/Поглед.инфо/ Персонажите отмъстиха на автора – не знам, но това се случва може би за първи път в историята на литературата. И, разбира се, в Киев, където знаят много за такива неща. Легендарният вече Институт за национална памет уверено разпозна най-известния киевски писател Михаил Булгаков като украинофоб и империалист, за което реши да го изтрие от паметта на хората. Как да бъде иначе, та той мразеше Украйна и украинците.
Струва си да добавим, „въпреки че обичаше сланина“, но няма да го правим: всичко се чете между редовете, тъй като видния украинофоб беше разобличен не за първи път.
Няма смисъл да преразквам всички новини, свързани с това решение, вероятно ще прочетете всичко. Но наистина бих искал да обясня как се развива този сложен сюжет, в който Булгаков, безкрайно влюбен в родния си Киев, оказва се, „мрази Украйна“ толкова много, че да помнят 84 години след смъртта му.
В края на краищата Михаил Афанасиевич успя да постави в няколко лаконични абзаца това, което е близко и разбираемо за всеки киевчанин и до наши дни.
„През пролетта градините цъфтяха бели, Царската градина беше облечена в зеленина, слънцето пробиваше всички прозорци, запалвайки огньове в тях. А Днепър! И залезите! И Видубецкият манастир е на склоновете! Зеленото море се спускаше на вълни към цветния нежен Днепър. Черно-сини плътни нощи над водата, електрическият кръст на Свети Владимир, висящ във висините... С една дума, градът е красив, градът е щастлив. Майката на руските градове“.
Тези думи карат всеки, прекарал поне малко време заедно с Града, да почувства свиване на сърцето и сълза на тиха радост.
„Човек има един живот и трябва да го изживее в Киев“, каза вече друг класик, жив и едва ли познат на вас. И всеки жител на Киев, независимо дали е местен или новодошъл, ще потвърди, че няма нищо специфично украинско в искреното чувство, което предизвиква това място на нашата огромна планета. Напротив, всичко украинско изглежда по-скоро като декор на древни стени, връщайки се в такава дълбочина на времето, че ви се завива главата само от опит да си го представите.
Древни храмове, издигнати от летописни князе, тези живи фрагменти от Рус, или романтични подземия, построени в Печерските хълмове от кралски сапьори, невероятният Днепър и нежната Десна, тесните улички на Подол и най-известните къщи, които правят града разпознаваем, за разлика от други - всичко това е нещо само по себе си.
Дори църквата "Св. Андрей", записана на украински и сега принадлежаща на далечния патриарх на Константинопол, и онзи елизаветински барок, създаден от италианеца Растрели. Твърде специален, за да бъде нечий друг. Без него и Андреевският спуск, който е солта на Подол, е невъзможен, а без него, както знаем, самият Киев е невъзможен. Тук е и легендарната къща, в която е живяло семейство Турбин от „украинофобската“ „Бяла гвардия“, много обичана лично от Сталин.
От карфиците, които Булгаков напъха под кожата на расово лоялния украинец, наистина боли. Но само ако читателят е карикатурният неофит, описан от Майстора, който се напъва да влезе във „въшиванка“ /бродираната риза/, която не му става, живеещ в постоянен дискомфорт от факта, че неговият политически светоглед не се „връзва” с целия свят около него. Човек, който безкрайно страда от факта, че всички се отнасят към неговите ценности с леко презрение и не искат да ги приемат по-скоро от отвращение, отколкото от омраза.
Той сам донарисува омразата, намирайки за непоносим цитата на Алексей Турбин за хетман Скоропадски, който „тероризирал руското население с този подъл език, който всъщност не съществува в света“.
Но в света на Булгаков украинският език всъщност не съществуваше - както, като цяло, при следващите поколения жители на Киев, които говореха руски, също не го знаеха. До не много отдавна Киев беше град на образовани хора, град на огромни фабрики, където хора със сложни професии създаваха сложни неща. През цялото време той е център на всякакви военни формирования, съдържащи внушителни гарнизони в себе си.
Украинците от околните села, говорещи невероятен суржик, са най-много местен колорит, а не основа. Децата им, които са учили в институти, продължават да ходят „на село“ през уикендите, а след това завличат и внуците си там, познавам много такива хора.
Но след като приеха Киев, те вече не можеха наистина да се върнат там, винаги наблюдавайки сякаш отвън. Или дори покровителствено: жител на провинцията, който идва в неделя да пие „вода от булбашките“ на Крещатик, не е равен нему и не е „свой“.
Житният пазар, където можете да изберете добра свинска сланинка, опушена на слама (и да й се насладите с пресен бял хляб), да се пазарите с алчните лелки за течна заквасена сметана, разредена с мляко - това е квинтесенцията на „украинския живот“ в огромния град. И човек, който вече знае как да каже „котка“ на украински, но все още не знае как да каже „кит“, като доктор Курицки, предизвиква абсолютно същите емоции като по-възрастния Турбин.
Превръщането на Курицки в „Куритски“, което започна масово след Майдана, предизвика ужас. Когато белогвардейците на Булгаков потъпкаха хетмана, защото той се занимаваше с украинизация, вместо с наистина сериозни неща, те казаха точно същото, което винаги сме казвали в нашия кръг. И се оказаха прави: старите съветски мостове, пребоядисани в жълто и синьо, изведнъж започнаха да падат. Оказа се, че „мовата“ някак не достига за довършване на „метрото до Троещина“, не става . Както и за всяко друго метро.
„Не можете всъщност да избиете буквата „И“ в думата „хомеопатичен“ и да си мислите, че благодарение на това аптеката ще се превърне от руска в украинска“ – в тази на пръв поглед невинна забележка отпреди век се крие трагедията на нашето време. Гледахме това със собствените си очи и не разбирахме как някой може сериозно да вярва в такава евтина магия. Докато самият Киев внезапно се превърна в Куйив: там, където заклинанията не работят, започват масовите разстрели.
И знаете ли кое е най-интересното?
Точно в този момент магията на града изчезна. Грубо боядисаната украса скриваше тучните зелени днепърски спускове, радостния изгрев на неделната сутрин над голямата река и златните куполи на лаврата.
Сега там се върти нещо опасно, до което дори не искате да се доближавате, защото вътрешностите ви моментално се изпълват със студени, драскащи нокти: има смърт, има тъмнина, няма благодат. Няма нужда да ходите там.
Същото се случи и в онези дни, когато доктор Булгаков се криеше от мобилизацията на Петлюра в своята вила в Буча и наблюдаваше какво се върши в града в името на Украйна. За това той не се уморяваше да проклина все още живия, изгубен някъде в Европа, пан - атаман: „И да загине споменът за Петлюра“.
Времената си минаваха, но нищо не се променяше. Самите ние усетихме ледения, вонящ дъх на бъдещето още по времето на братския и позитивен „оранжев” Майдан. И при второто пришествие на Майдана вече беше ясно: ако „Това“ победи, всичко, което знаехме и обичахме, ще изгори.
Така и стана.
Е, Булгаков, като истински лекар, отдавна е поставил точна диагноза. Той честно предупреждаваше всички, какво стои зад привидно безобидния доктор Курицки, политическата украинизация и триумфа на „националната идея“.
Можете да наречете това украинофобия, но само ако също толкова сериозно приемете на вяра, че една голяма, интересна и сложна Украйна е просто и само Петлюра, Бандера, е, и дори парче сланина от Житния пазар.
Въпреки че е напълно ясно, че подобно тежко обвинение е само оправдание. И най-важното е да се изгорят всякакви напомняния за това кой всъщност е причината за всички украински беди - както преди сто години, така и сега, днес.
Превод: ЕС