/Поглед.инфо/ "Самите Ротшилд бяха всичко друго, но не и пацифисти; направиха своето състояние чрез финансиране на войни, бяха абсолютно имунизирани срещу морални аргументи и нямаха нищо против малки, кратки и локални войни. Но ако имаше всеобща война между великите сили, която да разруши финансовите основи на системата, то търговските интереси на Ротшилд щяха да бъдат накърнени" - Карл Полани, „Великата трансформация“

Цитат от великата книга на великия мислител разкрива причините и движещите сили на един от най-загадъчните периоди в историята на човечеството – стогодишният мир (1815-1914 г.). Виенският конгрес установи този мир и той беше формализиран с поражението на Наполеон при Ватерло. Бъдещият демиург и опора на новия (Pax Britannica) свят Нейтън Майер Ротшилд направи своето състояние в тази война и поражението на Наполеон (колапсът на континенталния проект за глобализация – новия Рим).

За да бъде ликвидиран 100-годишният британски проект за глобализация (Картаген) бяха необходими две опустошителни войни и Октомврийската революция. Последната погреба буржоазния преврат в Русия (уби британския проект). САЩ подкрепиха създаването на СССР технически, а финансово – Германия, което направи втората война неизбежна (погребението на Pax Britannica). Ротшилд бе заменен от новия демиург и опора на новия свят (Pax Americana) – Джон Пиърпонт Морган, който също направи първите си пари от война – Гражданската в САЩ от 1861-1865 г. Доларът замени лирата стерлинга.

За да стане това, нека напомня, че светът премина през поредица от ужасяващи катастрофи. Русия понесе най-тежките загуби. Днес в Украйна умира американският проект за глобализация. Умира от 2008 г. Умира мъчително. Световната икономика изпадна в дълбока рецесия и не може да излезе от кризата. Международната политика затъна в кървави войни, преврати и разкол.

Така стигаме до 2014 г. Строго погледнато, замисленият проект вече е мъртъв. Той е мъртъв от 2000 г. (взривяването на първите финансови балони и кулите на Световния търговски център). Трябва да се обяснява отделно и дълго (това е темата на моя голям труд, който скоро ще бъде публикуван), реално – от 2008г. Но ще започна отдалеч, от 1995 г.

Drang nach Osten

В нощта на 29 срещу 30 август 1995 г. от авиобазата Лехфелд в Бавария (Бундещрасе, на 17 км източно от Лагерлехфелд и на 20 км южно от Аугсбург) излетяха две ескадрили Panavia Tornado от 32-ро изтребително-бомбардировъчно крило (Jagdbombergeschwader 32) на 1-ва дивизия на "Луфтвафе“, за да бомбардира Югославия. Започна операция „Съюзна сила“.

След това ще има „Преднамерена сила“, разчленяването не на Югославия, а на Сърбия, обръщане самолета на Примаков над Атлантика и убийството (това не е печатна грешка) на Слободан Милошевич. След това щеше да дойде "Иракската свобода" и екзекуцията на Саддам Хюсеин. После за Либия ще се застъпи „Обединеният защитник“ и се стигна до малтретиране, изнасилване и убийството на Муамар Кадафи. А после…

После „Непоколебима решителност" се сблъска с руското НЕ. Сирия, макар и в съкратен вариант, оцеля. Башар Асад остана жив. Машината забуксува. „Натискът на изток“ се затлачи.

Защо тогава започваме от 1995 г.? Защото „Съюзническата сила“ беше първата операция на НАТО зад гърба на Съвета за сигурност на ООН (крушението на Ялтенския мир и Хелзинкското споразумение). Защото самолетите бяха германски. Защото кръвта на цивилното население затвори порочния кръг, създаде групова солидарна отговорност за по-нататъшното напредване на Изток.

За две седмици бяха извършени 3206 полета. Хвърлиха се около 1000 въздушни бомби. Най-ревностни бяха ВВС на САЩ (2318 полета), Англия (326) и Холандия – страната на дъгата и родното място на лалетата (198). Германските военновъздушни сили бяха „по-хуманни“: по отношение интензивността на ударите те заеха едва 7-мо място (59 полета). Чертичка под Турция, но над Италия.

Съзнателно не включвам в този списък Майдана и Крим, защото украинската история бе само прелюдия (възрастните знаят какво е прелюдия и какво следва) преди основното действие. Какво е трябвало да бъде основното действие, югославският сценарий не оставя съмнение.

През 1995 г. „цивилизованият свят” погази всички цивилизационни норми. „Съюзна сила“ сложи край на международното право. Остана само волята и желанието на условно обединения Запад. Консолидираща сила стана жаждата за печалби, обусловена от новооткриващите се пазари (нова работна сила, нови потребители, нови ресурси), самоидентифицирали се като деидеологизация.

Докато усвояването на новите пазари носеше печалба, глобалният проект устройваше всички (или почти всички) национални администрации. През 2008 г. печалбата приключи, загубите започнаха да надвишават ползите. А загубите не се разпределят по равно. Социалната стабилност се оказа под удари, но не в световен мащаб, а в конкретни държави. Светът започна да се разпръсва по „национални квартири“. Това бе национален реванш.

Основният резултат от кризата от 2008 г. бе създаването на политически мотивиран инвестиционен механизъм (преразпределение на разходите). Пускайки печатарската преса, САЩ денационализираха световните спестявания. Спестяванията на развиващите се икономики се преместиха под американската юрисдикция. След САЩ, централните банки на Англия, Япония и ЕС също пуснаха своите печатници. Глобалната (все още) финансова система се напълни до горе с "нови" пари. Фондовият пазар кипна от спекулативни печалби, симулиращи растежа на глобалната (засега) икономика.

Но от 2008 г. расте не световната икономика, а световният БВП (скоростта на обращението на парите). Бълбука на повърхността, а „новите“ пари все още не се трансформират в програми за растеж. На дневен ред са редица въпроси, на които либералната теория не може да отговори. По-точно, кризата не създаде нов политически мотивиран инвестиционен механизъм, а разкри първоначалната му същност. И това не бе пазарният механизъм, както сме свикнали да го разбираме.

Светът навлезе в нова фаза на развитие. Настъпващата промяна възприемаме в рамките на обичайната (удобна) логика на либералната догма. Но процесът противоречи на установените либерални норми и затова се възприема като хаос – нещо немислимо и безцелно. Конфликтът в единната производствена верига се възприема като конфронтация между политически суверенни (самодостатъчни) икономически системи. Двигателят на икономическото развитие – като проблем. Политиката – като пречка на икономиката.

За да се разбере процеса (за да му се придаде смисъл), е необходимо да се възстанови връзката между политиката и икономиката (начини за организиране на „общото цяло”). Тяснопазарната логика не позволява това, тя по-скоро скрива причините и същността на ставащото, вместо да ги обясни. На фона на господството на неолибералния дискурс „добре забравеното старо” изглежда радикално (на ръба на екстремизма) „ново”.

На 24 февруари 2022 г. Русия не започна денацификацията и демилитаризацията на Украйна, а призна и гръмко заяви, че Ялтенският мир и Хелзинкските споразумения са рухнали – правилата вече не съществуват. Най-накрая чуха какво казва Русия.

Значението на Украйна в световния ред не е такова, че да се жертва тоя ред заради нея. И двете страни са наясно, че въпросът е принципен. Истерията на обединения Запад от действията на Русия не е породена от интересите на Украйна, а от разрушаването на наложения след 1995 г. ред – монополното право на Запада да извършва насилие.

Дойде времето за нова политическа икономия. Икономика без политика не създава програма за развитие. Това, което свикналата да измерва всичко с графата „финансова печалба“ съвременна икономическа наука по никакъв начин не може да разбере. Войната не е в Украйна. Войната е в умовете. Войната е за бъдещето. Изборът е екзистенциален.

Скритата опасност

За да разберем причините за ставащото, трябва да признаем, че през всичките тези години междудържавните (социокултурни) конфронтации не са престанали. Опитът да се сведе до корпоративна конкуренция неминуемо трябваше да доведе до остър политически конфликт. Освен това трябва да се разбере, че в основата на корпоративната теория за световния ред е фетишизацията на парите. Което води до фаталната заблуда за самодостатъчността на парите („реалността да ги усещаме“): стоковата теория за произхода или „магията“ на покупателната способност нямат значение. Принципиалното тук е, че първоначалната система за мерки и теглилки (впоследствие система за отчитане на взаимните задължения) била абсолютизирана и обективирана.

Паричната система не може да бъде нещо само за себе си. Тя възниква в резултат на обществено съгласие по много широки (включително пространствени и времеви) кръгове от въпроси, които формират културна матрица, почитана от човека като специална ценност (начин на самоидентификация). Парите – производни от правовия режим (културната тъкан на обществото), осигуряват властовия ресурс на държавата.

Кредитно-паричната система не може методологически да отчита всички социални ефекти (да отчита всички очаквания). Сделка със срок 50 години е несправедлива по дефиниция, не отчита очакванията на хората, които още не са се родили, но ще са длъжни да я плащат. Парите не са крайният критерий за целесъобразност (смисълът на живота), те имат спомагателен (производен) характер.

Темата за социалната природа на парите е отделна и обширна. Тук е достатъчно да уточним, че съвременните пари функционират в рамките на правовия ред и нищо друго. Извън силовия контур, задълженията се съблюдават или не се съблюдават според случая (което е едно и също).

Обективирането на парите стана именно теоретичната основа и инструмента (с Бога и Църквата) на модела, в който светът живее през последните 30 години (глобализацията). Моделът скрива връзката на парите с държавата, позволявайки прехвърлянето на "националния дълг" в уж корпоративното (политически неутрално) пространство. В действителност – в силовият контур на друга държава.

През 1989 г. перуанският икономист Ернандо де Сото публикува книгата „Другият път. Невидимата революция в Третия свят”, която моментално стана световен бестселър. Книгата предлага универсални рецепти за растеж на развиващите се икономики чрез износ на „развита“ правна система, която „правилно“ фиксира правата на собственост. Резултатът от която ще води до бърз растеж на капитализацията, приток на чуждестранни инвестиции и скок в развитието.

Според оценките на автора неустановените (финансово невидимите)  активи на развиващите се страни и страните от бившия социалистически блок многократно (стотици пъти) надвишават тези, отчитани от местната „неразвита“ правна система. Само недвижимите имоти на бедните в тези страни (в работническите квартали, програмата „един хектар“ и т.н.) той оценява на 9,3 трилиона долара. Към 1989 г. сумата бе 46 пъти по-голяма от кредитите на Световната банка за предходните 30 години.

Теорията за юридическата природа на капитала бе в основата на "голямата приватизация", която включи в световния икономически оборот активите на бившите социалистически страни и страните от третия свят.

Основа на финансовата глобализация стана играта с нулева сума („плацебо ефект“), която в крайна сметка доведе глобалната икономика до системната промяна, която предизвика украинските събития.

За да разберем произхода на идеите на де Сото („откъде дойде глобализацията“), ще очертая само два факта от неговата биография. Макар да е представител на страна от третия свят (Перу), Де Сото само по рождение е перуанец, израснал е и учил в Швейцария. След като завършва Женевския институт по международни отношения, той работи в централата на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), създадено след Втората световна война, за да регулира световната търговия. Занимава се с нетарифно регулиране. По-късно функциите на ГАТТ са поети от Световната търговска организация (СТО).

Книгата, която направи Де Сото известен, е подготвена в сътрудничество и с подкрепата на обществено-политическата организация с нестопанска цел Международен център за икономическо развитие (ICEG), свързваща повече от 100 институции в 55 страни по света в единен интелектуален център. Трудът на Де Сото беше отбелязан лично от американските президенти Джордж Буш – старши и Бил Клинтън, без дори да го прочетат.

Правният режим на регулиране на имуществените отношения е пряко свързан с паричната система, те са от един и същ източник (силовия ресурс на държавата). В пакета на "развитата" правна система на страните от третия свят и бившия социалистически лагер се включва и "развитата" финансова система. Същността на усвояването на нови пазари бе да им се осигури единна ликвидност.

Огромна маса активи бяха включени в световния оборот не като индустриални мощности, свързани с търговски отношения, а като продуктови етикети (обещания за бъдещи ползи). Състоянието на вътрешния пазар, в рамките на който тези активи бяха включени, бе пренебрегнато. Капитализацията се извършва извън националната финансова система, условията се диктуват от външни играчи.

Договореностите в раздела „бъдещи ползи“ многократно се обвързваха чрез голям брой пазарни агенти (борсова търговия). Получи се лавинообразен ръст на „общия дълг“, скрит в корпоративни книжа (акции), но номиниран в долари. Огромна маса задължения, които се появиха наведнъж, блокираха емисията на местните централни банки (налага се въвеждането на валутен борд).

Виртуалната доходност буквално взривява националните икономики отвътре, вербувайки техните елити в приватизацията. Националната валута на тези страни се превръща в доларов дериват, а правните им системи – в ерзац на правната система на страната-емитент, която налага "общи" задължения, гарантирани от силите на НАТО.

„Голямата приватизация“ е механизъм за хакване на националните икономики и въвеждане режим на външен контрол. Същността на теорията на де Сото не e правният статут на активите, включвани в глобалния оборот, а способ за преразпределение на ефектите от бъдещия растеж (по какъв план трябва да живеем).

Нахлуването

Приватизацията (денационализацията) на социалните задължения доведе до глобален дисбаланс. И до разрив между реалния и финансовия сектор на световната икономика: реалните активи продължаваха да работят в националните контури, а задълженията по тях (правата за търсене на бъдещи печалби) се номинират в международната система на отношения (юрисдикцията на САЩ).

Правовият разрив между реалния и финансовия сектор на световната икономика наду глобален борсов балон, който не можеше вечно да съществува. Новите активи трябваше да бъдат технологично вписани в световния пазар. Но когато дойде времето за индустриална интеграция (съчленяването на финансите с производството), възникна въпросът при чии условия (по кое право). В двата варианта на отговора на този въпрос се крие причината за днешния конфликт.

Оказа се, че създаването на „обща“ индустриална площадка изисква преди всичко ефективни процедури на съгласуване на междудържавно равнище и едва след това – грамотно финансово регулиране.

Отсъствието на на легитимен (признат от водещите държави в света) ред доведе до сблъсък на интереси между тези, които де факто контролират активите, и тези, които имат правата върху тях.

Индустрията (дейност, обусловена в пространството и времето), за разлика от борсата, не може да бъде виртуализирана. Производството изисква наличието на хора, оборудване, суровини, пътища, жилища, училища, медицински заведения. От гледна точка на борсовите транзакции територията е абстрактна, затова парите винаги текат към индустриалните активи, а не обратното.

Ако финансите и промишлените активи са юридически разделени (различни цели, различни системи за оценка, различен дизайн), тогава въпросът за тяхното свързване променя графата във финансовите отчети на политическото право. Тогава не става дума за маркетинг, а за източник на "общото" (световно) право. От решението на въпроса зависи начинът на разпределение на „общата” (глобална) печалба.

Дисбалансът на различните звена в една производствена верига отключва процес на натрупване на взаимни задължения, нарастването на които прераства в политически претенции. Икономическите спорове между различни политически системи винаги са се разрешавали в зависимост от разликата във властовите потенциали. Превръщането на проблемите на „общото” финансово пространство в междудържавен конфликт се случи през 2000-те години.

Моделът остава балансиран, докато развиващите се страни работят стриктно да привличат инвестиции, да увеличават световния БВП и да спестяват в долари. Към момента на кризата от 2008 г. „двигателите на общия растеж“ се възстановиха от шока благодарение на финансовата експанзия на Запада, консолидираха ресурсите, рационализираха действащия модел и изградиха противодействие.

Но Западът започна да отстъпва стратегическата инициатива. Лидерът и аутсайдерите започнаха да си сменят местата. САЩ се изправиха пред дилемата: да поставят под контрол източниците на растеж на новите икономики или да приемат загубата на лидерство (източника на "общото" право). От този момент нататък системната криза (подкопаваща глобалния модел – войната) започна да зависи единствено от наличието на политическа воля. Така че беше въпрос на време.

Опитът тактически (в оперативен план) със замах да преустроят националните правни системи под "общ" регулаторен режим се провали. Блицкригът (разделянето на Югославия, завземането на Ирак, "арабската пролет", унищожаването на Либия, строгите санкции срещу Иран, цветните революции в бившия СССР/ОНД) беше спрян в Сирия и Украйна.

За регулатора на глобалната финансова система проблемът имаше две страни: фундаментално „чужд“ източник на пари (натрупванията дотогава се генерират от развиващите се страни) и загуба на цялостна управляемост (проникване на акционери от Изток в ТНК). Необходим беше нов (под контрола на Запада) източник на световни пари, чиито резерви надвишаваха натрупванията и на индустриалните, и на страните, доставящи суровини.

Количественото облекчаване (QE) отвори такъв източник – западните централни банки и на първо място Федералната резервна система на САЩ. Това бе принудителна мярка. Включвайки печатната преса, Съединените щати излязоха на преден план. За времето на програмата, Фед отпечата 4 трилиона долара, според баланса. Задбалансовата емисия, според Сметната палата на САЩ обаче, надхвърля 16 трилиона долара.

Освен американски банки, сред получателите на "хеликоптерни пари" бяха английските Barclays PLC, Royal Bank of Scotland, швейцарските Credit Suisse и UBS, германската Deutsche Bank и френската BNP Paribas. Федералният резерв на САЩ за първи път открито действаше като централна банка на света.

Вълната от евтини долари обхвана световната икономика. Успоредно с това нараснаха цените на всички активи: недвижими имоти, злато, петрол. Моделът, на основата на който бе рестартирана световната икономика, противоречи на основните закони на пазара. В рамките на този модел инфлацията на долара се разпространява в националните кредитни системи и се представя като увеличение на световния БВП.

Към 2015 г. капитализацията на американските компании достигна 16,5 трилиона долара, а коефициентът на оборот на активите (asset turnover) падна под нивото на кризата от 2005 г. Възвръщаемостта на капитала (ROE) започна да намалява след 2011 г. Същата ситуация се наблюдава и в Европа: капитализацията на компаниите нарасна със 70% до 2015 г., докато доходността им падна с 20%.

САЩ симулираха растежа на икономиката с финансово напомпване при изключително негативни показатели на реалното производство.

Ефектът от следкризисното стабилизиране доведе до рязко увеличаване на дълговата тежест. През 2000 г. равнището на глобалния дълг бе 246% от световния БВП, а през 2015 г. достигна 286%. За 6-те години след кризата номиналното увеличение на дълга възлиза на 57 трилиона при общ обем от 199 трилиона долара.

Държавният дълг на Запада действа като двигател на новия модел. От 2007 г. до 2014 г. средният годишен ръст на публичния дълг в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е 9,3% при много скромен ръст на дълговете във финансовия сектор и домакинствата. До 2007 г. ситуацията беше обратна – в съответствие с каноните дългът нарастваше за сметка на финансовия сектор и домакинствата.

Много наблюдатели отбелязаха фиктивния растеж на новия модел на световната икономика. Основният акцент бе върху пазарния провал на новия модел и предстоящото му сгромолясване. Ако обаче ситуацията се разглежда не като икономически, а като политически отговор на предизвикателствата, пред които е изправен финансовият регулатор на световната икономика, тогава трябва да се отбележи, че моделът показа максимална ефективност.

Нека напомним двете ключови предизвикателства: „чужд“ източник на пари и загубата на контрол върху вземането на инвестиционни решения. В логиката на проекта те се разгръщат в две задачи: да спрат финансирането на конкурентни индустриални стратегии и да осигурят на ТНК пари за обратно изкупуване на активи. Количественото облекчаване реши тези проблеми. Световните спестявания бяха конфискувани, а самата спестовна институция беше обявена за контрапродуктивна (отрицателни лихви по депозити и облигации по федералните заеми-ОФЗ).

Новият финансов ред позволи на Запада временно да премахне структурния дисбаланс, причинен от „правовия разрив“. Новоемитираният дълг надхвърли "стария" дълг, емитиран по-рано по програмите за индустриален растеж на развиващите се страни. Новите пари обаче не бяха използвани и останаха в балансите на западните банки. Забавиха конкурентите, но не можаха да създадат независим индустриален проект.

Правото да се разпорежда с „чужди“ пари Вашингтон потвърди със санкции, валутни, търговски и реални войни (ограничавайки ликвидността). В отговор, САЩ се сблъскаха с остра политическа реакция от Русия и Китай, които разрушиха общото легитимиращо пространство на икономиката (еднополюсния свят). Може да се спори кой пръв прояви амбицията да отговори на възникналите заплахи. Но разрешаването на спора не е предмет на тази статия. Целта е да се зафиксира положението на нещата. Следкризисният (реанимационен) модел продължава да акумулира средства, но не може да рестартира световната икономика без нови политически споразумения.

През 2008 г. светът бе във временна пауза. Войната бе зад прага, където невидимо стоеше. Прагът беше способността за договаряне с регулатора на световната финансова система, който – в случай на срив на модела би понесъл основните загуби. Загуби, несъвместими със съществуващата в САЩ (и на Запад като цяло) вътрешнополитическа система, която ги ограничава и същевременно ги тласка напред.

По тази логика и Мюнхенската реч на Путин, и Сирия, и Крим, и предложението на Русия за нови принципи на сигурност в Европа бяха покана за преговори. САЩ пренебрегнаха предложението и започнаха украинската операция.

Последният натиск

През годините на господство на неолибералната догма социалните науки се затвориха в примитивна метафизика. Ролята на "Отче наш" се пое от еволюционизма (животинската природа на човека). Фразата "индустриална политика" (активизъм) стана обидна, протекционизмът бе приравнен с тоталитаризъм. Финансовата отчетност в рамките на глобалния пазар (БВП) бе издигната в ранг на национална стратегия за развитие (ефективност на социалното устройство).

В общественото съзнание се набиваше тезата: задачата на държавата е една – да насърчава бизнеса, който (не обществото) се явява източник на богатство. Подозренията срещу САЩ, че идеята за „общ” пазар (финансова глобализация) се реализира чрез логиката на проекта (политическо целеполагане) бяха заметени като теории на конспирацията. Действията на Китай се обясняваха с комунистическото наследство, а японските и корейските икономически модели – с азиятщината.

Кризата от 2008 г. и програмите за количествено облекчаване поставиха всичко на мястото му. Оказа се, че уж пазарният модел за управление на риска (потоците от стойности) е административно подчинен на Вашингтон (политически мотивиран). С пускането на печатната преса Федералният резерв на САЩ нулира световния финансов брояч.

Едновременно с „нулиране на миналото” започнаха тайни преговори за TTIP и TTP Транстихоокеанското и Трансатлантическото партньорства). Принципите на TTIP и TTP не само противоречат на Хартата на СТО (основната институция на предишния модел), но и я отричат. На основата на Г-20 беше създадена платформа с фалшив дневен ред (признаване уж принципите на СТО) за търсене на „обща” стратегия за преодоляване на кризата – икономическият „Съвет за сигурност”.

Новите партньорства не бяха за свободна търговия, както Вашингтон ги представяше. Те бяха за начина, по който Съединените щати трябваше да контролират търговските отношения на участващите страни, както твърди професорът от Колумбийския университет Джоузеф Стиглиц. Същността бе в комерсиализацията на социалните институции и механизми, чрез които обществото се разпознава, формира и възпроизвежда.

Партньорствата трябваше да регламентират целия комплекс на отношения на големите социални системи: кредитно-паричната и правната политика, сигурността, образованието, медицината, информационните услуги. САЩ им пришиха частен арбитраж като начин за разрешаване на спорове между държавата и инвеститора. Съставът на Арбитража трябваше да бъде одобрен от големите ТНК (предимно англосаксонски).

На промяна подлежат основите на организация на обществата. Солидаристките институти трябва да бъдат заменени с корпоративни, националната стратегия (волята на обществото) – с бизнес планове (лична изгода). Не става дума за техническото усъвършенстване (настройване) на държавата, а за евтаназията на националната държава. Променя се източникът на властта и начинът, по който тя се легитимира: националните избори се заменят от финансовите задължения. Електоралната демокрация се ликвидира в полза на първоначалния си вариант (правото на собствениците).

Освен от социалния ландшафт, новият формат променя политическата география. Хартлендът се премества в САЩ, Русия и Китай отиват в периферията. Междудържавните институции (ООН, СТО, МВФ и т.н.) се премахват. От двете страни на Съединените щати се формират конвертируеми пространства, базирани на три „де-та“: денационализация на финансите, правото и информацията.

На фона на нарастващите рискове в световната икономика предложението на САЩ изглеждаше като подадена ръка. Въпреки това TTIP/TTP не бе набор от правила за търговия, където икономиката е извън политиката. Това е нов голям свят във всичките му проявления, включително единен регламент, арбитраж, съдебни изпълнители, пенитенциарна система и идеология. Свят на единствен разпоредител на "общите" блага. Свят на абсолютното господство на САЩ.

Технологичното господството на САЩ трябва да бъде закрепено в цифровия формат. Същността на цифровизацията (индустрия 4.0) е синтезът на „общ“ финансов пазар, „общо“ информационно пространство и „обща“ юрисдикция. „Общата“ система трябва да се поддържа от „общ“ силов ресурс (НАТО).

Индустрия 4.0 не е несъвместима с националния интерес. Глобалната кредитна пирамида не може да съществува в условията на политически разногласия и изисква глобална система за управление на риска. Тя изисква от националната държава безусловно да прехвърля активите на политически конкурент, като в замяна се обещава процент от дохода.

Въпреки своята самоубийственост, предложението носи и ползи. Социално изостанали територии с недостатъчно инвестирана икономика поради тази причина, получават „дълги кредити“ срещу бъдещи доходи. На „културното ядро“ се обещава „венчър кредитиране“ – обучение в най-добрите университети, консерватории и балетни училища в света с погасяване на заема след придобитите компетенции (личен startup).

Възможността за изграждане на бъдеще на основата на „Ключов показател за ефективност“ (Key performance indicator-KPI) се откриват нови перспективи за кредитен растеж; цената за тези перспективи е културно харакири. Националните държави се задължават да предадат своята „проектна документация“ на аутсорсинг без право на предоговаряне на условията в бъдеще. Тъмнокож мъж със слънчеви очила и дълго черно палто с две хапчета в ръце е сюжет за Холивуд. Но връщане назад от бъдещето на KPI няма.

Провалът на TTIP, TTP и Индустрия 4.0 стана почти едновременно и съвпадна с идването на власт на Доналд Тръмп. Идеята за глобална експанзия изглеждаше, че вече не се поддържа вътрешно от американския елит. Но последвалото оклеветяване на Тръмп и масовата изборна измама с поставянето на Байдън в Белия дом показаха, че няма достатъчно вътрешни ресурси (включително в контролираните от САЩ държави) за спасяване на модела, и че експанзията е неизбежна.

Тогава, по повод победата на Байдън написах, че той дойде на власт със същото количество предизборни нарушения както Джон Кенеди. Писах, че Байдън се различава от Кенеди по липсата на рефлексия поради възрастовите характеристики. В края на текста зададох въпроса какво не е могъл да направи Кенеди, което би се осмелил да направи Байдън без затруднения (без да го осъзнава)? Отговорът на въпроса е очевиден: по време на Карибската криза Кенеди не успя да започне война, което изравни световното влияние на САЩ и СССР.

Ние сме новият свят?

През 2008 г. САЩ предприеха стъпка, която не може да бъде отменена. Опитът за превъртане назад на емисията би означавало признание, че "най-надеждният дълг в света" е безнадежден. Отказът на САЩ от заявката да участват в изграждане на бъдещето и оттеглянето на „проектната документация“ би взривило световния икономически ред. Но Вашингтон също не може да управлява в предишния формат (да прониква в икономиките на други и да ги контролира отвън).

Каква е особеността на епохата, в която светът плавно се движи от 2008 г. насам? На първо място, това е нова регионализация. Не като географско обединение, а като създаване на нови обществени системи с координация по въпросите на сигурността, културата и икономиката. Регионът като действащ субект със собствена вътрешна идентификация (зона на доверие).

Националната държава, лишена от икономически суверенитет поради глобализацията, се опитва да изгради самодостатъчен производствен контур. Който го направи пръв, ще диктува условията на всички останали. Съединените щати не са изключение, те са най-уязвимата страна от тази гледна точка с БВП, 85% от който се състои от услуги. Днес САЩ са компания за услуги без собствена производствена база (с изключение на военно-промишления комплекс). Това е основният риск и основната заплаха за света.

Предстои повторно сглобяване на финансовите институции, не сами за себе си, а в комплекс със социална и индустриална политика. Светът се връща към идеологията на органическия растеж в рамките на политически формирани субекти на конкуренция. Световната икономика преминава от управление на глобалните вериги на ниво стоки и компании към създаване на икономически комплекси, способни самостоятелно да управляват стойностните потоци.

Конкурентоспособността на страните ще се определя не от растежа на БВП, а от социалната устойчивост към външни предизвикателства, която се обуславя от добре осъзна (еднакво разбирана) обща цел. „Всяко царство, разделено против себе си, ще запустее; и всеки град или дом, разделен против себе си, няма да устои. И ако Сатана изгони Сатана, тогава той е разделен със себе си: как може да устои царството му ... " (Матей 12:25-26)

Просто казано, ние вече сме във война. Отдавна сме влезли. Не зная доколко проблемът се осъзнава от ръководството на страната. Но това, което фактически виждам досега, показва двойствено възприемане на случващото се: политиката отделно – икономиката също отделно.

Русия бе лишена от целия потенциал за растеж в рамките на предишния, все още съществуващ и признат (включително от Русия) модел. Примерите с валутните авоари на Либия и Афганистан (да, и нашият от 1917 г.) не ни научиха на нищо. Трябва да осъзнаем, че никога няма да ни бъде позволено да върнем от офшорките и да превърнем в злато парите, спечелени в тази институционална среда. Трябва да осъзнаем, че е безсмислено да съблюдаваме финансовите си задължения, когато всички процедури и правила са потъпкани от другата страна.

Изходът от войната (не става въпрос за Украйна) се определя не от производствените възможности, суровините и валутните приходи. Определящият показател е политическата воля. Държава, претендираща за независима политическа роля, трябва да има вътрешен двигател на растежа. Иде реч не за кредит-дебит, а за цел и смисъл.

Идея, целеполагане, наратив, образ на бъдещето, цел, мечта – това определя параметрите на движението. Имаме ли нещо подобно? „Самодържавие, православие, народност” вече не работи, дори в съкратен поне с една трета формат. „Учението на Маркс е всемогъщо, защото е вярно“ също не е жизнеспособно.

Предстои много работа, за да рационализираме собствената си история и да разберем историческата мисия на държавата, наречена Русия. Времето за решаване на задачата е малко. Налага се смяна не само на принципите и подходите, но и на изпълнителите.

Въпросът тук не е, че олигарсите, министрите, мениджърите и идеолозите са лоши, а че те са отгледани от конкурентна среда за други задачи – за фрагментарно капитализиране в глобалната финансова система на единния някога икономически комплекс (продажба на дребно). Днес конкурентната среда (новият регионализъм) изисква не разчленяване, а събиране на вътрешните производствени вериги. Подобен подход не само не се прилага в Русия, но дори не е формулиран като задача на политическо ниво.

Отсъствието на цялостен модел на развитие лишава страната от осъзната реакция за промени във външната среда. Всякакви опити за връщане на стария дневен ред в отношенията със Запада напомнят разговор между автопилот и телефонен секретар. Променя се не икономическата, а социално-политическата структура на света. Тези, които още не са осъзнали това, показват чудеса от наивност.

Съединените щати имат интегрален модел, той е изграден върху нови управленски подходи. Системният (работещ при разрив на връзките) риск на този модел е, че новите решения и технологии (дори да са правилни) се въвеждат без да се отчитат мненията на значими световни играчи и са пряко предизвикателство към съществуващия ред и съгласие. Това изисква тотален контрол, води до конфликт с традиционните религии и начин на живот, увеличавайки риска от национални и конфесионални революции.

Доскоро изглеждаше, че компромисът е възможен. Че очакваните загуби от военния сценарий са по-високи, отколкото от ново споразумение. Че финансовият регулатор на „общия“ пазар ще се съгласи да сподели част от правомощията (отговорността) и дял от „общата“ печалба. Украйна зачеркна и най-красивите илюзии. Война…

P.S. Трябва да си призная. Всичко написано в този текст е компилация от редактирани и актуализирани текстове и това, които съм писал и изричал през последните 10 години.

Превод: СМ

Редакция: Д-р Радко Ханджиев

Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com