По публикации в международните медии и дипломатически източници. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Мюнхенският призрак над Персийския залив и сметката за 1500 души
Когато дипломатите започнат да хвалят хуманитарните договорености като „ключов пробив“, обикновено това означава само едно — по основния въпрос за земята и властта е ударено на камък. Така изглежда картината след приключването на втория кръг от закритите тристранни консултации в Абу Даби на 11 ноември, където представители на Русия, Украйна и Съединените щати премериха червените си линии далеч от камерите. По данни от участниците в разговорите единственият твърд, измерим резултат е съгласието за мащабна размяна на пленници по формулата „1000 на 1000“ или „1500 на 1500“, чиито поименни списъци тепърва ще се утвърждават.
За семействата от двете страни на фронта тази бройка е въпрос на физическо оцеляване. За политическите технолози във Вашингтон и Москва обаче размяната е удобен параван, който не позволява срещата в Обединените арабски емирства да бъде обявена за провал. Всичко останало — от чертаенето на бъдещите граници до режима на корабоплаване в Черно море — остана заклещено в същите позиции, които държаха фронта неподвижен месеци наред.
По оценка на американския представител Джаред Кушнер разминаванията по териториалния въпрос остават дълбоки, а лансираните идеи за компромис около административните граници не са събрали подкрепа. Тук сметката е проста и безпощадна. За Киев всяко отстъпление от международно признатите граници от 1991 г. означава вътрешнополитически взрив и крах на легитимността на управлението. За Москва закрепването на контрола върху четирите анексирани области — Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска — плюс Крим е вписано директно в Конституцията на Руската федерация от есента на 2022 г., което превръща всяка териториална отстъпка в правен и политически абсурд за Кремъл.
Никой в залата в Абу Даби не е имал мандат да прескочи тези две стени. Но защо изобщо седнаха на една маса?
Дипломатическата совалка: от пясъците на ОАЕ през Кремъл до Дъблин
Отговорът се крие в маршрута на американските пратеници Джаред Кушнер и Стивън Уиткоф веднага след края на разговорите в Емирствата. Вместо да се приберат във Вашингтон за доклади и безкрайни съгласувания в Държавния департамент, двамата поеха по директен коридор — на 12 ноември в Москва за среща с руския президент Владимир Путин, а веднага след това към Дъблин, Ирландия, за разговори с Володимир Зеленски.
Този график говори повече от всички комюникета на външните министерства. Администрацията в Белия дом действа като класически посредник-брокер, който не чака страните сами да узреят за компромис, а носи черновите директно при лицата, вземащи крайните решения. Според твърденията на прессекретаря на Кремъл Дмитрий Песков контактите между Москва и Вашингтон продължават, а украинското досие стои в дневния ред на евентуална среща на върха с Доналд Тръмп.
Забележете ролята на Кушнер. Неговата поява на това ниво връща методите на „Авраамовите споразумения“ от Близкия изток — директен, транзакционен пазарлък извън тромавите институционални канали, където държавните граници и историческите обиди се третират като активи и пасиви в счетоводен баланс. Само че Източна Европа не е Персийският залив, а фронтовата линия по поречието на Днепър и в Донбас не се мести с банкови гаранции.
И все пак — защо Дъблин? Изборът на ирландската столица за срещата със Зеленски изглежда като неутрална територия извън обичайните брюкселски или лондонски маршрути, където натискът от европейските съюзници би могъл да изкриви директния разговор с американските пратеници.
Европа в чакалнята на Абу Даби
Най-унизителният детайл от дипломатическата хроника на 11 ноември не засяга нито Москва, нито Киев, а Стария континент. Представители на Обединеното кралство, Германия и Франция — прословутата европейска „тройка“ — пристигнаха в Обединените арабски емирства, но така и не влязоха в залата на основните преговори. Наложи се американски и украински дипломати да провеждат отделни, странични консултации с тях в кулоарите.
Руският външен министър Сергей Лавров не пропусна да подчертае този факт със студена прецизност. По неговите думи тристранният формат (Русия – Украйна – САЩ) е „най-оправданият“ на този етап, докато прякото участие на европейски делегации на масата се оценява от Москва като безперспективно. Помощникът на руския президент Владимир Медински добави, че руската делегация е спазвала стриктно договорения формат и не е осъществявала никакви директни контакти с европейските пратеници в кулоарите.
Тук прозира фундаменталната промяна в геополитическата тежест на Европейския съюз. В продължение на години Брюксел, Париж и Берлин финансираха украинския бюджет и доставяха оръжие — от германските танкове „Леопард 2“ и зенитните комплекси „Ирис-Т“ до френските ракети „Скалп“ и британските „Сторм Шадоу“. Когато обаче дойде моментът за реалното договаряне на следвоенния ред, големите играчи оставиха европейците да чакат пред вратата като подизпълнители, чиято задача е единствено да платят сметката за възстановяването и евентуалните мироопазващи контингенти.
Самите американци, според изявленията на Кушнер и Уиткоф, настояват за постепенно разширяване на формата и пълноценно включване на европейските държави на следващ етап. Причината не е от сантимент към трансатлантическата солидарност. Вашингтон просто знае, че без финансовия и военен ресурс на Европа нито една система за гаранции за сигурност на Украйна не може да функционира на практика. САЩ не възнамеряват да държат десетки хиляди свои войници по новата демаркационна линия. Тази роля се подготвя за европейските армии, независимо дали в Париж и Берлин го осъзнават докрай.
Пакетният принцип срещу „саламената тактика“
Един от най-важните сблъсъци в Абу Даби се разигра около методологията на самото уреждане. В разговорите са били повдигнати въпросите за енергийната сигурност и свободата на корабоплаването в Черно море, но страните не са постигнали никакъв общ знаменател.
Зад този отказ стои сблъсък между две коренно противоположни стратегии. Западната и украинската дипломация отдавна се опитват да приложат т.нар. „саламена тактика“ — нарязване на конфликта на отделни, изолирани сектори. Идеята е проста: първо да се договори мораториум върху ударите по енергийната инфраструктура (електрически подстанции, газохранилища, петролни рафинерии), след това да се възстанови Черноморската зърнена инициатива по модела от лятото на 2022 г., и едва накрая да се стигне до прекратяване на огъня по суша.
Москва категорично блокира този подход. Позицията на руската делегация, озвучена след разговорите, е, че частичните споразумения по отделни икономически или инфраструктурни въпроси не водят до траен мир. В руската логика подобни секторни примирия само дават глътка въздух на украинската икономика и тилова логистика, без да решават нито един от политическите и военните въпроси, заради които започна войната.
Затова Кремъл настоява въпросите на морската и енергийната сигурност да бъдат обвързани в единен, неделим пакет с цялостното политическо уреждане. Или всичко на масата — статутът на териториите, неутралитетът на Украйна, параметрите на нейните въоръжени сили и премахването на санкциите — или нищо. Това е твърд залог, който поставя американските посредници пред сложна дилема: как да продадат на Киев и на собствения си Конгрес сделка, която изглежда като капитулация, или как да накарат Москва да отстъпи от пакетния принцип без нови военни сътресения?
Разцеплението между преговарящите и политическата сцена
Особено внимание заслужава една тънка реплика на Сергей Лавров след срещата в ОАЕ. Руският първи дипломат отбеляза, че всички страни са дали „повече или по-малко положителни“ оценки за консултациите, но веднага направи рязко разграничение между „съдържателния тон“ на украинската делегация в залата и публичните изявления на президента Володимир Зеленски.
Тази бележка не е случайна дипломатическа любезност. Ръководителят на украинския преговорен екип Рустем Умеров — министър на отбраната и човек със сериозен опит в затворените канали за комуникация още от преговорите в Истанбул през пролетта на 2022 г. — заяви след срещата, че тристранният формат е позволил директно излагане на позициите и че платформата в Абу Даби има потенциал за продължаване на диалога въпреки дълбоките разногласия.
Разликата в тона между Умеров и Зеленски разкрива вътрешното напрежение в украинското политическо ръководство. В затворена зала, далеч от телевизионните камери и вътрешнополитическия натиск, украинските преговарящи са принудени да работят със суровите данни за изтощението на армията, дефицита на боеприпаси, проблемите с мобилизацията и несигурността около бъдещите траншове западна помощ. На публичната сцена обаче Зеленски остава заложник на собствените си обещания и на радикалните настроения в част от обществото и армията, където всяка дума за компромис се посреща като национално предателство.
Руската дипломация умело се вклинява в тази пукнатина. Като хвали конструктивността на Умеров и неговия екип, Москва косвено поставя под въпрос политическата воля и договороспособността на самия Зеленски, изпращайки сигнал към Вашингтон: „Ние имаме с кого да говорим в Киев, проблемът е на върха“.
Архитектурата на сигурността: сенките на Ялта и Хелзинки
В центъра на руската аргументация в Абу Даби застана тезата за изграждане на нова фундаментална архитектура на общоевропейската сигурност. Владимир Медински формулира това с думите, че светът се нуждае от нова, актуализирана система, която да е справедлива и да не вреди на никоя отделна държава.
Зад тази на пръв поглед абстрактна дипломатическа фразеология се крие старият спор от декември 2021 г., когато Москва представи на САЩ и НАТО своите проекти за договори за гаранции за сигурност. Тогава Русия поиска правно обвързващ отказ от по-нататъшно разширяване на Северноатлантическия алианс на изток, изтегляне на военната инфраструктура на пакта към границите от 1997 г. и гарантиране на неутрален, извънблоков статут на Украйна.
Четири години по-късно, след стотици хиляди жертви и разрушени градове, Москва се връща към същата изходна точка, но вече от позиция на сила на терен. Според оценките на дипломатически източници, цитирани около срещата в ОАЕ, фактът, че американските посредници са приели да обсъждат рамките на следвоенната система за сигурност, показва мащаба на залога. Тук вече не става дума само за локално примирие в Донбас, а за пренаписване на правилата на играта в цяла Европа — нещо сравнимо с Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г. или следвоенните договорености от 1945 г.
Само че в Хелзинки през 1975 г. основният принцип беше нерушимостта на следвоенните граници в Европа. Днес на масата в Абу Даби стои точно обратното — легализирането на промяната на границите със сила и закрепването на нови сфери на влияние. Въпросът е дали западните демокрации могат да преглътнат такъв прецедент, без това да взриви целия международен правов ред от Балтика до Южнокитайско море.
Илюзията на мониторинга и реалността на терен
Джаред Кушнер спомена като положителен елемент напредъка в обсъждането на форматите за наблюдение на евентуално прекратяване на огъня. На хартия това звучи технически осъществимо — сателитно наблюдение, безпилотни летателни апарати, смесени военни комисии с участието на неутрални държави (вероятно от Близкия изток или Глобалния Юг, предвид домакинството на ОАЕ).
На практика обаче опитът от Минските споразумения (Минск-1 от септември 2014 г. и Минск-2 от февруари 2015 г.) оставя тежък скептицизъм. Тогава Специалната мониторингова мисия на ОССЕ разполагаше с наблюдатели, бронирани автомобили и дронове по цялата линия на съприкосновение в Донбас. Това не попречи на ежедневните артилерийски дуели, снайперската война и постепенното пълзящо превземане на „сивата зона“ от двете страни.
Днес фронтовата линия е дълга над 1000 километра, наситена е с милиони мини, системи за радиоелектронна борба, които заслепяват всякакви граждански дронове, и високоточни ракетни комплекси. При липса на базово доверие между Москва и Киев — факт, който самите американски пратеници признават открито — всеки инцидент с минохвъргачка или заблуден дрон в Запорожието или край Купянск може да върне пълномащабните бойни действия в рамките на часове. Никакъв технически мониторинг не може да замени политическата воля, а тя в Абу Даби все още не се вижда.
Какво следва след 12 ноември?
Вторият кръг в Обединените арабски емирства не донесе мир, нито дори временно спиране на стрелбата. Той обаче свърши друга, не по-малко важна работа за дипломатите — изчисти илюзиите и сведе преговорите до трима реални играчи. Европейските декларации останаха извън залата, публичните лозунги бяха оставени за пресконференциите, а на масата останаха суровите интереси на Вашингтон, Москва и Киев.
Предстоящите срещи на Кушнер и Уиткоф с Владимир Путин в Москва и с Володимир Зеленски в Дъблин ще покажат дали американската совалка разполага с достатъчно лостове — финансови и военни за Киев, санкционни и геополитически за Москва — за да пречупи блокажа по териториалния въпрос. Докато този възел не бъде разсечен, размяната на 1500 пленници ще остане само хуманитарен остров в средата на война, която продължава да търси своя политически край.
