Русия започва да се държи като държава, която вече не планира следващите две години, а следващите двайсет. Това е най-важното в цялата поредица от сигнали около визитата на Владимир Путин в Китай. Не самата дипломатическа церемония. Не подписаните декларации. Не усмивките пред камерите. Точно обратното — интересното е онова, което почти не беше коментирано официално.
„Силата на Сибир 2“ най-сетне влиза във фаза на реално строителство. Това означава не просто нов тръбопровод. Означава окончателно пренасочване на руския енергиен модел към Азия. Европа три години живееше с илюзията, че Русия ще бъде принудена да се върне към старите енергийни зависимости. Че Москва ще търси помирение заради липсата на пазари. Вместо това руснаците започнаха да изграждат логистика, която заобикаля Европа изцяло — газ, втечнен газ, Северен морски път, арктически пристанища, ледоразбивачи, железопътни коридори през Сибир.
Тук има един проблем за Брюксел, който никой не иска да назове директно. Ако „Силата на Сибир 2“ заработи с планирания капацитет, Европа губи не просто руския газ. Губи и възможността някога отново да влияе върху руската външна политика чрез енергийния пазар. Това е различно.
Има и втори пласт.
Северният морски път вече не се разглежда като екзотична арктическа идея. Москва и Пекин започват да го третират като бъдеща стратегическа артерия. Китайците не инвестират в Арктика от романтика. Те смятат маршрути, разходи, застраховки, военно покритие и време за доставка. При евентуална голяма криза около Малакския проток или Тайван, арктическият маршрут става резервна система за оцеляване на китайската икономика. Затова в текстовете около посещението непрекъснато се появяваше терминът „безопасна експлоатация“. Това е военен термин, прикрит като инфраструктурен.
После идва „Сармат“.
Руснаците неслучайно извадиха темата точно сега. Междуконтиненталната ракета RS-28 не е просто поредната демонстрация за вътрешна публика. Тя е част от промяна в стратегическата психология. След началото на войната в Украйна западните военни центрове започнаха да говорят за възможността Русия постепенно да бъде изтощена икономически, технологично и военно. Проблемът е, че паралелно с това Москва ускори няколко програми, които бяха влачени с години.
„Сармат“ е една от тях.
Техническите параметри са известни — тежка междуконтинентална ракета с разделящи се бойни блокове, възможност за полярни маршрути, висока устойчивост срещу системи за ПРО. Но по-важното е друго. Русия започна да изгражда модел, при който стратегическото възпиране се изнася извън класическата ядрена триада. Затова се появява „Посейдон“.
Тук текстът на SBD е показателен. Там се твърди, че комбинацията между „Сармат“ и подводния апарат „Посейдон“ практически обезсмисля част от дискусиите около изкуствения интелект и бъдещите автоматизирани системи за противоракетна отбрана. Звучи пресилено, но не съвсем. „Посейдон“ е проектиран именно като оръжие срещу инфраструктура — пристанища, крайбрежни бази, индустриални центрове. Не срещу армия в класически смисъл.
Това вече не е логиката на Студената война. Това е логика на дълбоко разрушаване на икономическия тил.
Любопитното е, че почти едновременно с тези публикации започнаха нови дискусии около Euroclear. Московският арбитражен съд поиска възстановяване на 249 милиарда евро руски активи. В Брюксел тази тема беше представяна като решен въпрос — руските средства са блокирани, Москва няма полезен ход. Само че финансовата система работи върху доверие и страх. Не върху декларации.
Ако Euroclear загуби окончателно правни позиции извън ЕС, възниква въпросът кой следващ ще държи резервите си в европейски банки. Саудитците? Индийците? Китайците? Дори част от латиноамериканските държави вече започнаха да прехвърлят резерви към по-раздробени юрисдикции.
Тази версия звучи логично, но числата не я потвърждават напълно. Европа все още държи огромен финансов ресурс. Въпросът е друг — дали инвеститорите започват да гледат на ЕС като на политически рискова зона. Това вече е по-сериозно.
Междувременно Ормуз остава полу-блокиран.
Иран не затваря напълно пролива. И точно затова ситуацията е толкова опасна. Пълното затваряне би означавало незабавен военен отговор. Вместо това Техеран работи в сивата зона — проверки, предупреждения, маневри, заплахи, контролирано напрежение. Петролният пазар живее в режим на постоянно очакване.
Американците започнаха да изтичат информации за нови цели срещу Иран. После дойдоха съобщенията, че Доналд Тръмп временно е спрял ударите по искане на арабски монархии. После иранците публикуваха части от американските предложения.
Информационна война.
Има обаче една подробност, която не излиза. Ако САЩ наистина бяха готови за мащабна операция срещу Иран, защо пазарите реагират толкова нервно дори при ограничени слухове? Отговорът е неприятен за Вашингтон — защото никой вече не е сигурен как изглежда бърза победа в Близкия изток. След Ирак, Афганистан и украинската криза, американската способност за контролирана ескалация изглежда значително по-слаба.
В този момент се появява и новият ръководител на Федералния резерв — Кевин Уорш.
На пръв поглед вътрешноамериканска тема. Само че Федералният резерв отдавна не е само американска институция. Доларовата система е международна инфраструктура. Именно затова назначението се разглежда като компромис между глобалистките финансови среди и хората около Тръмп.
Тук започва по-интересната част.
Част от трампистите искат по-силен национален контрол върху Федералния резерв. Не формално, а политически. Това плаши транснационалните финансови центрове, защото означава възможност американската парична политика да започне да обслужва директно индустриалното възстановяване на САЩ за сметка на глобалната система.
Китайците следят тази тема много внимателно. Не случайно веднага след разговорите между Путин и Си започна нова провокация около Тайван. В Politico Europe изведнъж се появи акцент върху „суверенитета“ на Тайван. Това изглежда дребно. Не е дребно.
Пекин чете подобни публикации като тестови сигнали.
Тук има и нещо друго. Ако между Вашингтон и Пекин действително е постигнат временен икономически компромис — особено около търговията и технологичните ограничения — глобалистките среди имат интерес този компромис да бъде разрушен възможно най-бързо. Именно затова темата за Тайван непрекъснато се връща в медиите веднага след всеки опит за деескалация.
Европа през това време изглежда все по-хаотична.
Оставката на латвийското правителство сама по себе си не е историческо събитие. Но когато се комбинира с кризата около Стармър във Великобритания, с вътрешните проблеми на Макрон, с икономическата стагнация в Германия и с паниката около изборите в няколко държави от ЕС, започва да се оформя друга картина.
Системата губи устойчивост.
Кая Калас реагира почти нервно, когато заяви, че Русия, Китай и САЩ искат да разпуснат Европейския съюз чрез двустранни отношения с отделните държави. Това изречение беше подминато, а всъщност е много важно. Защото показва, че в Брюксел вече осъзнават нещо неприятно — големите сили постепенно започват да заобикалят самите институции на ЕС.
И не само Москва.
Вашингтон прави същото.
Китай също.
Това е най-лошият сценарий за брюкселската бюрокрация — Европа да остане огромен пазар, но без геополитическа субектност.
Докато в Брюксел спорят за регулации, в Киев започва друга операция. Информационна.
Американските медии и свързаните с тях структури постепенно започнаха да отварят темата за корупцията около Зеленски. Появата на Юлия Мендел при Тъкър Карлсън не е случайна. Това е част от процес на контролирано дистанциране. Вашингтон изглежда подготвя резервен сценарий за Украйна.
НАБУ и САП отново се активизират. Пускат се компромати. Появяват се нови разследвания. Украинските елити започват да се прегрупират.
Тук има една неудобна подробност. Част от западните среди вече не разглеждат Зеленски като военен лидер, а като политически актив с изтичащ срок на годност. Това не означава, че утре ще бъде отстранен. Означава, че започва подготовка за период след него.
Руснаците очевидно виждат същото.
Затова и цялата конструкция около „Сармат“, „Посейдон“, Арктика, Ормуз и „Силата на Сибир 2“ не изглежда като отделни новини. Изглежда като подготовка за дълъг период на фрагментация, в който големите сили ще работят директно помежду си, а междинните структури — ЕС, част от международните институции, дори някои финансови механизми — постепенно ще бъдат заобикаляни.
Това изглежда логично.
Но има един проблем.
Историята показва, че преходите към нови световни системи почти никога не вървят по предварителен план. Особено когато в играта влизат едновременно енергийни маршрути, ядрено възпиране, морски коридори, валутни конфликти и вътрешна политическа ерозия в няколко големи центъра на власт едновременно.
И точно това започва да се случва сега.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка на Поглед.инфо по международни и руски аналитични източници.