Новият италиански премиер Марио Драги нарече турския президент диктатор, с когото Рим ще трябва да си сътрудничи. В отговор турският министър на промишлеността Мустафа Варанк отвърна, че Турция „няма да приеме поучаване що е демокрация от тези, които са измислили фашизма“.
Обемът на търговията между Италия и Турция през 2020 г. надвишава 17 млрд. долара, но високите темпове на икономическо сътрудничество не могат да предотвратят нарастващото напрежение в турско-италианските отношения. Рим и Анкара се конкурират за два ключови региона - Средиземноморието и Балканите. И двете сили са влиятелни играчи в стратегическия регион, определен от италианските геополитици като Разширено Средиземноморие (Mediterraneo allargato).
Ключовата дума в тази фраза е „Разширено“. Това предполага концептуално единство на Средиземно море с други морски артерии, без които Средиземно море остава икономически ограничен и полузатворен регион, който заема периферна позиция в политиката на световните сили. В същото време, взето заедно със съседните територии на Северна Африка, Близкия изток и водите на Атлантическия океан, Средиземно море става фокус на геополитическите интереси на САЩ, Европейския съюз и Турция. От позицията на Рим Разширеното Средиземноморие, простиращо се отвъд Гибралтар, се простира до Канарските острови, Сахел до Крим от другата страна. Това Средиземно море обхваща цялото Черно море на изток, Червено море и Африканския рог на юг и достига до алпийските планини на северозапад.
Подобен огромен териториален обхват прави сближаването на Италия със световните „тежки категории“ неизбежно, тъй като едва ли е възможно Рим да подкрепи геополитическата жизнеспособност на такава структура. Това обяснява неговата готовност да задълбочи сътрудничеството с Вашингтон и да стане, от гледна точка на геополитиката, „делегиран представител“ на САЩ в региона.
Рим изпраща сигнали, че интересите на Италия не могат да бъдат ограничени до бреговете на Средиземно море, те отиват далеч отвъд Суецкия канал, простирайки се до Арабския полуостров и пролива Баб ел-Мандеб. Анкара счита същите тези земи за територия на своето влияние. Драги направи първото си чуждестранно посещение в Либия, страна, която е чувствителна за турската политика. Драги нарече посещението си уникален момент за възстановяване на някогашното либийско-италианско приятелство (което означава предишното високо ниво на сътрудничество между двете страни).
Либия за Италия е възможност за контрол на нелегалната миграция към ЕС, участие в петролни и газови проекти, доставка на стоки за огромния африкански пазар, включително в авиационната индустрия, машиностроенето и други. За Турция Либия предоставя същите възможности, плюс възможността да я превърне в част от „новоосманския проект“, чиято същност е възстановяване на турското политическо и икономическо присъствие в регионите, традиционно считани за „феодални владения“ на Османската Империя.
Турско-италианското съперничество на Балканите изглежда не по-малко остро. Рим не може да позволи на турското влияние да се утвърди на Балканите, тъй като регионът играе важна роля в политиката, икономиката и националната сигурност на Италия. Повече от шестдесет италиански фирми работят само в Босна и Херцеговина (БиХ). Приблизително 60% от финансовия сектор в БиХ се контролира от италиански инвеститори . Целта на Италия е да осигури предсказуемост на политическите процеси на Балканите и да се превърне в основен фактор за балканските държави.
За Турция Балканите са историческото наследство от османското време, което Анкара също не иска да пренебрегне. Географски и двата макрорегиона, Балканите и Средиземноморието, „изстискват“ Италия от противоположните страни. За силата на своята външна политика и гаранцията за собствената си сигурност Италия трябва да контролира ситуацията и в двете посоки. Ако Италия постигне това, тя ще може да направи следващата геополитическа стъпка - да се превърне в един от водещите играчи в световната политика, след като преди това се присъедини към стратегическия съюзник (САЩ), с последващото разширяване на влиянието си по далечните граници на разширеното Средиземноморие - Сирия, Ливан, Персийския залив, Африканския рог.
В Африка тези граници са в непосредствена близост до зоната на френско влияние (Мали, Мавритания, Чад, Алжир, Сенегал, Бенин, Нигер), а вероятността Рим да взаимодейства с Париж в тази посока в бъдеще е доста висока. Предвид напрежението в отношенията на Турция с Германия и Франция, за Рим няма да е трудно да координира действията си в региона с Берлин и Париж. Италианската и френската дипломация ще намерят общ език по тези въпроси, защото интересите на Рим и Париж на текущия етап от историята съвпадат. И двете столици не желаят да се примирят с геополитическите амбиции на Турция.
Ефективността на взаимодействието с Берлин ще зависи от начина, по който Рим успее да избегне противоречия с Германия в опит да привлече подкрепата на Съединените щати за своята политика в Европа и в по-широк план - Средиземно море. След като Великобритания напусна ЕС, Берлин има за цел да направи Европа по-„немска“. Трябва да се признае, че играта на Рим на страната на Вашингтон може да попречи на тези планове.
Превод: В. Сергеев
