/Поглед.инфо/ Историята се развива по спирала, връщайки се преди поне 100 години. 21 век е век на конфронтация между нови / стари империи, които само слепите не могат да видят.
Какво е империята не в класическата дефиниция?
Това е териториално-държавно образувание, което има постоянен потенциал да разширява зоната си на влияние. Този потенциал може да бъде замразен, но той никога не изчезва. Причината е проста, като непроменим никел: държавообразуващите хора имат имперски ген, който:
а) присъства първоначално, не се предава на никого, не е заразно, винаги е в активно състояние и използва най-малката възможност за неговото прилагане;
б) може да изчезне само в случай на изчезване на самоносещите се хора.
Няма да изброя за пореден път съвременните носители на имперския ген, те са не само толкова малко, колкото винаги са били малко в историята, но и списъкът им е почти непроменен. Наред с други, разбира се, Русия и Турция са дългогодишни „партньори“ в имперската конфронтация, както поради близостта им, така и поради неизбежността на преминаването през зоните им на влияние.
Както знаете, Османската и Руската империя престанаха да съществуват почти едновременно, с разлика от само 6 години. Руската империя се възражда доста бързо под формата на Съветския съюз, което дори не се е случило на Османската империя, окончателната смърт на която е фиксирана от Лозанския договор от 1923 година.
Според подписаното споразумение, от една страна, от новосформираната Турция в лицето на първия президент Мустафа Кемал Ататюрк, а от друга страна, Великобритания, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния и Югославия в лицето на техните лидери - бившата империя, която се оказа сред губещите през 1-ва световна война, е намалена почти три пъти, губейки колосални териториални владения.
И сега, след почти 100 години, 12-ият президент идва на власт в Турция, като целта е да се ревизират резултатите от Лозанския договор.
Всъщност се появи доста просто нещо: бившата империя недвусмислено запази имперския ген, който най-накрая видя своя шанс в сирийската гражданска война.
Разбира се, никой не е отменил ролята на индивида, но трябва да се има предвид, че индивидът може да разчита само на добре оплодена почва, когато е напълно възможно да се преформулират думите на Й. Фридман (ръководител на американската разузнавателно-аналитична организация "Стретфор"), казани по отношение на Русия и Владимир Путин: Ако Ердоган преди беше загинал при пътнотранспортно произшествие, друг Ердоган щеше да дойде така или иначе.
И така, Реджеп Тайип Ердоган, ръководител на своята собствена Партия на справедливостта и развитието, обеща на турците да преразгледат резултатите от Лозанския договор и да разширят територията на Турция. Този ангажимент беше програмното изявление на управляващата партия, което всъщност придоби популярност сред избирателите и това, разбира се, за Ердоган на практика е въпрос на чест и смисъл на живота.
Въз основа на гореизложеното трябва да се има предвид: в сирийската провинция Идлиб, където сега изглежда като временно затишие, нито Турция, нито Ердоган никога няма да отстъпят, няма да спазват никакви споразумения с никого, включително главно с Русия и винаги ще търси възможност да забие нож отзад, да утежни ситуацията, да приложи верига от провокации, за да постигне целта на всяка цена - да разшири територията за сметка на Сирия или поне част от нея.
Това е основният мотив на Турция, която се стреми да разреши проблема до 100-годишнината от Лозанския договор, оценката на която като изключително несправедлива все повече и повече пленява умовете на турците.
Няма съмнение - ако не беше Русия, Турция отдавна би превзела по-голямата част от Сирия, някога част от Османската империя. Сирия ще бъде последвана от други нестабилни региони на Близкия изток, по-специално Ирак, след това целият Кипър и други гръцки острови в Беломорието и тогава погледът им неминуемо ще бъде насочен към Балканите, особено в светлината на предстоящия дисбаланс на Европейския съюз, че Турция има наистина геополитически шанс. По пътя неминуемо възниква въпросът за загубен пълен контрол над Босфора и Дарданелите.
По този начин Идлиб е мястото, където се разгръща класическият имперски сценарий. Основните играчи са Русия и Турция. Последният оперира с пряка и косвена подкрепа от САЩ и ЕС, които са изключително заинтересовани от отслабването и изтласкването на Русия от региона. Което обаче е естествено и в известна степен свидетелства и за спиралата на историята и в известен смисъл дежавю.
PS: Как ще се развият събитията, времето ще покаже. Във всеки случай не бива да се очакват чудеса под формата на спазване от страна на Турция на нейните споразумения. Историята показва, че турците разбират само от груба сила, неизбежна и безпощадна. Което, между другото, не отменя отговорността на провокаторите нито върху единия, нито върху другия.
Превод: Поглед.инфо