Ясно е, че това се дължи на няколко различни фактора. Един от тях е фактът, че Г-7 са изправени пред екзистенциална криза за смисъла на самото им съществуване като организация - икономическата им тежест все повече намалява, демографията им изостава зад Глобалния Юг и групата на БРИКС. Нещо повече, редица ключови държави изразиха интерес да се присъединят към БРИКС, а световните медии се фокусират върху действията на тази организация, на ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), на страни като Китай, Бразилия, Русия и тнт.
Г-7 би трябвало да е групата на седемте индустриални сили, но към днешна дата е по-скоро групата на седем пост-индустриални сили, които са задлъжнели, с много малък или никакъв икономически растеж и колосални демографски проблеми. Вместо да се фокусират върху международно сътрудничество, нови форми на производство и също на дипломация, те се опитват да запазят водещото си място чрез банални способи от колониалната епоха и Студената война.
За разлика от едно време, когато Г-7 критикуваха Китай за отделни неща, но поради зависимостта си от търговията с него все пак не пресичаха някои граници на добрия тон, днес те като цяло разглеждат КНР едва ли не като враг. Очевидно е, че Съединените щати, които губят първенството и хегемонията си, са основният двигател зад вълната от анти-китайски действия, приказки и позиции в целия Западен свят. В комюникето на Г-7 Китай се споменава 20 пъти и по всякакви теми - от Тайван, Източнокитайско и Южнокитайско море та до Хонконг и Синдзян. Впрочем, все въпроси, които са вътрешнокитайски и не би трябвало да касаят страните от Г-7.
Но това не е просто груба намеса във вътрешните работи на Китай, а и съвсем целенасочен опит да се поражда световно напрежение, подобно на това от Студената война, което явно има за цел да провали големите китайски идеи и проекти за взаимосвързаност и партньорство в цяла Евразия, Африка, Тихоокеанския регион и Латинска Америка.
Днес Китай е най-големият търговски партньор на Европа например, но това не пречи на Съединените щати да тласкат "Стария континент" към разлом с КНР. Изхождайки от факта, че скъсването на връзките с Русия доведе до забавяне на растежа в Европа, инфлация, нарушени логистични вериги, затруднения в енергетиката, несигурност и социални проблеми, можем само да си представим какво би станало, ако планът на САЩ успее и ЕС направи грешката да скъса и с Китай.
Все пак в комюникето на Г-7 се споменава, че седемте страни нямали за цел да "наранят Китай", "да се отделят", и се надявали да "изградят конструктивни и стабилни отношения" с него. Тази по-миролюбива формулировка изглежда отразява по-балансираните позиции на европейските държави, които могат да разчитат само на връзките с Китай за някаква сериозна външна търговия извън Европа, за големи извъневропейски инвестиции, ноу-хау и инфраструктурни проекти.
Това от своя страна показва, че Западният свят не е единен. До съвсем скоро волята на САЩ беше закон и за Европейския съюз, както от време на време европейските лидери подчертават сами. Но това явно не е случаят към 2023 година, защото дори европейците усещат, че хегемонията на американците приключва. Някогашни американски съюзници като Саудитска Арабия, Турция и Бразилия например, започват да се ориентират на изток и към многополюсния свят и глобалната общност на споделената съдба (каквато е идеята на Си Дзинпин за своего рода алтернативна, по-справедлива и равноправна глобализация), което няма как да не породи въпросителни и в европейските столици.
В крайна сметка Съединените щати не само, че накараха Европа да скъса с Русия, да се откаже от евтини енергоресурси (кръвта на европейската енергетика и индустрия), но и се показаха като изключително некоректни и нелоялни "партньори", след като започнаха да продават своя природен газ на Стария континент на 5-6 пъти по-скъпи цени, отколкото са в самата Америка. Друга показателна липса на истинско партньорство бяха неконкурентните предимства, които администрацията на Байдън създаде, стимулирайки високотехнологичното производство на електромобили и зелени технологии на своя територия, за сметка на европейските компании (често и с нарочната цел да ги "открадне" от Европа).
И докато Г-7 се занимава с антикитайска реторика, почти всички други страни в света търсят партньорство и сътрудничество с Китай в търговията, икономиката, инфраструктурата, международните отношения и дипломацията, образованието, здравеопазването, а вече дори и в сферата на сигурността. Страните в Евразия, Африка и Тихия океан научиха, че големите международни западни институции съществуват, за да дават преференции и неконкурентни предимства на САЩ, Великобритания и някои други, а не за да насърчават международното сътрудничество. Те също така научиха, че Г-7 е преди всичко група, която защитава интересите на САЩ, а не благополучието на цялата международна общност.
Както някои западни медии подчертаха, тази среща на Г-7 в Хирошима не носи блясъка на предишните срещи. Това е, както пишат те, "клуб на самотните сърца", защото в страните от клуба има социално и политическо недоволство, а между самите тях недоверие и очевидно неразбирателство. А докато Г-7 се занимава с антикитайска реторика, Китай и партньорите му градят историята на човечеството в 21-и век чрез взаимосвързаност, партньорство, сътрудничество и равнопоставеност в международните отношения.
Може би САЩ и техните партньори, ако толкова се страхуват от загуба на влияние, трябваше да се фокусират на големи икономически проекти, както Китай направи с "Един пояс, Един път" и може би трябваше да спрат да налагат своите политики, култура и възгледи върху чужди страни и цивилизации? Защото, колкото по-силно страните от Г-7 размахват пръсти, толкова повече Глобалният Юг се консолидира и се обръща към китайската идея за глобална общност на споделената съдба.
