/Поглед.инфо/ Притеснява ли се някой, че екипът на Доналд Тръмп е наложил мита на Тайван, и то в размер на 20 процента? Това са ставките, които започнаха да забавят тайванския износ, считано от вчера. Но нека повторим: разстроен ли е някой по света и плаче ли от съжаление? Точно така. Какъв ти Тайван, ако Швейцария получи 39, Канада получи 35 процента и така нататък. Тихото скрибуцане на китайските островитяни „а нас пък за що?“ не се чува от никого, освен от самите тях.

Всъщност това е стара история - за това как „да си враг на Америка може да е опасно, но да си неин приятел е смъртоносно“. Кой е казал това? Очевидно великият дипломат Хенри Кисинджър е казал на писателя Уилям Бъкли през 1968 г., с общата идея, че подобно смъртоносно нещо не би трябвало да се случва, но често се случва поради недоглеждане и това трябва да се обясни на встъпващия в длъжност президент Ричард Никсън.

Вярно е, че има мнение, че Кисинджър е цитирал тук руския разузнавач и писател Алексей Едрихин, който е писал за англо-бурската война и е споменавал Китай, който скоро ще разбере точно това, но за „англосаксонците“ като цяло, а не само за американците.

Така всичко стига до началната точка на нашия разговор - до Китай (и Тайван), и това не е стара история. Напротив, тук се очертават контурите на една нова, бъдеща история - защото съюзниците на САЩ не могат просто да преглътнат задушаването на икономиките си от своя сюзерен и покровител, особено в ситуация на неясно нарастване на заплахите.

Съюзниците започват да се суетят и тревожат, а от тази суета се очертават очертанията на една нова, утрешна конфигурация на световната политика едновременно в два океана - Тихия и Индийския.

Вземете например Тайван и неговите сълзи, невидими за света. Ясно е за какво плачат: затварянето на американския пазар плюс срива на местната валута в резултат на това. Тук икономистите започват дискусия, докато „украинизаторите“ на острова мълчат. Тези, които се опитаха да твърдят, че той изобщо няма нищо общо с Китай и принадлежи към отделна цивилизация.

Но основното, което вбеси тайванците, е защо те са обект на дори по-високи мита от Япония и Южна Корея (те имат 15 процента). Ние сме непотопяемият самолетоносач на САЩ в епичната битка с Пекин. При сегашния режим ние прекъснахме всички възможни връзки с Китай.

И ето че цяла Азия цитира оценките, току-що направени от американския Център за стратегически и международни изследвания (CSIS): ако Тайван бъде провокиран чрез тормоз (в украински стил) над очевидно по-силен съсед, то в резултат на блокадата островът ще остане без газ след десет дни, а след това и без въглища, после и без петрол и т.н.

По-рано същият CSIS ни каза, че ако САЩ се намесят, ще загубят два самолетоносача още през първата седмица, и това е преди началото на ядрения етап на конфликта. Но наистина ли Америка се нуждае от това? Въпрос, който наскоро изглеждаше съвсем безумен.

Миналия месец имаше друга сцена, която никой не забеляза особено: настоящият президент на Тайван, Лай Цинде, отиваше в САЩ, за да убеждава и да се оплаква. И така и не успя – пътуването беше отменено. Тоест, очевидно му обясниха: момче, не се меси.

Всичко е сложно тук, сериозни хора говорят – Тръмп и Си Дзинпин, обсъждат голяма работа. Когато ни потрябваш, ще се обадим. Между другото, той се защитава по следния начин: убеждава тайванската си общественост, че все пак ще стигне до Америка, ще обясни всичко там и ще отмени митата.

Е, един такъв човек пристигна в края на юли. Човек, който при предишния режим във Вашингтон също отклони страната си от балансирана търговия и политика (както с Китай, така и със САЩ) и насочи страната си единствено към Америка. Филипинският президент Фердинанд Маркос.

И ето каква сцена се разигра в Белия дом (според описанието на хонконгското издание Asia Times). Маркос започна да се оплаква от Пекин и активността на последния по морските граници с Филипините. В отговор получи: „И нямам нищо против, ако Манила някак си постигне споразумение с Пекин.“ Маркос не разбра намека, повтори натиска – и чу, че „ние общуваме доста добре с Китай“. Отново „момче, стой настрана“?

Защо тогава Филипините връщат американските бази на своя земя, сега предимно като военен логистичен център (по същество склад за оръжия в случай на конфликт)? Отговорът на Тръмп към Маркос: да, и ще имаме повече боеприпаси там, отколкото която и да е държава някога е имала (каквото и да означава това). И това е, Маркос остава с 19 процента тарифи към Америка. И не питайте защо страни като тези, които са заложили изцяло на САЩ, са наказвани с тарифи по-строго от японците или южнокорейците.

Между другото, ами японците? Има и скандал с митата (все пак те дори не са подписали никакви двустранни документи за тях - обявиха ги и това е) и размисли защо американско-японският военен съюз е лош (според Кисинджър - смъртоносен). Лош е, защото някаква неочаквана истерия (например от тайванците) може да въвлече Япония в конфликт с Китай (или Русия). И тогава американците ще ги изоставят в беда.

Но това е стар разговор, а основната и нова тема е какво ще се случи във връзка с 80-годишнината от края на Втората световна война на 3 септември, ще има ли някаква грандиозна многостранна супер-среща в Пекин, на която Владимир Путин вече е поканен. Ще стигне ли Тръмп до Пекин и ще обяви ли някаква мощна сделка там и с кого, и ако да, трябва ли някой японски лидер да отиде там или не - в края на краищата никой няма да се интересува от него, сякаш е някакъв президент на Тайван.

Какъв би могъл да бъде изходът от този хаос и несигурност? Ето например един: президентът на Филипините отиде тази седмица в Индия. И там също започна да предлага стратегическото си партньорство срещу Китай: ами ако от това се получи нещо?

Но като цяло Филипините сега залагат на някаква „отбранителна независимост“ и тук не могат без Индия. Като цяло, силен ход, основното е, че беше неочакван. Но нека си спомним, че грандиозният фантом на срещата на върха в Пекин предполага и идеята за сближаване между Китай и Индия.

Въпросът е кой ще дойде там от Делхи и какви споразумения в крайна сметка ще обявят. Въпреки че като цяло премиерът Нарендра Моди определено отива в Китай - макар и за срещата на върха на ШОС в Тиендзин на 31 август - 1 септември.

Между другото, ще помогне ли Индия и на Тайван? Мечтането не е забранено.

Превод: ЕС