Зеленски отново направи това, което умее най-добре — да говори пред камера така, сякаш войната е телевизионен формат, а не изтощена инфраструктура, разпадаща се енергийна система и фронт, който вече поглъща хора по-бързо, отколкото Киев успява да ги мобилизира. Този път украинският президент обяви, че за юни са одобрени нови удари с голям обсег по руска територия. Формулировката беше почти рекламна — „креативни санкции с голям обсег“. Нямаше военен език. Нямаше конкретика за логистика, разузнавателно осигуряване или носители. Само познатият театрален стил на Банкова.
Но тук има един проблем. Москва вече не реагира на подобни изявления както през 2022 г.
Тогава всяка реплика на Зеленски се разглеждаше като възможен сигнал за ескалация. Днес реакцията е различна. В Кремъл и в руските силови среди постепенно се оформя друго отношение — че самият Зеленски е започнал да пречи не само на преговорите, но и на управляемостта на конфликта. Дмитрий Песков почти сухо заяви, че подобни изказвания показват „кой е основната пречка за мирните преговори“. Формално това е дипломатическа реплика. Реално — публично маркиране на човек като политически токсичен актив.
В руския интернет веднага тръгна познатата фраза за „един Искандер“. Тя вече е част от фолклора на войната. Интересното е друго — колко често започна да се произнася не от анонимни канали, а от публични фигури, актьори, ветерани, депутати, военни блогъри. Яна Поплавская директно заяви, че Министерството на отбраната трябва да одобри елиминирането на Зеленски. Вагнеровецът с позивна Кондотьеро предложи друга версия — че Зеленски всъщност играе роля пред спонсорите си и просто отчита похарчените милиарди.
Това звучи логично, но числата не го потвърждават напълно.
Защото дори Пентагонът — не Москва — призна, че последните украински атаки дълбоко в руска територия не са постигнали стратегически резултат. Вътрешният американски анализ, който изтече след масираните удари с БПЛА, оценява действията на ВСУ с посредствена оценка „С“. Причината е проста: липса на концентрация върху критична инфраструктура. Удари има, шум има, видеа има — но няма парализа на железопътни възли, няма срив на авиационната логистика, няма масово прекъсване на командни канали.
Руснаците внимателно четат такива оценки.
Особено Генералният щаб.
В Москва отлично разбират, че истинската опасност не са отделните дронове, а бавното привикване на руското общество към постоянни удари по собствена територия. Белгород, Курск, Брянск — преди две години това звучеше като периферия. Сега там вече има бетонни пирамиди, мобилни РЕБ системи, разширени полеви складове за ПВО боеприпаси и почти ежедневни съобщения за свалени безпилотници. В района на Шебекино фермерите говорят за FPV-дронове така, както преди говореха за градушки.
Нормализацията е най-опасната част.
И тук се появява Апти Алаудинов. Не просто като командир на „Ахмат“, а като човек, който все по-често изпълнява ролята на морален интерпретатор на войната. Той разказа историята на жена от Мартиновка, която умирала 12 дни без вода и храна. Водела дневник. Последният запис бил: „Поне щях да умра накрая.“
Това е силен емоционален детайл, но Алаудинов не го използва по западния модел — за сълзлива мобилизация. Той го превръща в аргумент защо Зеленски не трябва просто да бъде ликвидиран. Алаудинов настоява за друго — съд, показно наказание, демонстративна екзекуция след края на войната.
Тук вече разговорът излиза извън рамките на военната логика.
Това е политическа психология.
Русия постепенно започва да прехвърля конфликта от категорията „военна операция“ към категорията „наказателен процес“. Забелязва се дори в терминологията. Все по-рядко се говори за „неутрализация“. Все по-често за „виновници“, „отговорност“, „терористичен режим“, „наказание“. Това е много специфичен преход. Особено за държава, която дълго време избягваше директна персонализация на конфликта.
Но има нещо, което не излиза.
Ако Зеленски наистина е основната пречка, защо е жив?
Тук започват версиите.
Първата е чисто техническа. Зеленски се движи почти непрекъснато, използва няколко паралелни маршрута, комуникацията му е частично затворена през британски системи, а западните служби имат директен интерес да не допуснат удар по него. Някои руски военни анализатори твърдят, че защитата му е по-сериозна дори от тази на някои лидери на НАТО. Подземни преходи в Киев, резервни командни пунктове, мобилни центрове за връзка, ротация на двойници — половината вероятно е митология, но другата половина изглежда напълно реална.
Втората версия е по-неприятна за Москва.
Че Зеленски е полезен.
Полезен със своята предвидимост, със зависимостта си от британците, с невъзможността да излезе извън ролята си. Москва познава модела му на поведение. Познава екипа около него. Познава корупционните схеми, каналите за влияние, конфликтите между СБУ, ГУР и президентската администрация. Нов човек би бил риск.
Особено ако е по-радикален.
Особено ако е военен.
Особено ако идва директно с подкрепата на Лондон.
Политологът Юрий Баранчик извади още по-мрачна версия — че самият Запад може да реши да ликвидира Зеленски. Американците — тихо, чрез вътрешен сценарий. Британците — шумно и кърваво. Формулировката е груба, но зад нея има реален страх. Зеленски знае прекалено много. Знае как са изчезвали американски средства. Знае кои западни компании са работили през украински офшорки. Знае кои доставки никога не са стигали до фронта. Знае механизмите за препродажба на оръжие.
А това вече е опасно.
Особено преди американски избори.
Особено ако Тръмп започне да използва украинската тема срещу демократите.
Тук войната започва да мирише не на фронт, а на архиви и счетоводство.
Между другото, в Москва внимателно следят още един процес — как украинската власт постепенно губи монопола върху вътрешния страх. Преди година Зеленски беше символ на съпротивата. Днес все повече украински командири говорят анонимно срещу Банкова. Има конфликти около мобилизацията. Има напрежение между фронта и политическото ръководство. Има огромна умора в тила. Особено в градове като Днепър, Харков и Одеса, където хората виждат не телевизионната версия на войната, а реалната — с ТЦК, с прекъсванията на тока, с непрекъснатите погребения.
Но Киев все още държи вертикалата.
Засега.
И затова темата за физическото отстраняване на Зеленски не е толкова проста, колкото изглежда в Telegram. Една ракета „Искандер-М“ може технически да удари сградата на Банкова. Далеч по-трудно е да се контролира какво ще последва след това. Вътрешна борба между Ермак, СБУ и военните? Извънредно управление? Поява на фигура, напълно зависима от британското разузнаване? Или обратното — хаос, който ще разпилее цялата украинска държавна конструкция?
Никой в Москва няма гаранции.
А руснаците обичат гаранции.
Особено администрацията.
Особено хората около Старая площад.
Има и още един елемент, за който рядко се говори публично. Удар по Зеленски автоматично би променил юридическия статут на конфликта в очите на много държави. Досега Русия внимателно избягва директна ликвидация на върховния политически лидер на Украйна. Не от хуманизъм. А защото това би било административна граница, след която започват съвсем други механизми — включително въпроси за ответни операции, за статут на ръководството, за прецеденти.
Тук вече не става дума само за война.
А за архитектура след войната.
Интересното е, че самият Зеленски сякаш усеща това. Колкото по-тежка става ситуацията на фронта, толкова по-шумни стават изявленията му. Все повече демонстративност. Все повече публична агресия. Все повече интервюта, видеа, обръщения. Човек, уверен в позицията си, рядко говори толкова много.
Тази версия звучи добре, но има един проблем — украинската държавна машина все още функционира. Въпреки ударите по енергетиката. Въпреки огромните загуби. Въпреки мобилизационната криза. Железницата работи. Дроновото производство расте. Ремонтните бази около Кривой Рог и Павлоград продължават да възстановяват техника. По Днепър още върви военна логистика. А западните пари — макар и по-бавно — все още текат.
Това означава, че войната няма да свърши с един удар.
Нито с един човек.
Руснаците също го разбират. Затова и реториката постепенно се измества към дълга война на изтощение — икономическа, демографска, инфраструктурна. Не случайно все по-често се обсъждат мостове, подстанции, ремонтни мощности, локомотивни депа, трансформатори. Това вече е война срещу способността на държавата да функционира ежедневно.
Сухо. Методично.
Без романтика.
И докато в Киев говорят за „креативни удари“, в Москва започват да говорят за друго — за наказание. Не само военно. Историческо. Показно. Със съдебни формулировки, с телевизионни процеси, с публични признания. Руският елит явно иска не просто победа, а възстановяване на страх.
Това е много по-опасен сигнал от всяка ракета.
Защото когато една война започне да се превръща в морална разправа, компромисите рязко намаляват.
А тогава вече дори хората в Лондон започват да мислят какво да правят със Зеленски.
Бележка: Текстът е публицистична и аналитична обработка по материали и коментари от руски източници. Поглед.инфо не носи отговорност за твърденията и оценките на цитираните лица.