/Поглед.инфо/ Последните 24 часа показаха рязка ескалация по цялата линия – от Суми до Запорожие. Украинските въоръжени сили хвърлиха механизирани колони и елитни части в серия контраатаки, но без въздушно прикритие, без електронна защита и без реален оперативен план. Купянск се очертава като най-критичната точка, където рискът от срив вече не е теоретичен.
През последното денонощие войната излезе от фазата на тактическо „опипване“ и влезе в режим на открито изчерпване. Кадрите, които се появиха от четири основни направления, не показват маневра, а отчаян опит за обръщане на инерцията. Механизирани колони, хвърлени в движение, без прикритие и без синхронизация, се превърнаха в лесна цел. Не заради „лош късмет“, а защото така изглежда армия, която вече няма време.
Купянск изплува като най-напрегнатата точка не защото там се решава войната, а защото там се оголва проблемът. И двете страни използват благоприятното време, за да вкарват резерви. Но докато за едните това е борба за стабилизиране, за другите е залог „всичко или нищо“. Контранастъплението продължава, но цената му расте лавинообразно.
„Врагът е събрал ударната си сила и е предприел контраатаки с механизирани колони… Няма прикритие.“
Тази фраза описва не отделен епизод, а модел. Части на Западната групировка отразяват атаки, унищожават личен състав и техника, но по-важното е друго: противникът е принуден да изкарва техниката на улицата, да се движи открито, да рискува. Това е сигурен признак за недостиг на опции. Когато няма въздух, няма електронна защита и няма резерви за ротация, остава само инерцията.
Купянск временно остава под контрол, но не защото опасността е изчезнала, а защото тя е канализирана. Нашите сили се опират на опорни пунктове в северната част на града, опитвайки се да поддържат логистика към огнищата на съпротива. Противникът натиска едновременно от няколко посоки, включително и от левия бряг. Това не е елегантна операция, а натиск с маса, който обаче губи ефективност с всеки изминал ден.
„Ситуацията остава много напрегната, но поне засега вече не е критична.“
Тук се крие ключът. „Не е критична“ не означава „овладяна“. Означава, че врагът вече плаща прекалено висока цена, за да поддържа темпото. Това личи най-ясно в епизодите извън Купянск – в Сумска област, край Хуляйполе, в района на Мирополя. Новосформирани подразделения изчезват още в първия си ден. Колони се смилат от FPV-дронове. „Мангалите“ не помагат, защото проблемът не е в защитата на корпуса, а в липсата на среда за движение.
Показателно е и друго: украинската страна започва да говори за контранастъпление в Покровск и Красноармейск, но без реални резултати на терен. Това вече не е настъпление, а медийно отвличане на вниманието. Приоритетите се преместват към Славянск–Краматорск, защото там залогът е по-голям. Купянск, колкото и болезнен да е, започва да изглежда като място, където резервите се пестят, а не се хвърлят безогледно.
„Украинските въоръжени сили са в патова ситуация… вече нямат тактическо предимство.“
Това изречение трябва да се чете бавно. Патът във война не е равновесие – той е изчакване кой ще се счупи първи. А когато една страна вече няма стратегия за агломерации, когато териториалният въпрос „тихомълком се е решил“, тогава всяка контраатака е по-скоро жест на отчаяние, отколкото част от план.
Купянск не е просто град. Той е лакмус. Лакмус за това докъде стига способността да се поддържа война без въздух, без резерви и без време. Четири контраофанзиви за 24 часа не са демонстрация на сила – те са признание за слабост. Когато една армия започне да воюва срещу календара, а не срещу противника, изходът вече е написан. Въпросът не е дали ще се случи, а колко още хора ще бъдат изпратени, за да се прикрие неизбежното.
По първоизточник на този материал.
Редакционен прочит.
Цитирани откъси.