, когото самият Кедми познава лично. Част от описаните епизоди са предадени именно чрез спомените на Дан и трябва да бъдат възприемани като лични свидетелства, включени в историческата реконструкция на Кедми.
Дан действа под различни самоличности, преминава граници, установява отношения с представители на специалните служби и търси пристанища, кораби и държави, готови да допуснат операциите. Работата му показва колко далеч вече е стигнала организацията. „Мосад ле-Алия Бет“ не разполага със собствена държавна територия, но има хора, способни да водят разговори с чужди държавни институции. Няма официална паспортна система, но осигурява документи. Няма национален флот, но купува кораби и организира международни плавания.
Тук се открива съществената разлика между политическо движение, което очаква някой да му създаде държава, и движение, което предварително изгражда част от инструментите, необходими за нейното функциониране.
В края на лекцията Кедми сам подчертава колко много в този процес е зависело от незабавните решения на сравнително малък брой хора.
Голямата политика създава условията. Решението на ООН, позициите на САЩ и СССР, отслабването на Британската империя и последствията от Холокоста са определящи за случилото се. Но между международното решение и способността една нова държава действително да съществува стои практическа работа, която започва години по-рано.
В следвоенна Европа тази работа постепенно се измества на изток.
Румъния се превръща в голям логистичен център. Югославия отваря маршрути към своите пристанища. Представители на комунистическите служби започват да разговарят с хората на ционисткото движение, макар идеологически да принадлежат към различни светове.
А зад тези отношения все по-ясно се появява и съветският фактор.
Румъния, Югославия и съветският фактор
След войната Румъния се превръща в една от най-важните страни за организацията на еврейската имиграция към Палестина. Географското ѝ положение има значение, но не обяснява всичко. През страната могат да бъдат насочвани хора от Полша, Унгария и други части на Централна и Източна Европа, а Констанца предлага излаз към Черно море. За да функционира подобен маршрут с хиляди пътници, вече не са достатъчни нелегални групи и отделни посредници. Необходимо е поне определено равнище на съгласие от страна на държавните власти.
Според Кедми представителите на „Мосад ле-Алия Бет“ успяват да установят такива отношения с новите румънски структури. В неговия разказ присъстват хора от службите за сигурност и представители на комунистическото ръководство. Сред споменатите фигури е Ана Паукер, която през първите следвоенни години има голямо влияние в румънската политика. Кедми свързва тези контакти с възможността да се купуват кораби, да се организира придвижването на хора и да се използва Констанца за отплаване към Палестина.
Отношенията между ционистките организации и новата комунистическа власт не произтичат от някаква политическа близост. Румъния излиза от войната в тежко състояние, политическата система се променя, а съветското влияние става определящо. Властта има собствени причини да допуска еврейската емиграция. Кедми споменава дори прозаичния жилищен въпрос: напускащите освобождават жилища в страна, която изпитва остър недостиг. Той поставя редом с това и антисемитските настроения, които не изчезват с края на войната. Това са неговите обяснения за поведението на част от румънските власти, а не обща характеристика на следвоенна Румъния.
Същественото за разбирането на последвалите събития е, че ционистките структури се научават да работят с режими, чиито политически възгледи са далеч от техните. Те не търсят идейни съюзници. Търсят възможност хората да бъдат изведени от Европа.
Москва и британското присъствие
Съветският фактор се появява в лекцията на Кедми най-ясно при отношенията около румънските пристанища. Неговата оценка е, че Москва в този период гледа благоприятно на преселването към Палестина на евреи от страните в Източна Европа, докато подобна свобода не се предвижда за съветските евреи.
Кедми обяснява това разграничение с геополитическите интереси на СССР. Палестина продължава да бъде под британски мандат, а следвоенните отношения между Москва и Лондон бързо губят характера на военновременния съюз. Увеличаването на еврейското население и засилването на съпротивата срещу британската политика могат да бъдат разглеждани от съветското ръководство като средство за отслабване на позициите на Великобритания в Близкия изток.
Един от примерите, които Кедми привежда, е свързан с отплаването на „Макс Нордау“ от Констанца. Британците се опитват да предотвратят операцията, а техническото състояние на претоварения кораб създава допълнителен проблем. Според неговия разказ съветските представители настояват румънските власти да не се поддават на британския натиск и корабът получава разрешение да отплава със 1754 души.
Подобни случаи не дават основание съветската политика да бъде представяна като част от ционисткия проект. Кедми не твърди това. Те показват друго — че след войната британските искания вече не се изпълняват автоматично в държавите, попаднали в съветската зона на влияние. За организаторите на имиграцията тази промяна отваря възможности, които няколко години по-рано биха били значително по-трудни.
Връзката е временна и прагматична. СССР преследва собствените си цели в Близкия изток, а ционистките организации използват всяка възможност да придвижат хора към Палестина. В определен исторически момент двете линии се пресичат.
Югославия отваря друг път
Когато използването на румънските пристанища става по-трудно, част от движението се насочва през Югославия. Според Кедми властите в Белград позволяват на еврейски бежанци от други европейски страни да преминават през югославска територия и временно да пребивават там до отпътуването си. Условието е тази дейност да не се превръща в организирана ционистка работа сред югославските евреи.
Кедми описва особено подробно отношенията между Шайке Дан и Едо Брайник, високопоставен служител на югославските структури за сигурност и бивш участник в партизанското движение. Дан пристига нелегално и използва фалшиви документи, но още при първите им разговори разбира, че службите знаят достатъчно добре кой е и какво прави.
Последицата не е арест. По разказа на Кедми Брайник му предлага съдействие и дори възможност да получи истински югославски документи под избрано име, за да не се налага да използва лошо изработени фалшификати. Югославската страна допуска прехвърлянето на бежанците, стига да бъдат спазвани поставените от нея условия.
Този епизод показва колко условна става границата между нелегалната операция и официалното съдействие. За британската администрация пътниците остават нелегални имигранти. В Югославия обаче организаторът им може да действа със знанието и помощта на държавната сигурност.
От югославското пристанище Бакар тръгват кораби с хиляди хора. Кедми разказва за „Кнесет Исраел“ и „Кдуша“, отплавали през ноември 1946 година. Вторият кораб претърпява корабокрушение в Адриатика и пътниците му са прехвърлени на „Кнесет Исраел“, който продължава пътуването силно претоварен. Условията на тези плавания са тежки, а рискът не се изчерпва с възможността британците да задържат кораба. Самото море и техническото състояние на плавателните съдове могат да се окажат смъртоносни.
Кедми не крие тази страна на операциите. Хиляди хора пътуват при условия, които трудно биха били допустими в нормална обстановка. Следвоенна Европа обаче не предлага нормална обстановка на оцелелите от Холокоста и на онези, които вече са решили да напуснат континента. Затова корабите продължават да се пълнят далеч над първоначалния си капацитет.
С течение на времето възможностите в Югославия също започват да се ограничават. Британският натиск се засилва, а комунистическите режими постепенно затягат контрола върху самостоятелните политически организации и движението през границите. За хората на „Мосад ле-Алия Бет“ това означава ново търсене.
Кедми разказва как в края на 1946 година Шайке Дан се среща в Белград с представители на ционистките организации от България. Страната дотогава не е сред основните центрове на неговата работа, но възможността да се използва българска територия и пристанището в Бургас постепенно придобива значение.
Преди да стигне до следвоенните операции, Кедми се връща няколко години назад. Причината е съдбата на самата българска еврейска общност. Около 48 хиляди евреи от старите предели на България са останали живи след войната, докато над 11 хиляди души от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот са депортирани и почти всички са унищожени.
Тази сложна и болезнена история предхожда появата на България като един от пътищата към Палестина.
След войната Бургас ще се окаже пристанище, от което тръгват хиляди хора. Сред тях ще има и български евреи, преживели годините на преследване и спасили се от депортацията. За част от тях следващото решение вече няма да бъде как да оцелеят в България, а дали да я напуснат и да тръгнат към държава, която все още не е създадена.
България – спасението, Бургас и пътят към Палестина
Българската част от разказа на Яков Кедми започва преди появата на корабите в Бургас. За него следвоенното участие на страната в маршрутите към Палестина не може да бъде разбрано извън съдбата на българските евреи през Втората световна война. Това налага връщането към 1943 година и към една история, в която спасението на евреите от старите предели на България стои редом с трагедията на депортираните от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот.
Кедми припомня присъединяването на България към Тристранния пакт през март 1941 година, антиеврейското законодателство и създаването на Комисарството по еврейските въпроси. В разказа му присъстват Александър Белев и споразумението с Теодор Данекер от февруари 1943 година за депортирането на 20 хиляди евреи. От териториите под българска администрация са депортирани 11 343 души, почти всички от които загиват в Треблинка.
Подготовката за депортиране на евреите от старите български предели предизвиква съпротива, на която Кедми отделя значително място. Той говори за ролята на Българската православна църква, за пловдивския митрополит Кирил и софийския митрополит Стефан, за Димитър Пешев и 43-мата народни представители, подписали протеста срещу депортацията. Към тази съпротива се присъединяват представители на интелигенцията, лекари, обществени организации и граждани. Според Кедми натискът вътре в страната оказва сериозно влияние върху решението на цар Борис III да не допусне предаването на евреите от старите предели на България.
Тази част от лекцията е важна и с начина, по който е разказана. Кедми не заличава отговорността за депортациите от администрираните територии, за да подчертае спасяването на българските евреи, нито използва депортациите, за да обезсмисли съпротивата срещу изпращането на близо 48 хиляди души към лагерите на смъртта. В историческата картина, която той очертава, присъстват и двете. Затова специалното му внимание към Кирил, Стефан и Пешев има още по-голяма тежест. Кедми припомня, че те са сред българите, получили впоследствие признанието „Праведник на народите на света“ от „Яд Вашем“.
Оцеляването на голямата част от българската еврейска общност обяснява защо след войната България придобива друго значение за ционисткото движение. Вече не става дума за предотвратяване на депортация. Все повече хора обсъждат заминаване за Палестина, а страната се оказва подходяща и като транзитен коридор за евреи от други части на Източна Европа.
Шайке Дан в България
След срещите си с български ционистки представители в Белград Шайке Дан започва да проучва възможностите, които предлага страната. Кедми разказва, че контактите му с югославските служби му помагат да стигне и до представители на новите български структури за сигурност. Сред хората, с които Дан установява отношения, той споменава Димо Дичев, а по-късно и служител с фамилията Богданов.
Първоначално задачата е свързана с румънските евреи. След ограничаването на възможностите за отплаване от Констанца и затрудненията по югославския маршрут трябва да бъде намерено друго пристанище. Бургас предлага такава възможност.
За българските власти решението не е без значение. Страната е бивш съюзник на Германия, намира се в период на радикална политическа промяна и все още урежда международното си положение след войната. Великобритания разглежда движението към Палестина като нарушение на режима, установен от мандатната администрация. Съгласието хиляди хора да преминават през България и да отплават от нейно пристанище неизбежно засяга отношенията с Лондон.
Според Кедми българските власти в крайна сметка допускат операцията. Влакове превозват евреи от Румъния през българска територия към Бургас, където ги очакват кораби. При движение на толкова много хора подобна организация не може да остане извън полезрението на полицията, железниците, граничните и пристанищните власти. Разказът на Кедми показва съгласувана дейност, при която ционистките структури организират преселниците, а българската държава позволява транзита и отплаването.
Това е малко позната страница от българската следвоенна история. Бургас за кратко се превръща в един от пунктовете на огромната мрежа, която свързва еврейските общности в Източна Европа с Палестина.
Двадесет и четири часа за решение
Сред разказаните от Кедми български епизоди има един, който излиза извън историята на транзита. При разговор с представител на българските служби Шайке Дан получава възможност да включи в предстоящо отпътуване и млади евреи от България. Условието е необичайно — желаещите разполагат само с 24 часа, за да пристигнат в Бургас.
Информацията е предадена на ционистките младежки организации. Очакванията са да се съберат около 150 души. По думите на Кедми пристигат 420 момичета и момчета, повечето на 17–18 години. Част от тях тръгват почти без багаж. От складове на „Джойнт“ са осигурени необходимите дрехи, оформени са документи и групата е изпратена с влак към Бургас.
Двадесет и четирите часа казват повече за състоянието на тези хора от дълго описание на политическите им убеждения. Решението е взето преди създаването на Израел. Те не напускат България, за да се преселят в установена държава, която може да им предложи сигурност, работа и нормален живот. Тръгват към Палестина в момент на нарастващо насилие, при неизяснени граници и с реална перспектива за голяма война след края на британския мандат.
Случаят показва и промяната, настъпила само за няколко години в живота на българските евреи. През 1943 година въпросът е дали ще бъдат депортирани от собствената си страна. След войната част от младото поколение вече избира да напусне тази страна по собствена воля и да свърже бъдещето си с политически проект, чийто изход още не е решен.
Корабите от Бургас
Мащабът на операциите през България нараства. Кедми разказва за кораби, отплавали от Бургас с хиляди пътници, и отделя специално внимание на подготовката на два големи транспорта в края на 1947 година. В Румъния са събрани около 15 хиляди души. Организирани са списъци и влакове, които трябва да ги превозят през България до черноморското пристанище.
Подготовката е почти приключила, когато от ръководството в Палестина пристига нареждане отплаването да бъде спряно. Според Кедми причината е опасението, че операция с толкова много нелегални имигранти може да създаде допълнителен международен проблем в изключително чувствителен момент около решението за разделянето на Палестина.
Шайке Дан възразява. Хората вече са продали имуществото си и са напуснали домовете си, а възможността да излязат от Румъния може да бъде прекратена. Кедми предава спора като пример за решенията, които оперативните ръководители са принудени да вземат, когато политическите съображения в центъра се разминават с положението на място. В крайна сметка корабите отплават от Бургас с хиляди пътници.
Този епизод дава на България място в историята на създаването на Израел, което не се изчерпва със съдбата на собствената ѝ еврейска общност. За кратък период българската територия се превръща в част от маршрута, по който евреи от Източна Европа се придвижват към Палестина. Това става със знанието на новата власт и в политическа среда, в която съветското отношение към британското присъствие в Близкия изток също има значение.
За самите български евреи следвоенният период поставя друг въпрос. Оцеляването през войната не означава непременно оставане в България. Създаването на Израел отваря възможност, към която значителна част от общността ще се насочи.
Така Бургас се оказва свързващото място между две съвсем различни страници от една история. Първата е за хората, които България не изпраща към лагерите на смъртта през 1943 година. Втората е за част от същите тези хора, които няколко години по-късно напускат страната и тръгват към Палестина по собствен избор.
В разказа на Кедми това не е периферен български епизод. То е част от натрупването на човешкия ресурс, без който предстоящото провъзгласяване на Израел би останало политическо решение с много по-несигурна опора в действителността.
СССР, Великобритания и краткият исторически прозорец
Съветското присъствие в разказа на Яков Кедми може лесно да бъде преувеличено, ако отделните епизоди от Румъния, Югославия и България бъдат извадени от следвоенната обстановка. Кедми не описва Москва като организатор на еврейското преселване към Палестина. Организацията, хората и оперативната работа принадлежат на ционисткото движение. Неговата теза е друга. За определен период съветските интереси позволяват на тази дейност да се развива в Източна Европа, защото резултатът от нея засяга британските позиции в Близкия изток.
Това съвпадение има своите граници. Съветските евреи не получават възможността, която в определени моменти се открива пред евреите в Румъния, България и други страни. Кедми подчертава разграничението, защото то показва характера на съветската политика. Свободната емиграция от самия СССР би поставила въпроси, които Москва няма намерение да допуска. Преселването от държави в Източна Европа може да бъде оценявано според други съображения, особено когато засилва натиска върху британското управление в Палестина.
Великобритания излиза от Втората световна война сред победителите, но с много по-ограничени възможности да поддържа империята си. Палестина се превръща в един от проблемите, които изискват все повече политически и военен ресурс. Лондон трябва да ограничава еврейската имиграция, да се справя с въоръжените ционистки организации, да удържа нарастващия конфликт между еврейското и арабското население и едновременно да защитава политиката си пред международната общественост.
Нелегалната имиграция задълбочава този проблем. След Холокоста задържането на кораби с оцелели европейски евреи вече носи морално и политическо значение, което британските ограничения отпреди войната не са имали. Кедми свързва масовото движение към Палестина с нарастващия натиск върху британската администрация. Корабите могат да бъдат спирани, а пътниците изпращани в Кипър, но потокът продължава и изисква нови решения.
От съветска гледна точка затрудненията на Великобритания отварят възможност в регион, където Москва дотогава има ограничено влияние. Затова описаните от Кедми действия на съветски представители в Източна Европа трябва да се четат през съперничеството с Лондон, а не като доказателство за трайна близост с ционисткото движение.
Такова разграничение е необходимо и по още една причина. По-късното развитие на съветската политика показва колко кратък е периодът на съвпадащи интереси. Кедми говори за момент, в който бъдещето на Палестина все още не е решено, Великобритания запазва мандата, а появата на нова държава може да промени установеното разпределение на влиянието. Москва оценява ситуацията в този конкретен контекст.
Хората като политически фактор
В края на лекцията Кедми се връща към въпроса за масовата имиграция и ѝ придава значение, което надхвърля демографията. Според неговата оценка движението на десетки хиляди евреи към Палестина създава натиск, който допринася за формирането на условията за възникването на Израел.
Тази теза позволява да се разбере защо той отделя толкова много време на кораби, оперативни работници и на пръв поглед второстепенни разговори с представители на местните власти. Всяка успешна операция променя положението на място. Хората, които достигат Палестина, стават част от обществото, което скоро трябва да изгради и защити собствена държава. Натрупването е постепенно и продължава независимо от несигурността около международното решение.
По тази причина спорът около отплаването на големите кораби от Бургас има по-широк смисъл от съдбата на конкретната операция. Политическото ръководство трябва да отчита международната обстановка, докато хората на място виждат хиляди преселници, които вече са напуснали домовете си и могат да изгубят възможността да заминат. Кедми използва този случай, за да покаже колко често решенията са вземани под натиска на времето и без сигурност за последствията.
В неговия разказ това качество на ционисткото движение има особена тежест. Международната дипломация определя условията, при които може да възникне Израел, но самото движение от години изгражда организации, които действат, без да чакат окончателното политическо решение. Когато една възможност се затваря, работата се прехвърля другаде. Когато правителство допуска транзит, той се организира незабавно. Когато хиляди хора получат възможност да напуснат, подготовката започва, преди международната обстановка да се е изяснила.
До 1947–1948 година резултатът вече се измерва не само с броя на корабите. В Палестина съществува организирана еврейска общност, която има собствено политическо ръководство и структури, способни да поемат функции на бъдещата държава. Нелегалната имиграция увеличава населението и едновременно показва способността на тези структури да провеждат сложни операции извън територията, която предстои да управляват.
Кедми вижда в това един от съществените фактори за успеха на ционисткия проект. Неговата интерпретация не свежда създаването на Израел до нелегалната имиграция и не отрича ролята на международните решения. Тя насочва вниманието към подготовката, извършвана преди политическото признаване на държавата.
Решението на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1947 година променя международноправната перспектива. То обаче заварва общество, което вече е изградило значителна част от организационната основа, необходима за държавно съществуване. Това обяснява защо в лекцията на Кедми толкова голямо място получават хора, които никога не са били сред главните лица на световната дипломация.
За него историята се решава и в моментите, когато някой трябва да прецени дали корабът да отплава, дали границата може да бъде премината и дали отворилият се маршрут ще съществува и утре.
През 1948 година този кратък исторически прозорец започва да се затваря. Държавата, към която хората са пътували нелегално, вече е на прага на своето провъзгласяване. С това приключва една фаза от историята и започва друга — войната за съществуването на Израел.
Държавата преди датата на нейното раждане
Разказът на Яков Кедми променя гледната точка към създаването на Израел. Големите дипломатически решения остават на своето място, но зад тях се вижда продължителна организационна работа, започнала много преди май 1948 година. Хората, които прекосяват Европа, корабите от Констанца, Бакар и Бургас, контактите с чужди власти и решенията, вземани под натиска на времето, принадлежат към същата история, към която принадлежи и гласуването в ООН.
Особено място в нея получава Източна Европа. За кратък период интересите на ционисткото движение се пресичат с интересите на държави, които не споделят неговите политически цели. Според Кедми съветското отношение към този процес се определя от борбата за влияние с Великобритания. Румъния, Югославия и България действат в собствената си следвоенна среда. Получава се историческа възможност, която организаторите на еврейската имиграция използват, докато тя все още съществува.
Българското участие придава на тази история близко до нас измерение. Страна, в която само няколко години по-рано е предотвратено депортирането на евреите от старите ѝ предели, а над 11 хиляди евреи от администрираните територии са изпратени към смъртта, след войната се превръща в един от пътищата към Палестина. Бургас влиза в тази малко позната история като пристанище, през което преминават хиляди бъдещи жители на Израел.
Кедми завършва лекцията си с мисълта за значението на решенията, които малък брой хора са били принудени да вземат незабавно. В нея се съдържа и една от причините ционисткият проект да успее. Неговите организации не чакат появата на държавата, за да започнат да изграждат необходимото за нейното съществуване. Те действат в несигурността, която предхожда държавността.
Когато Израел е провъзгласен на 14 май 1948 година, започва нова и много по-тежка история — войната за неговото оцеляване. Но държавата не започва от нулата.
Зад датата вече стоят години организация, натрупан човешки ресурс и хора, които са тръгнали към нея, преди да знаят със сигурност дали тя ще съществува.
