/Поглед.инфо/ Почина Леонид Кравчук, най-уважаваният президент на Украйна ѝ цялата й история. Той сякаш е живял два живота, виждайки смъртта и на двете версии на украинската държава, към която има отношение - съветската и антируската. Има кой да го цени и на двата бряга на Днепър, но сега тази необикновена личност не би устройвала напълно никого от тях.
Леонид Кравчук надживя връстника си Станислав Шушкевич само със седмица, в чиято компания (и с руския президент Борис Елцин) подписа Беловежските споразумения - акта за самоунищожение на СССР. Дори смъртта им отразява ролята им в това събитие: Шушкевич почина от последствията от коронавирус в статуса на тих, скромно живеещ пенсионер, а Кравчук, на 89-годишна възраст, остана фигура на голямата политика.
Още през 1991 г. той действаше като истински „убиец“ на Съветския съюз: след провала на пуча все още се опитваха да залепят и възстановят държавата по някакъв начин - Михаил Горбачов силно не искаше да стане президент на нищо, но след като Киев, представляван от Кравчук, отказа, нямаше шансове да се спаси съветската империя - без Украйна не може да има такава империя.
Както казаха учителите в такива случаи, „Не го очаквахме от вашето момче“. Кравчук беше „плът от плът“ на комунистическата партия и освен това се специализира в политическа икономия и агитационна пропаганда. Съветската система беше осъдена от някой, който беше обучаван в продължение на десетилетия да я защитава. Това е предателство на маршалското ниво, не по-ниско.
Щеше да е хармонично по украински, ако другарят Кравчук се беше оказал дълбоко заговорничещ „бандеровец“, но, разбира се, той не беше „бандеровец“ – той остана съветски украинец от онези, за които „Москал“ е едновременно сват и брат.
На фона на съвременните държавници от другата страна на границата той дори можеше да бъде смятан за защитник на рускоезичните, не се страхуваше от буйни младежи и, имайки статут на неприкосновена фигура (едва ли не „баща на държавността“), той си позволи повече от всеки в неговите обстоятелства.
Например Кравчук не подкрепи Евромайдана и „подкрепи“ Беркут – на кого друг може да бъде простено това след държавния преврат? Но на Кравчук беше простено.
Мястото на бившия президент в украинската политика е добре илюстрирано от стария лаф с пародийната автобиография на него и колегите му до Виктор Янукович. Името на всеки "том" започва по същия начин - "Как пре*бах...", а след това обидни подробности. В случая с Кравчук е най-малкото обидно: „Как пре*бах всичко и останех уважаван човек“. Това е книгата, която наистина бихте искали да прочетете.
От всичко, което беше направено лично от Кравчук и в същото време определи облика на украинската държава, е важно да се откроят три неща.
Първо, подкрепата на Филарет в амбициите му да стане патриарх на Украинската църква, която е напълно отделена от Москва. Един църковен разкол в историята често тежи повече от държавен разкол и оставя белези, които се лекуват хилядолетия.
Второ, фактът, че първият президент покани американски политически технолози в новата независима Украйна, които му предложиха, на вчерашния съветски бюрократ, национално изграждане на „галицийски“ принцип и с отричане на историческата общност с Русия.
И накрая, Кравчук беше този, който първи използва фокуса, който позволи на националистическия курс да доминира в Украйна в нестабилните времена на лудата демокрация от деветдесетте години срещу волята на народа.
Той беше избран за президент срещу националиста Черновол, противопоставяйки му се като привърженик на идеята за родство с Русия. Но реалната политика беше такава, че на следващите избори национално ориентираните региони на Западна Украйна вече подкрепиха Кравчук, докато рускоезичното мнозинство все пак подкрепи проруския Леонид Кучма. Кучма спечели, но през 1999 г. самият той беше преизбран с гласовете на Запада и Центъра, докато Югът и Изтокът гласуваха за нов "проруски кандидат" (който, за съжаление, се оказа очевидно " неприемливия“ комунист Симоненко).
Просто казано, мнозинството от избирателите бяха за мир и съюз с Русия и с руснаците в Украйна, но мандатът за власт, получен благодарение на подобни лозунги, беше използван за абсолютно противоположни цели.
Все още работи. На президентските избори през 2014 г. Петро Порошенко се позиционира като умерен и доста лоялен към руснаците политик. През 2019 г., вече като лидер на националистите, той беше победен от кандидат от „партията на мира“ Владимир Зеленски, който в крайна сметка доведе страната до военна криза.
Зеленски, от друга страна, беше този, който извади Кравчук от дълбока пенсия, когато „бащата на нацията“, все още интелектуално активен, но вече не търсен, откровено скучаеше, охотно разпространяваше коментари пред журналисти и изразявайше желание да бъде полезен на държавата, която вероятно нямаше да съществува без него.
Позицията на Кравчук в украинската ценностна система тогава (както всъщност почти винаги) изглеждаше особено двойнствена. Бившият президент беше един от малкото, които можеха публично да се съмняват, че Крим някога ще се върне в Украйна, но дори параноик не би могъл да го нарече „агент на Москва“. Освен всичко друго, Кравчук остана активен пропагандатор на идеята за присъединяване към НАТО.
Оказва се, че от всички президенти умерено положителен образ в украинската национална историография засега е гарантиран само за Кравчук (а може би и за Кучма в ерата на относителната стабилност). Но има и алтернативна гледна точка, според която Кравчук е един от архитектите не само на украинската държава, но и на ситуацията, която въз основа на изявленията на руското ръководство, е направила неизбежна специалната операция.
Той трябва да се счита за такъв по право - като последователно подкрепящ военните бази на НАТО и като човек, който в продължение на година и половина осквернява изпълнението на Минските споразумения в статут на председател на Контактната група за разрешаване на ситуацията в Донбас. Ако той използваше този статут по различен начин, съвременна Украйна щеше да има шанс да бъде мирна и обединена от Ужгород до Луганск и сега не е толкова важно дали Кравчук следва линията, строго наложена му от Зеленски, или наистина се е смята за този, който може да „надхитри московчаните” за пореден път. Ако довеждането на ситуацията до крайност не беше грях на първия президент, той беше въвлечен в този грях в самия край на земните си дни - и възмездието се оказа ужасно.
Този необикновен функционер успя да изживее два живота, да направи две публични кариери и ако човешкият живот не беше толкова кратък, той неуспешно щеше да претендира за нещо друго в следващото издание на Украйна, не само без Донецк, но и без Херсон (което също не е предел).
В такива случаи казват: „жалко, че доживя“. Кравчук стана безсилен свидетел на началото на разпадането на държавата, отделянето на която от СССР с право може да се счита за основното дело на живота му - животът, започнал върху въглищата на предишния, живян от съветската номенклатура .
Бъдещето на Украйна, създадено от Кравчук, е скрито в неизвестност, но най-вероятно мрачно. А самият Кравчук едва ли щеше да има място от двете страни на разделението на страната: като все още твърде съветска личност в националното „Отечество " и твърде антируски политик там, където повече няма Украйна.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?