/Поглед.инфо/ Следващото разширяване на НАТО повдигна много въпроси от самото начало. Което е характерно за случая, въпросът „защо” в случая, , почти не е задаван. Фактът, че Швеция и Финландия просто трябва да влязат в Алианса, се вкорени на страниците на европейските вестници като роден, като същевременно се изразява съгласието с факта на това влизане от различни социалдемократически партии (просто няма други в парламентите на Скандинавия) .

Защо елитите, израснали отвъд океана, толкова упорито и бързо въвличат Хелзинки и Стокхолм в НАТО, организирайки натурална блъсканица на опашката за качване на „Титаник“, все още не е ясно.

Едва ли става въпрос за чисто символична офанзива на изток, като отговор на Вашингтон на последните действия на Русия – познаването на историята на структурите на НАТО предполага, че чисто символично те не правят нищо и че всяка експанзия веднага е последвана от бързо увеличаване на военните заплахи.

От друга страна, както спокойната реакция на Москва, така и фактът, че и двете страни, кандидатствали за членство в Алианса, всъщност отдавна са се присъединили към организацията, вдъхват оптимизъм: те участват в операции на НАТО, купуват и разполагат оръжия в съответствие със стандартите на организацията, като цяло оставяйки своя прехвален неутралитет някъде в дълбините на историята.

В цялата тази набързо инсценирана пиеса за северноевропейските агънца, които искат да се защитят от кръвожадния вълк от Изтока, е интересен още един момент: Турция открито изрази протеста си, за първи път от много време НАТО се преврърна от добре координиран хор на съгласните съюзници в свадлив цирк с дребни пазарлъци и истински турски пазар.

Президентът Ердоган ще влезе в учебниците по история години по-късно като отличен тактик. Изтискването от Турция, която страда под огромната тежест от икономически и социални проблеми, на силата, нужна за да работи относително ефективно в редица области, умело да комбинира редица взаимно изключващи се глобални проекти, умело да маневрира между противоположните интереси на политически сили враждебни един към друг, както и на самия Ердоган – именно с тези умения той ще влезе в историята на Република Турция нейният 68-годишен лидер.

Амбициите на Турция на външния фронт включват постоянното недоволство от статуквото. Анкара, след като отпи глътка мъка след резултатите от Първата световна война и остана в периферията на Ялтинско-Потсдамската и Беловежката системи на световната политика, постоянно настояваше за преразглеждане на правилата на прословутия „световен ред, основан на правила."

В допълнение към различната степен на грубост в изявленията на турските висши служители, тези искания бяха изразени и в демонстративно незачитане на нормите на поведение в американоцентричния свят.

Закупки от Русия на системи С-400, които са в противоречие с изявленията на САЩ, военни операции в Закавказието, Северна Африка, Сирия и Ирак, активно разработване и продажба на собствени оръжия, топли отношения с британската разведка и с ред източноевропейски страни – всичко това на протяжение на изминалото десятилетие направо крещеше за намеренията на Анкара да стане алтернативен център на авторитет в рамките на НАТО.

През май 2022 г. Ердоган реши, че е узрял за способността да върви открито срещу намеренията на Вашингтон. Причината беше пламенната подкрепа от финландците и особено от шведите на самите кюрди, срещу които Турция на Ердоган толкова активно се бие в Северна Сирия и Западен Ирак. Кюрдската работническа партия (ПКК) е призната за терористична организация не само в Турция, но и в много западни страни и дори в Европейския съюз.

Признаването им за терористи в ЕС обаче не пречи на активистите и лидерите на партията да живеят, да провеждат насилствени дейности и да водят открити кампании в европейските страни. Швеция им е по-скъпа от другите, където организации, признати за терористични, са особено топло третирани - спомнете си снимките на шведските предградия, където знамената на ИДИЛ, Aн-Нусра и други организации, признати за терористични и забранени в Русия, са открито окачени прозорците на къщите.

Дейностите на ПКК бяха повод (но не и причината) Турция шумно и публично да оспори консенсуса в НАТО – да се осмели да изрази някои свои искания. Турците казаха, че включването на страни, които подкрепят терористите, във военния съюз ще подкопае сигурността, така че терористите трябва да се отхвърлят. Започна да се появява информация за многобройния „списък с желания“ на Турция.

Не само полузабравените активисти на кюрдската милиция са в списъка с искания на Анкара - целите на Турция са много по-амбициозни, отколкото може да изглежда. Материалът на Bloomberg, публикуван ден след турския демарш, не дава пълно разбиране какво иска Турция, а е по-скоро компилация от всички слухове по тази тема.

Bloomberg писа за желанието й да участва в програмата за изпитания и доставка на изтребители F-35, за искането за премахване на санкциите за закупуването на С-400, за намерението да поиска депортиране от европейските страни не само на членове на ПКК, но и на гюленистите, друга свещена крава на Запада...

Но едва ли всичко е толкова просто. Такива искания, ако Турция ги имаше сериозно, можеха да бъдат изречени в кулоарите, всичко можеше да се сведе до преговори в сянка, можеше да бъде договорено тихо и без много шум,

Ердоган постъпи по различен начин. Той вкара НАТО в репутационна задънена улица - сега всеки изход от тази задънена улица води до загуба на лице. Турция не може да бъде пренебрегната: много страни от Източна Европа гледат в устата на Ердоган. Членовете на НАТО Хърватия и Унгария вече излязоха в подкрепа на исканията на турския президент. Може би, освен желанието да бъдат солидарни с Анкара, в тази подкрепа се вижда разбирането, че именно в този регион всеки произвол от страна на Алианса ще бъде последван от остра реакция от Изтока.

Разбира се, не може да се съгласим и с исканията на Ердоган - европейската преса, която е много чувствителна към своите „домашни“ терористи (десетки организации, подобни на ПКК, са приласкани във всяка голяма страна от ЕС), ще нарисува от предаването на членове на Кюрдската работническа партия на Турция , колкото и символично и скромно да е, предателство в глобален мащаб. От този репутационен клинч умишлено предизвикан от Турция, няма изход. Но не е ли това, което Ердоган се опитва да постигне?

Няма по-добра илюстрация за безпомощността на изградената система на международните отношения от последните шест месеца. Опитите на Кремъл да призове НАТО за диалог, отговорът под формата на вълна от подигравки и медийна кампания за неизбежно нападение срещу Украйна, съчетани с откритото напомпване на въоръжените сили на Украйна с нападателни оръжия и разработка на нападателни планове и накрая, нерешителната силова реакция на редичката еднополярност към началото на СВО - всичко това убеди „третите страни“, сред които, въпреки членството си в НАТО, е и Турция, в неспособността на Вашингтон да удържа щурвала.

В рамките на три дни след като турците официално изразиха позицията си, имаше противоречиви изявления от скандинавска страна, съсредоточени върху подробностите, но игнориращи същността. Някои казаха, че няма да се откажат нито от кюрдите, нито от гюленистите, други обещаха да „работят по сигурността“ заедно (четете: да изгонят обекта на спор).

Никой не показа уважение към Ердоган, никой не видя зад демарша повече от прибързан опит на незначителен васал да дразни господаря. Дори Байдън, когато беше попитан за турските претенции на 21 май, ги отхвърли и каза, че е възможно да се преговаря без проблеми. Ето защо Турция няма да промени подхода си – вградена здраво в изкривения световен ред, тя ще вдига шум и ще вдига скандал при всеки удобен повод, само и само да разклати тази изкривеност в своя полза.

Превод: ЕС

Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, защото има опасност да ни блокират във Фейсбук заради позициите ни:

Telegram канал: https://t.me/pogled

YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube

Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?