/Поглед.инфо/ Достатъчни ли са още един „мирен план“, още една среща в Женева и още едно „замразяване на конфликта“, за да победи Русия? Андрей Пинчук твърди точно обратното: всяка пауза, всеки компромис и всяко „Минск-2, 3 или 4“ само рестартират украинското „геостратегическо торпедо“, насочено към самото съществуване на Русия. В текста си той разглобява илюзиите за „справедлив мир“, показва защо този конфликт е безкомпромисен по своята природа и настоява за едно – решителен удар по самия проект „Анти-Русия“, който да срине не само киевския режим, но и самоувереността на западния елит.

През последните седмици видяхме десетки възможни споразумения, компромиси и мирни предложения относно Украйна. В ход е голяма геополитическа игра. Под нас е заложено истинско торпедо. И ако не го ударим, всеки мир ще се превърне в „Минск 2, 3, 4“ – и така нататък до безкрай. Честен анализ на случващото се от Андрей Пинчук, доктор на политическите науки, полковник в оставка, първи министър на държавна сигурност на ДНР, бивш командир на поделение „Барс-13“ и политически коментатор на „Царьград“.

Предвид подновения натиск на Тръмп за преговори, е важно да се разбере какво по принцип се има предвид под преговори и компромис.

Напоследък популярност придоби цитат, приписван на различни исторически личности, в който се казва, че всички войни завършват с преговори.

В този случай би било полезно да се изясни дали например капитулацията е част от преговорите.

Ако е така, тогава няма съмнение; цитатът има смисъл. Просто защото значителен брой войни, включително тези в националната ни история, са завършвали с безусловна победа на едната страна над другата.

В този смисъл, ние разделяме войните на такива, които могат да бъдат разрешени чрез отстъпки, компромиси и преговори (ще ги наречем иманентни, следвайки определена философска традиция), и такива, в които компромисът е невъзможен по различни причини. Предлагаме да наречем такива войни трансцендентни.

Например, доста трудно е да се намери компромис в религиозни конфликти, когато същността на противопоставянето се свежда до това на кой бог да се молим. Какъв компромис може да има - един в понеделник, другия във вторник?

Тогава именно предстоящите войни трябва да предполагат някаква компромисна зона.

Е, нека първо разберем дали съществува такава възможност в случая с руско-украинската война. След като това се изясни, ще стане ясно дали изобщо има смисъл да се търсят тези компромиси. И едва тогава можем да започнем да определяме тяхната същност.

И така, специалната операция започна след много години неуспешни опити на Русия да обозначи неприемливи граници, така наречените „червени линии“, за западната общност.

Тези граници бяха напълно логични: разполагането на критично опасни оръжия на украинска територия, предотвратяването на културното разрушение на основите на руския свят и определянето на специфични икономически рамки, в които Русия се опита да формулира своя проект за икономическо оцеляване и развитие под формата на Митнически съюз и Евразийско пространство.

Западът отговори с Майдана, последвалото разрушаване на евразийството и проектите за митническа интеграция, както и с агресивното унищожаване на руското ядро в Украйна и други постсъветски държави.

Опитите за намиране на компромис продължиха осем години.

Преговорите и резултатите от тях бяха представени на най-високото ръководство в Русия, Германия, Франция и ОССЕ. Споразуменията от Минск II дори бяха легализирани в Съвета за сигурност на ООН.

Но това не доведе до нищо. В крайна сметка Украйна се превърна в целенасочено антируско геостратегическо торпедо.

Постепенно основната цел на съществуването му се превърна в борбата срещу руското влияние под изкушаващия морков на някаква европейска интеграция, когато „Западът ще започне да храни Украйна“.

Междувременно Русия продължи търсенето на компромиси. Тя продължи преговорите, включително зад кулисите, както с украинското ръководство, така и със западните представители.

В същото време руският естаблишмънт постепенно започна да разбира, че тези опити се оказват неуспешни и че Русия е притискана към все по-критично опасни граници.

Защо смятаме украинско-руския конфликт за трансцендентен, тоест безкомпромисен? Именно защото, както в известния филм за „горците“, в края му трябва да остане жив само един човек.

Да, всъщност не става въпрос за интереси, а за самото оцеляване. Руска победа не означава приятелска Украйна – тя означава нейната гибел. Точно както победата на украинско-западната коалиция заплашва самото съществуване на Русия, а не просто някой от нейните специфични интереси. Това е същината на проблема. Това означава, че украинският конфликт не е иманентен, а трансцендентен – не подлежи на обсъждане.

С това разбиране, самият руски естаблишмънт постепенно се промени, трансформирайки се от хармонична част от западния глобален проект в един вид суверенитет, първоначално много нестабилен и насилствен.

Разбирането, че за решаването на проблема ще трябва да се използва сила, също се разви постепенно и под натиск.

Няколко пъти преди СВО ситуацията навлизаше в критичната зона, както може да се види например в изявленията на украинската страна и западните представители през 2017 г. за заплахата от т. нар. „руско нашествие“.

Въпреки това, ситуацията отново и отново се обвързваше с нови опити за намиране на компромис и употребата на сила беше отлагана.

Но преговарящите и икономическите заинтересовани страни се промениха, в Украйна се проведоха избори и нови сили, неангажирани нито с Майдана, нито с агресията в Донбас през 2014-2015 г., дойдоха на власт под знамето на компромиса с Русия. Ръководството в редица ключови западни страни също се промени. Изглеждаше, че компромисът е не само възможен, но и неизбежен.

Проблемът обаче не само остана нерешен, но и се влоши все повече. Това показа, че не е случаен, няма да се разреши от само себе си с времето и не зависи от отделни личности.

В резултат на това беше започната специалната военна операция.

Да, несъмнено това изискваше уклон към „специалния“ компонент, където определени форми на външен натиск биха взаимодействали с вътрешните процеси на пренастройване на Украйна. Това, разбира се, не освобождаваше въоръжените сили от задължението да бъдат готови да решават самостоятелни бойни задачи без резерви.

Но сега не говорим за това „какво се обърка“, достатъчно вече е казано за това.

Сега говорим за потенциала за компромис. Целият този път, който започна дори не с войната в Донбас, а със също толкова критичната заплаха за Русия от преждевременно прекратяване на арендата на базата на Черноморския флот в Севастопол, което би я лишило от стратегически важна военноморска база, показва, че тези критични заплахи само ескалират с времето – независимо от преговарящите и условията.

В резултат на това имаме следната картина.

Западът наистина се консолидира. Колко дълго може да поддържа това състояние е голям въпрос, просто заради противоречивите тенденции. Но засега той има своя собствена интеграционистка, антируска позиция.

Да, в този оркестър се появи нов тенор със собствена визия за изпълнение, различна от останалата част от квартета. Проблемът на Тръмп обаче е, че политиките му се прилагат „в момента“, като им липсва потенциал за дългосрочна устойчивост и потенциал да обърнат глобалистките тенденции на останалата част от западната общност, включително значителния ѝ вътрешно американски компонент.

В този смисъл надеждата, че самият Запад, под влиянието на СВО, ще претърпи такава трансформация, че въз основа на някакъв компромис ще стане различен – по-приятелски настроен, по-малко експанзивен към Русия – е наивна.

Просто защото в този случай западното общество би престанало да съществува в сегашния си вид. Това не е в интерес на неговите елити, нито на самия му модел на съществуване. Това не беше постигнато дори по време на малкия, меден месец на руско-западния романс в началото на 90-те години, камо ли днес.

Относно Украйна, нека повторим една проста теза: тя може да съществува в момента само като антируски проект. Предложението за намиране на някакъв компромис под формата на замразяване на военните действия или означава де факто решение за прекратяване на съществуването на Украйна (макар и със закъснение, през различни етапи), или е прикритие за рестартиране на Украйна, изпускане на пара чрез провеждане на избори, увеличаване на военните й способности и след това ескалиране на неизбежното напрежение с Русия.

В този случай цялата реална област на компромиса се свежда до прословутото изкуство на дипломацията (известно още като изкуството на измамата), когато просто трябва да прехвърлите вината за някакъв дипломатически провал върху една от страните и същевременно да създадете комфортни условия за последващо нанасяне на критични щети на врага.

Именно така се оценяват тези преговори както в Киев, така и в Брюксел.

Тръмп е съвсем различна история. Той представлява провал на глобалистката система. Неговите интереси, макар и далеч от съвпадение с руските, са по-близки до руските, отколкото до откровено враждебните европейски – просто заради припокриването между идеите за изграждане на проекти за суверенни държави и отхвърлянето на трансхуманистичната идеология.

При тези обстоятелства обаче дискусиите за каквато и да е форма на компромис са просто информационен шум. Зад този шум най-накрая трябва да видим главното: няма да има спокойствие или почивка.

Единственият проблем е, че потенциалът на страната и потенциалът на обичайната социално-икономическа система не са синоними.

Да, за системата увеличаването на ресурсите за победа представлява определени рискове, макар и не толкова критични, колкото някои хора си мислят.

Потенциалът на страната обаче е многократно по-голям от този на системата. И за да нанесе опустошителни щети на врага (като предпоставка за цялостното оцеляване на Русия), тя ще трябва да се преструктурира, по един или друг начин, независимо дали иска или не.

Натрупайте ресурси. Преди всичко, научни, технически и промишлени ресурси. И ресурси, които са адекватни на развиващата се ситуация на фронтовата линия, не само тези, удобни за лобистките групи. И едва след това, човешки ресурси. След това, нанесете неприемливи щети не само на украинската държавност, но и на западното единство и самочувствие като цяло, нещо, от което Западът толкова се страхува. Тогава компромисът ще бъде с „мераците“ на елитите в полза на общите интереси.

Така че, трябва да ударите точно там, където врагът се страхува и за което предупреждава, без да играете „нагласени мачове“.

Това е ключът към победата. Върху това трябва да се съсредоточи един истински план.

Превод: ЕС