/Поглед.инфо/ Тази седмица, от 3 до 6 септември, във Владивосток ще се проведе юбилейният 10-ти Източен икономически форум (ИИФ). В известен смисъл, подобно на ШОС, създадена първоначално за разрешаване на гранични въпроси във връзка с разпадането на СССР, той е като прочутата Чеховска пушка, която рано или късно трябва да гръмне според законите на жанра.

Същото важи и за политиката, където ИИФ се превръща в пореден механизъм за създаване на алтернативна архитектура в Азиатско-тихоокеанския регион, осъществявайки изместване на центъра на глобалния икономически растеж от Запада на Изток.

По-точно, завръщането към източноазиатския регион на ролята на двигател на световната икономика, която той отстъпи на Запада в резултат на индустриалната революция от началото и средата на 19 век, съпътствана от европейския колониализъм. Какъв е този чеховски зареден геополитически контекст, който, както знаем, определя всичко?

Западът не можеше да не забележи това тектонично изместване, улеснено от глобализацията, която консервативният елит на Съединените щати призна за „грешка“ преди десет години, тоест с първото идване на Д. Тръмп в Белия дом. След това трябваше да се справи с „завоя към Азия“ на Б. Обама, което означаваше пренасочване на вниманието на Вашингтон към Източна Азия.

Съединените щати влязоха в срещите на върха в Източна Азия и предложиха Транстихоокеанското партньорство, на което Тръмп сложи край. По същество Обама промотира сравнително мек вариант за създаване на регионална архитектура под американски контрол.

По това време се предполагаше, че Близкият изток сам, без никакъв специален „стратегически надзор“ от Америка, ще се справи с проблемите си, включително и в случай на успех на „Арабската пролет“. Но всичко се обърка, включително и в Сирия, където джихадистката агресия първоначално се поколеба благодарение на руската подкрепа за Дамаск.

Европа трябваше да бъде оставена в по-голяма степен на произвола на съдбата. Но и тук Западът се провали: връщането на Крим на Русия, създаването на ДНР и ЛНР. Оттук и острата, граничеща с истерия, реакция на тези последици от държавния преврат в Киев през февруари 2014 г.

Вторият кръг на украинската криза, разигран от следващата демократична администрация на Дж. Байдън, също се провали предсказуемо. Този път западните столици се натъкнаха на Украйна. Също толкова логично е, че Обама през декември 2016 г. се насочи към изостряне на отношенията с Русия (изгонване на дипломати и изземване на дипломатическата ни собственост), както и към желанието на Тръмп да обърне страницата в отдавна загубената от Запада прокси война с Русия.

Геополитическите инстинкти дърпат Америка на Изток, но, както се казва, греховете не й позволяват, било то Близкия изток, където тя отдавна следва примера на радикалните кръгове в Израел, но не е внедрила решението за две държави и на палестинския проблем, или Европа, където за пореден път се опитаха да реализират „окончателното решение“ на руския въпрос.

Но времето не само лекува, но и необратимо променя геополитическия пейзаж в същата Евразия. Президентът В. Путин веднъж отбеляза, че американците са закъснели с 15 години със сдържането на Китай. Историята с редкоземните елементи убедително показа това: Пекин беше готов за тарифен натиск от Вашингтон. Както, впрочем, Русия беше готова за санкционен натиск от Запада във връзка със СВО.

Изключително незрелият, бих казал катастрофален опит за налагане на високи мита на уж беззащитната Индия се обърна като бумеранг и в тази посока. Няма да е преувеличено да се каже, че две или дори три десетилетия култивиране на близки отношения с Ню Делхи, включително участието му в Четиристранния диалог за сигурност в Индо-Тихоокеанския регион, изкуствено отделен от Азиатско-Тихоокеанския регион за целите на антикитайската политика, са хвърлени в канавката.

Според съобщения в медиите, през последните седмици Тръмп четири пъти не успя да достигне до премиера Нарендра Моди, който се очаква да проведе тристранен диалог с лидерите на Русия и Китай „в кулоарите“ на срещата на върха на ШОС в Тиендзин на 3 септември. Тоест, форматът на тъй наречения РИК, внедрен преди това в кръга на външните министри, ще достигне до нивото на висшите ръководители.

Събитията в Китай предшестват ИИФ във Владивосток, придавайки му — съвсем обективно — ясно геополитическо измерение. Планирани са участници от над 70 държави и територии, над 100 бизнес събития. Както никога досега, решенията, взети на форума, ще имат дългосрочен, стратегически ефект.

Съвместните проекти и конфиденциалният диалог ще определят бъдещите вектори на икономически растеж, дигитална трансформация и устойчиво развитие, технологичен и друг суверенитет за целия макрорегион. Там усилията на държавите и бизнеса се консолидират, за да формират пробивни инициативи, които определят контурите на световната икономика за години напред.

Очевидно е, че именно чрез Далечния изток и Сибир Русия се разраства в Азиатско-тихоокеанския регион, което означава, че там ще се определят и инструментите за развитие на тези руски територии с участието на приятелски настроени регионални държави.

Какво ще направи Тръмп в условията на това геополитическо разделение? Може само да се гадае. Но абсолютният императив за излизане от украинския конфликт, ако той не може да бъде затворен, се налага (за щастие, това само повишава рейтинга на Тръмп в страната).

Тогава ще бъде по-лесно, ако желае, да се сключи мир с Индия, тъй като смисълът на тарифните санкции във връзка с покупката на руски петрол ще изчезне (въпросът за санкциите като цяло ще възникне по различен начин в тази нова ситуация). Въпреки че е ясно, че подобни неща не се случват просто така и ще оставят не само лош привкус.

Китай остава. Но и тук може да се играе слаба позиция, което отново ще изисква съдействието на руската страна. Ясно е, че двустранният процес на контрол върху въоръженията се е изчерпал (разбира се, той е достатъчно добър като „обикновено ястие“). Тръмп се оттегли от Договора за ядрените сили със среден обсег от 1987 г. още през 2019 г. и дори не възнамеряваше да удължава Новия СТАРТ (Байдън го направи).

Онзи ден Тръмп се измъкна, че би било хубаво да се постигне съгласие за намаляване на стратегическите оръжия в тристранен формат с участието на Китай. Идеята за денуклеаризация е плодотворна сама по себе си, въпреки че нейното прилагане неизбежно ще бъде постепенно: това изисква не само добри отношения с Москва и Пекин, които все още не са установени, но и възстановяване на подкопаното базово доверие и отказ от стратегиите за сдържане, наследени от отминалата епоха, които не решават никакви положителни проблеми и са просто контрапродуктивни.

Като начало ще е необходимо да се признае принципът на равенство и да се приемат общи тавани за трите страни, тоест да не се чака, докато Китай достигне сегашното ниво на партньорите (вероятно до 2030 г.), а да се постигне съгласие за продължаване на изграждането на оръжия до нов договорен лимит.

Самият процес обещава да бъде фактор за осигуряване на предвидимост и стратегическа стабилност, особено след като ще има много въпроси относно съвместимостта (за целите на компенсирането) на съответните национални арсенали и тяхната връзка с проблема с противоракетната отбрана.

Но всичко това е в перспектива и трябва да изчакаме решението на Тръмп, който обича да създава интриги и за когото, очевидно, няма други начини да се окаже в компанията на лидерите на Русия и Китай. Вашингтон ще трябва да реши какво може да даде на партньорите си в отговор на тяхната готовност да преминат до средата на пътя.

Американците ще се окажат не в съюзническата „кошара“, а в кръга на онези много „силни суверенни държави“, за които Тръмп не спира да говори и извън отношенията, с които Америка няма да може да се реализира, да се развива нормално, без външнополитически сътресения.

Има достатъчно вътрешни проблеми, включително перспективата за срив на фондовите пазари, достигнали безпрецедентно ниво на капитализация: според експерти, включително К. Рогоф (в статията „Предстоящият срив на Америка“ в последния брой на списание Foreign Affairs), никога в историята финансовите балони не са били подкрепени от толкова мащабна парична стимулация и не са били съпроводени от толкова дълъг период на липса на корекция.

Поне американската мъдрост гласи: ако не можеш да унищожиш опонента си, преговаряй с него. Тоталната война - а в Украйна точно това се води срещу нас - не е в духа на предприемаческата етика. Америка със сигурност не може да се справи с това на два фронта.

В крайна сметка това е резултатът от процеса, което започна като „завой към Азия“. При това Западът ни принуди да се обърнем на Изток, за което трябва да му благодарим. И ако там ще бъде възможно да се положат основите на „ново приятелство“, и то не ексклузивно, тогава толкова по-добре.

Превод: ЕС