/Поглед.инфо/ Това е факт, остава ни надеждата, лудостта да е от тихия вид, а не от другия. Гадното е, че лекарство няма, санитарите също са полудели, а докторите, тези, които можеха да ни излекуват, ги няма, отдавна са оттатък, в по-добрия свят.
На тяхно място ни се изтърсиха на главите самовъобразили се за светила в политическата медицина некадърници. Бръкнеш ли из медиите, можеш със сигурност да пипнеш и ти заразата. Човек остава с чувството, че се надпреварват политици и коментатори, кой по откачена новина да закачи на сриминга, с какво още да уплаши хората, та да му обърнат внимание. Не може да се разбере вече, какво в действителност се случва на планетата, да не говорим, какво предстои.
Тръмп се е втурнал да хваща танкер след танкер, а за разнообразие всеки ден си избира цел за бъдеща инвазия. И натъва все по-дълбоко. При него нещата са очевадно ясни, манията му е не само страната му, но и той да е над всички, което от чисто фантазьорство се превърна в текуща политическа практика. Двете момчета край него, Ванс и Рубио, би трябвало да му посвиват юздите, освен ако и те не са прихванали от него щуротиите. В момента Тръмп бавно, но сигурно започва да се превръща във всенароден враг. Путин и Пин, след като ги измами с договорките за Венецуела, се дръпнаха леко назад, изчакват и му гледат сеира, казано деликатно. Защото знаят с по-големия си опит в такива политически въртопи, че ще дойде и техният момент. Затова не бързат. Само постепенно започват да претакат доларовите позиции, та заедно с придобитите вече политически да се подготвят за въпросния момент.
За останалия свят, настрадал се и до сега от „миротворческата“ политика на САЩ, няма смисъл да говорим. ООН, доколкото все още съществува, съвсем се е превърнала в изповедалня за всички набрали яд срещу американците. А заедно с това се случват и доскоро недопустими изпълнения. Си Зи Пин, например, установява сътруднически отношения с Южна Корея. После си пише любезни послания с министърката на Япония. Путин от своя страна минава на проверка из бившите републики на Съветския съюз, поел явно ангажимента, да им предаде съгласуваната с Пин позиция по ситуацията. И остана само нашата Европа. А в нея чудесата се случват ежедневно. В Париж подписаха Британия и Франция договорката със Зеленски за разкриване на бази в Украйна, с което още веднъж де факто декларираха, че са за продължаване на войната с Русия. А това, че замисленото няма да се случи, въобще не ги занимава, важното е Зеленски да занесе папката в Киев и да омае своите с нея, за да върви бизнеса, извинете, войната. Ето, че три държави, току що се чу, се готвят да десантират в Гренландия, за да я защитят от САЩ. Проблемът не е в безумната им идея, а в това, че с това си намерение Тръмп не само тях, а и останалите от ЕС, дори и доскорошните верни приятели, превърна вече в свои опоненти. И какво му остана тогава, щом и в неговата къща вече му искат оставката? Търсих, но из медийната бъркотия не можах да намеря едно смислено обяснение на тази гатанка. Защото такива гатанки понякога имат и лош край, да не дава Господ. И далеч нямам в предвид само за Тръмп.
Международното право вече е неудобна тема и за нея, както се вижда, никой не говори повече. Има обаче нещо, което от скоро започва да тревожи европейското общество. Лелеяната мечта, че каквото и да става, член 5-ти е на лице и всички ние сме защитени, нещо взе да изпуска въздух като от изтърван балон. Рюте, ако трябва да използвам популярната ни поговорка, като че ли вече никой не го бръсне за слива. Едно време в Немската гимназия дори преведохме поговорката и на немски, а като я цитирахме на нашите немски другарчета, се смеехме на ококорените им очи. Както сега и Рюте гледа и се чуди вероятно също с такива очи, какво си позволяват и правят подвластните му натовски партньори. Франция и Британия подписват договор със Зеленски, без дори и намек да са направили пред натовския щаб за плановете си. Франция, Германия и Полша от друга страна се готвят да пратят войска в Гренландия. Пак без санкция от НАТО. Какво става? Значи дойде времето всеки да прави каквото си иска, да праща войски, където си иска, да води войни, с когото си иска и прочие.
За нас, българите, вечните закъснели при всяка надпревара, се очертават два варианта за реакция. Първият е, защо, да речем, и ние да не изпратим войска в Гренландия? Може да падне келепир някакъв. Току ни дали парче от нея да си направим една българска Гренландия. А вторият е, за какво ни е НАТО, след като никой не го признава за нищо и си прави, каквото си иска? Как тогава ще стане номерът с нашата защита, след като всеки решава за себе си? Ами и ние да си хванем пътя. Не, няма да посмеем, въпреки, че случващото се застрашава директно сигурността ни и като нищо може да ни стъжни съдбата. Проблемът ни е, че винаги ще се страхуваме да не ядосаме „чичо Дончо“. Дори да не приемаме нещата, които прави, пак ще реагираме по български – тихи под масата. Това е.