/Поглед.инфо/ Преди 20 години, по обяд на 31 декември, президентът Борис Елцин обяви предсрочната си оставка - и държавата се оглавява от Владимир Путин. Дотук с “изпълняващ длъжността”, но след три месеца той ще спечели президентските избори. Тогава почти никой не можеше да си представи, че ерата на Путин ще бъде толкова значима в историята на Русия.
Всъщност Владимир Путин беше на върха на властта на 9 август 1999 г., когато Елцин го назначи за министър-председател и обяви, че го вижда като свой наследник. Тогава Путин имаше, ако не законна, то реална отговорност за страната, а в последния ден от изминалата година Елцин просто формализира това, без да чака летните избори:
„Шест месеца да се държа на власт, когато в страната има силен човек, който заслужава да бъде президент и с когото днес почти всеки руснак полага надеждите си за бъдещето?! Защо да му преча, защо да чакам още шест месеца? Не, не е за мен, не ми е в характера!”.
Народът ни се отнася към Елцин и тогава, и сега, много отрицателно - както заради разпадането на Съюза, отговорността за което обаче той споделя с Михаил Горбачов, така и заради шокиращите „реформи“, към които той беше подтикнат от либералната среда. Но изборът на Путин, както и фактът, че в същия призив той поиска прошка от своите съграждани, Елцин заслужи поне частична снизходителност от своя народ.
Започна ерата на Путин, която не беше просто корекция на бедствието от 90-те години. Първоначално Путин се възприемаше просто като противоположността на Елцин - млад, енергичен, независим, патриотичен и войнствен. През август страната на практика не го познаваше и препоръката на Елцин можеше да работи срещу него, но до края на годината тя видя и се увери, че може да му се вярва. През март 2000 г. той наистина е избран за „президент-надежда“. Надеждата не е само за промяна, а за изваждане на страната от пропастта, в която се озова през предходното десетилетие.
Необходимо беше да се справим с всичко подред - с олигарсите, които се смятаха за господари на страната, с икономиката, от социалната сфера до регионалния сепаратизъм, от войната в Чечня до международните позиции на Русия, които паднаха под най-ниското си ниво. Но първо трябваше да се върне властта в Кремъл, тоест да се национализират онези правомощия на държавата, които бяха отнети от хитри мошеници.
Путин се справи с тази задача през първия си мандат - не само президентските правомощия, но и вертикалата на властта бяха до голяма степен възстановени.
Страната вече не беше заплашена от продължаването на краха - който висеше като демоклиев меч над нас през всичките 90-те години. Настъпи първото кадрово обновяване на властите - Путин постави по вертикала онези, на които можеше да се довери, изчисти откровени мошеници, но кадровата замяна беше все още много малка. Държавата започна да възвръща лоста върху икономиката и като цяло разбирането за случващото се в страната. Първият етап - възстановяване на реда и на контрола - беше завършен.
Във втория мандат Путин успя да започне реформи, все още най-първите. Разработена беше реформата на армията, изпълнени плановете да съживяват индустрията и да се развие икономиката като цяло. Създадоха се и се укрепиха държавните корпорации, имаше борба с корупцията. Но икономиката все още до голяма степен беше спекулативна и в сянка, много олигархични структури изтеглиха пари в чужбина и се надяваха "да преживеят Путин". Когато Путин стана министър-председател през 2008 г., много от противниците на консолидацията на държавната власт сякаш усетиха „светло бъдеще“ точно зад ъгъла - надявайки се, че те постепенно ще успеят да си върнат загубените позиции и да притиснат Путин в ъгъла. „Офшорната аристокрация“ разчиташе на реванш и когато разбра, че няма да има такъв, тя се опита да разиграе протестите на “Болотная”.
Путин обаче, не само че се завърна през 2012 г. - той дойде да възстанови реда вече на ново ниво. Започна национализацията на елита.
Чистките на чиновниците - от губернаторския корпус до силите за сигурност - придобиха системен характер. Властта започна да се отделя от бизнеса, а бизнесът започна да се отказва от изтеглянето на капитал в чужбина. Този процес беше в разгара си, когато настъпи украинската криза. 2014 г. не промени нито посоката на движение на Русия, нито политиката на Путин, но даде на всички протичащи процеси още по-историческа предопределеност.
Защото конфликтът със Запада около Украйна беше предопределен като последица от разпада на СССР. През годините Путин обръща голямо внимание на външната политика: не защото, по думите му, „Русия няма граници“, а защото, за да се възроди Русия, трябва основно да се промени позицията ѝ по света. Слаба, независима Русия няма шанс за пълно развитие, да не говорим за факта, че процесът на изтласкването ѝ от постсъветското пространство трябваше да бъде спрян и обърнат на почти всяка невоенна цена.
Не заради имперските амбиции, а защото по време на разпада на СССР Русия беше териториално хвърлена обратно в 16 век. А западните „партньори“ не скриха плановете си за окончателното изтласкване на Русия от цялото постсъветско пространство, за да се консолидира окончателно дори не регионалния, а изолиран статут на Русия.
Съпротивата на Путин срещу тези планове премина през няколко етапа. Ако в първия си мандат той предпочете да наблюдава, да трупа опит и да изгражда отношения с чуждестранни лидери (докато установява елементарен ред в Русия), то до средата на втория мандат преминава към следващия етап - Русия започва открито да изразява недоволството си от съществуващите правила на играта и да декларира решимостта си да поиска преразглеждането им. Мюнхенската реч през февруари 2007 г. беляза тази линия, но Западът, или по-скоро англосаксонците, не взеха предвид предупрежденията. Дори след световната финансова криза от 2008 г. (която бележи краха на финансовата страна на глобализацията), дори след войната в Осетия през същата година, те продължиха да се опитват да притиснат Русия в ъгъла.
В началото на второто десетилетие Путин се насочи към реинтеграцията на постсъветското пространство и плановете за укрепване на Евразийския съюз предизвикаха открито противопоставяне на Щатите. Стана ясно, че битката за Украйна наближава - САЩ бяха категорични срещу участието ѝ в „новия СССР“. Отношенията на Русия с Америка започнаха да се влошават бързо от 2011 г., когато Щатите почти открито се противопоставиха на завръщането на Путин в Кремъл. Всичко най-накрая достигна до кулминацията през лятото на 2013 г. - след като Русия отказа да екстрадира американския разузнавач Едуард Сноудън. През есента започна украинската криза - Западът стисна зъби в Украйна, която Путин при Янукович започна да разгръща в посока на Евразийския съюз.
Крим отвори нова ера в световната политика, за чието приближаване обаче свидетелстваха много неща. И случилото се след Крим, Брекзит и избирането на Тръмп само потвърди, че светът започва да живее според нови правила. Правила, които са написани точно през всичките тези пет години и ще формират картината на нашето бъдеще за следващите десетилетия.
Превод: В.Сергеев