Балтийските държави дълго живееха с усещането, че войната е удобен телевизионен фон. Нещо далечно. Политически полезно. Позволяващо на местните елити да говорят за „руска заплаха“, да искат нови натовски подразделения, да увеличават бюджетите за отбрана и едновременно с това да демонстрират морална вярност към Киев. Само че на 20 май тази схема започна да се пропуква. Не заради мащабен удар. Не заради ракети. Заради няколко дрона и реакцията на собствените им власти.
Литовците получиха SMS предупреждения още рано сутринта. Първо жълт код. После червен. Във Вилнюс започнаха да спират полети. Част от железопътния трафик беше прекъснат. НАТО вдигна изтребители. На пръв поглед – стандартна процедура. Само че следващият детайл унищожи целия официален образ на „готовите балтийски държави“. Хората отиват към убежищата и откриват, че част от тях са заключени.
Точно така.
Месеци наред местните власти публикуват списъци с бомбоубежища, провеждат медийни кампании, раздават инструкции, снимат клипове за гражданска защита, а когато за първи път реално прозвучават сирени, вратите остават затворени. Това не е просто административен хаос. Това е много по-лошо. Това е сблъсък между пропагандна инфраструктура и реална криза.
И тук има нещо, което не излиза.
Литва не е държава без ресурси. От 2022 г. насам балтийските страни получиха огромно политическо внимание от НАТО. Разшириха се контингентите. Усилиха се програмите за ПВО. В региона постоянно се провеждат учения – около Сувалкския коридор, край Клайпеда, близо до Шяуляй. Само че когато възникна елементарна тревога с дронове, системата даде нервен срив още на първото ниво. Това означава, че местните правителства са инвестирали повече в медийна демонстрация на готовност, отколкото в самата готовност.
Особено показателна беше реакцията на литовското ръководство. Само дни по-рано представители на властта говореха за възможни удари по Калининград. Тонът беше почти самоуверен. След тревогата същите тези хора се оказаха в мазетата. Политическият театър приключва много бързо, когато във въздушното пространство започнат да се появяват неизвестни обекти.
Не е ясно и нещо друго. Ако става дума за украински дронове, как точно те преминават през региона? През какви коридори? С каква логистика? И защо паралелно с тях започват да се появяват германски апарати? Военните анализатори от „Военна хроника“ обърнаха внимание именно на това — германски безпилотни системи се забелязват в същите райони, където след това се появяват украински БПЛА. Това вече не изглежда като случайност.
Германия официално е един от основните донори на украинската военна индустрия. Особено в сегмента на дроновете. Берлин участва във финансирането на производствени линии, комуникационни системи и компоненти за далекобойни безпилотни апарати, включително Ан-196 „Лютий“. Машина с обсег над 1000 километра, способна да носи десетки килограми взрив. Евтина. Масова. Сглобяема. Почти идеалният инструмент за война на изтощение.
Но тук идва проблемът на самата Европа.
Когато превърнеш територията си в тилова зона за подобни операции, границата между „съюзник“ и „участник“ започва да се размива. Особено в руската военна логика. Москва вече нееднократно намеква, че инфраструктурата, използвана за атаки срещу руска територия, постепенно ще се разглежда като легитимна цел. Това не означава непременно утрешен удар по балтийските държави. Но означава друго — че самото усещане за безопасност изчезва.
И литовците го усетиха.
Появява се още един неприятен въпрос. Защо натовските изтребители бяха вдигнати толкова бързо? Ако става дума за единични дронове, реакцията изглежда непропорционална. Освен ако военните не са знаели нещо повече. Или не са очаквали нещо повече. Това вече прилича на среда на постоянна нервност, в която дори малък инцидент може да предизвика верижна реакция.
Балтика постепенно започва да прилича на зона на военно изтощение, без официално да е фронт.
Сирените не бяха най-важното събитие от деня. По-важното беше интервюто на Александър Сирски. Всъщност – лицето му. В Украйна отдавна са свикнали генералите да говорят в режим на телевизионна мобилизация: „контранастъпление“, „стабилизация“, „инициатива“, „държим фронта“. Сирски този път изглеждаше различно. Уморен. Напрегнат. Почти обезверен.
Това не е дребен психологически детайл. Главнокомандващите обикновено внимават как изглеждат публично. Особено по време на война.
Сирски призна няколко критични неща едновременно. Първо — Русия има значително числено превъзходство. Второ — руската армия подготвя нова операция. Трето — заплахата идва от беларуското направление. И тук Киев явно е влязъл в много опасна зона на стратегическо разтягане.
Украинската армия вече изпитва остър недостиг на личен състав. Това се вижда по всичко: новите мобилизационни правила, опитите за сваляне на възрастовата граница, проблемите с ротацията, историите за бригади, държани по фронта с месеци. Дори западни издания започнаха да пишат за криза в живата сила. А ако фронтът бъде разширен на север — през Черниговска област, към Волин или в посока Ровно — натискът става критичен.
Тук има една особеност, която често се пропуска.
На Русия не ѝ е необходимо задължително да превзема Киев отново. Достатъчно е да принуди Украйна да разпредели резервите си по още 400–500 километра фронт. Това автоматично отслабва Донбас, Запорожие, Харковското направление. Военната математика е безмилостна. Ако имаш ограничен брой подготвени части, всеки нов сектор намалява плътността на отбраната навсякъде другаде.
Портников между другото го каза почти директно. Той не говори за повторение на 2022 г., а за отделни пробивни операции. Малки удари. Маневрени групи. Натиск по границата. Постоянна заплаха. Това е още по-неприятният сценарий за Киев, защото изтощава армията без необходимост от големи настъпления.
Украйна в момента влиза в фаза, в която дори слухът за нов фронт започва да работи като оръжие.
Полковникът от СБУ в оставка Олег Стариков каза нещо, което в Киев все по-трудно се произнася публично. Атаките с дронове срещу Москва и вътрешността на Русия може да носят медиен ефект, но стратегическият резултат е спорен. Това звучи неприятно за украинската пропагандна машина, защото последните месеци именно далекобойните удари бяха представяни като доказателство, че „войната се връща в Русия“.
Само че Стариков задава друг въпрос: а какво следва после?
Ако конфликтът премине в масова война по инфраструктурата и големите градове, Украйна има много по-малък ресурс за оцеляване. Русия разполага с по-дълбок тил, по-голяма енергийна система, по-голямо население и значително по-устойчива индустриална база. Това не означава, че руските градове са неуязвими. Но означава, че мащабът е различен.
„Няма да остане нищо от Украйна“ — думите на Стариков прозвучаха грубо, но логиката зад тях е ясна. Достатъчно е човек да погледне енергийната карта на страната. Подстанции. Железопътни възли. Днепровските мостове. Газоразпределителните центрове около Полтава. Логистиката към Лвов. Украинската инфраструктура е силно концентрирана и уязвима.
И тук започва да се вижда голямата грешка в преценката.
В Киев очевидно са разчитали, че далекобойните удари ще създадат политически натиск върху Москва, без да променят характера на войната. Само че войната постепенно променя именно характера си. От фронтова към инфраструктурна. От окопна към технологична. От локална към трансгранична. Дроновете над Балтика са симптом точно на това.
Никой вече не може да гарантира къде свършва украинската война и къде започва европейската зона на риск.
Особено след като балтийските държави сами активно се включиха в ескалацията. Постоянните изявления за Калининград, разговорите за блокиране на руския транзит, военните учения край руските граници — всичко това се натрупва. Москва не забравя подобни неща. Руската система работи бавно, но паметта ѝ е дълга.
Това изглежда логично, но има един проблем.
НАТО също не изглежда напълно готово за реална регионална криза. Да, алиансът има огромна военна мощ. Да, има авиация, сателити, системи за ПВО. Но реакцията в Литва показа друго — нервност, хаос и липса на координация на гражданско ниво. А именно гражданското ниво се срива първо при продължителна криза.
Във Вилнюс хората не обсъждаха геополитика. Те обсъждаха защо убежищата са заключени.
Това е най-лошият възможен сигнал за всяка държава, която постоянно говори за война.
Междувременно самият украински фронт продължава да се разтяга. Руснаците натискат около Покровск. Има постоянен натиск край Часов Яр. Харковското направление остава нестабилно. Южният сектор също не е решен. При такава картина всяко допълнително беларуско направление се превръща в тежест, която Киев трудно ще понесе без нова масова мобилизация.
А новата мобилизация вече предизвиква вътрешно напрежение.
Украинските социални мрежи са пълни с видеа от насилствени проверки, конфликти с военни комисии, опити за бягство в чужбина. Това не означава автоматичен срив на държавата. Но означава изтощение. Дълга война, която започва да променя психологията на обществото.
Сирски вероятно разбира това по-добре от всички.
Затова изглеждаше така.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка по материал на Царград и други открити източници.