/Поглед.инфо/ За Украйна и другите „цветни революции”

Русофил съм по възпитание и убеждения. Вътрешно се гордея, че велики българи през Възрожденската епоха и след Освобождението изповядват такова верую и кауза и че един от гениите на българската духовност - Никола Вапцаров, е автор на стихотворението „Селска хроника”. От друга страна, изпитвам пиетет пред делото на най-големия жив държавник и политик на вселената – Владимир Путин. За него написах и политически портрет, в които подчертавам заслугите му пред руския народ и съвременното човечеството.

Но тук искам да дам израз на мои безпокойства, свързани със съвременната съдба на Русия и с някои аспекти на политиката, която провежда. Преди това ще призная, че Путин ме спечели и респектира, когато в началото на ХХI в., встъпвайки в длъжността си на новоизбран президент на страната, се справи - с мащабите на голям визионер и прагматик - с проблемите на катастрофиралата си родина през владичеството на Борис Елцин. С бурни темпове даде огромен тласък на икономическото развитие, рязко повдигна жизненото равнище на милиони руснаци, прекъсна крайно опасните процеси на дезинтеграция в многонационалната и многоконфесионална държава. С решителен жест на бележит стратег се разправи със средноазиатския ислямски фундаментализъм и удържа победа в историческата война за Чечня.

С усет за психологията на народните маси разбра, че на мястото на мисионерската идея за социалната справедливост, подложена на изпитания през 90-те години на току-що изминалото столетие, Русия трябва да издигне нова идея, която да скрепи отново националното единство. И тази идея се оказа идеята на руския патриотизъм, на руския национализъм.

Материализацията на идеята на национализма нямаше как да не намери координатната си система във Великата отечествена война и в приноса на съветския народ за освобождаване на човечеството от надвисналия хилядолетен Райх на германските нацисти. Според мен Путин точно определи спецификата и ролята на Руската федерация, нейния особен исторически път, различен от Западния прогрес (макар културата на Русия да е европейска, а не евроазиатска по своето естество), своеобразието на руската демокрация, а и на руското разбиране за релацията: народ – власт. С оглед на заварените реалности той избра формите на държавния капитализъм пред данайските дарове на либерализма. Въведе многопартийна изборна система, запазвайки прерогативите и отговорностите на партията на властта.

Във външната политика постави акцент върху укрепване на руското влияние в постсъветското пространство, изразило се в преодоляване на тежките междунационални и междуетически конфликти в бившите съветски републики, във възстановяване - върху нова основа – на добросъседските взаимоотношения. Постиженията на Путин в тази област за забележителни - за две десетилетия той намери почва за продуктивен диалог с довчера враждуващите съседни държави, стана инициатор на икономически, политически и военни съюзи между Русия и по-голямата част от  постсъветските независими републики. Във военната сфера възстанови паритета със САЩ. Обяви на всеослушание, че светът от еднополюсен се е превърнал в многополюсен.

Факт е, че повечето поставени цели Путин осъществи великолепно, възвръщайки световноисторическата роля на Русия. Факт е, че огромната част от руския народ поддържа своя лидер, отнася се с доверие към трасираната от него политика - вътрешна и международна. Факт е, че понастоящем под негово ръководство Русия се готви за скок през новите етапи на научно-техническа революция.

Факт е също обаче, че враговете на Русия започнаха крупната си офанзива срещу Путин и Русия чрез обезсилване на идеята за руската зона на влияние в постсъветското пространство. Истинското начало поставиха с бунтовете на площада Майдан в Киев през 2014 г., когато няколко хиляди младежи, направлявани от западноевропейски и главно, американски инструктори, осъществиха „цветна революция” („оранжева”) и превзеха властта в страната. И то при положение, че основните власти дотогава демонстрираха проруска ориентация, а украинският народ на избори гласуваше най-вече за проруската партия в страната, че половината от неселението са етнически руснаци, че украинците са рускоговорящи и че руснаците и украинците (малорусите) представляват исторически един народ.

Само че „цветната революция”, изобретение на ЦРУ и предназначена за сваляне на неудобната власт в бившите социалистически държави, имаше своя логика и свои ресурси – идеологически и финансови, вероятно по-ефективни от действията на проруските сили в Украйна, а и от прогностичните центрове в съседната Руска федерация. Протести днес и утре, по подобие на миналото, е имало и ще ги има. Те по принцип са двигатели на общественото развитие, съпротива против застоя, против експлоатацията, насилието на властта и „силата на мрака”, отнемането на човешки права. От тях тръгват откритите форми на оспорване и несъгласяване – бунтът, въстанията, революциите. Така в протестите  намира израз недоволството на хората, онеправдани в един или друг смисъл – социален, професионален, битов, местен, национален и пр. В историята са познати  и протести, които обслужват имуществените класи, възроптават срещу промените в обществото, обслужват реакционни кръгове. Но в този текст намерението ми е не да хроникирам биографията и вътрешния заряд на протестите през столетията, а да осветля (във връзка с интересуващия ме проблем) една от техните съвременни форми, тази на „цветните революции”. Няколко моделни специфики на „цветните революции” (най-вече въз основа на реализацията им в Украйна!):  

Първо, „цветните революции” са „модерно явление”. Първите опити за реализацията им се случиха през втората половина на 90-те години на двадесетото столетие и едва през новият ХХI век получиха оформен облик и по-ясни характеристики. Организират се от така нареченото „гражданско общество”, което представлява малцинство в национални мащаби.

Второ, участниците в „цветните революции” са главно млади хора с либерална школовка, заявили, че се борят против статуквото, за радикални реформи в социума. Лидерите на такива младежки групи са личности,  преминали през организации като „Отворено общество” на американския  мултимилиардер Джордж Сорос.

Трето, техният протест е насочен, според твърденията им, срещу най-голямото обществено зло - корупцията по високите етажи на властта. Идеологемата е следната: местните корупционери са всъщност руски агенти, получаващи „захранване” от Москва, където се намира стратегическият център на всемирната корупция. Затова няма как борбата на народа в съответната бивша соцдържава срещу корупцията да не се прицелва в порочния и вредоносен руски фактор.

Четвърто, обвиненията в корупция се базират върху реални факти, които биват хипертрофирани и мистифицирани. Затова е извънредно трудно за масовия гражданин да разграничи навреме истината от лъжата.  

 Пето, дефектите, на които протестърите се  противопоставят, са  нечестно проведените избори  и липсата на демокрация! Макар за водачите на „цветните революции” протестите всъщност да са по-силен „демократичен” аргумент в сравнение с изборите.

Шесто, осъвременявайки елементи на карнавалната култура, със заемки от „хепънинга”, протестърите призовават да не се употребява насилие срещу тях, но самите те, в името на „демокрацията”, са готови да упражнят насилие и пролеят кръв (нахлуването на тълпата демонстранти в българския парламент на 10 януари, 1997 г.; агресивните акции на сръбските протестъри; окървавените провокативно протести на Майдан от лидерите на протестите; терора след Майдан, наложен от украинските шовинисти и неофашисти). Впрочем, още в периода на „пуча” в Москва през 1993 г., Бжежински даде да се разбере, че в страните от бившия Съветски съюз демокрацията е потребно да бъде налагана и с насилие.

Седмо, повечето медии, предварително превзети от чужди разузнавателни служби и чужд капитал (още през 90-те години), се превръщат в отлични рупори и мултипликатори на ефекта от протестите.

Разбира се, протести заливат и Западния свят, ЕС, Великобритания и САЩ. Неотдавна протекоха (и продължават да протичат) протестите на расова и социално-класова основа в Съединените щати или на „жълтите жилетки” във Франция, демонстрациите на партията „Алтернатива за Германия”. Но там те изострят обществените конфликти, без да довеждат до дълбоки трансформации в системата на управление на капитала и властта.

В отличие от тези протести, резултатът от „цветните революции” в постсъветското пространство и бившите социалистически държави е преди всичко геополитически! След протестите не се стига до действителни икономически преломи, до подобряване на живота на хората, а най-често ставаме свидетели на национална деградация и загуба на суверенитет. При всички случаи, без изключение, победителите-протестъри и силите, които стоят зад тях, правят задължително две неща:

- обявяват се незабавно срещу Русия, Кремъл и Путин, активизират русофобията!

- заемат се да реализират плановете на САЩ за разгръщане на студена, хибридна или гореща война срещу Руската федерация чрез пълно обвързване със структурите на Пентагона: покупка на прескъпо въоръжение от американския военно-промишлен комплекс, разполагане на военни бази на САЩ, съвместни многохилядни военни маневри, на които се репетира началото на  войната срещу Русия.

Първата стъпка на новата власт в Украйна след преврата бе да се разграничи и конфронтира с Руската федерация, да репресира различните форми на взаимодействие с Кремъл, да открои функциите си на марионетка чрез засилване на ангажиментите към САЩ и НАТО. Следващата стъпка бе да се присъедини към „Нова Европа” (чието ядро се представлява от Полша и Прибалтийските републики), за да се затегне още по-здраво враждебният „санитарен пояс” около Русия.

Украинският антидържавен преврат показа, че руските власти не са успели превантивно да  разработят инструментариум за противопоставяне на новото явление „цветна революция” с оглед на руския, а оттам и на украинския интерес. Постфактум се разбра: Вашингтон е предоставил няколко милиарда долара за подготовка на събитията и на участниците в тях, голяма група младежи е тренирана и обучавана в Полша за диверсионно смъкване на властта в Украйна. Съществували са  бандеровски профашистки отряди, в които членуват предимно  жители на  Западна Украйна.

Любопитно е, ако съответните специализирани служби в Русия са притежавали тази информация (а те са я притежавали), защо допуснаха такава очевидна пасивност? Защо се задоволиха с позицията на наблюдатели? Възможно е още „проруският президент” на Украйна Виктор Янукович да е заживял тогава с илюзията, че може безгрижно да флиртува със САЩ и Западна Европа, консумирайки преимуществата на руската икономика и пазар. А руското ръководство, уважавайки статута на Украйна като независима държава, да е недооценило последиците от метежа.

Моето мнение е, че властта в Украйна беше в състояние през 2014 г., макар и с по-сурови средства, да се справи със ситуацията. Не го направи! Сама или съгласувано с Москва взе съдбовното решение да сдаде пълномощията си на протестърите фактически без съпротива. Ако такава е била насоката и на съветите, дадени от руското ръководство, това означава, че е била допусната сериозна политическа грешка. Десетките хиляди жертви в Донбаската война след преврата са красноречиво доказателство.

Известно е, че Украйна е многонационална държава, тя най-общо се дели на Западна Украйна, чиято биография се родее с тази на Полша и на Източна Украйна, свързана кръвно с Русия, гранична територия на Руската империя. Вероятно Кремъл е бил в състояние да посъветва по-настойчиво украинските ръководители да се съобразят с тази особеност и чрез промени в конституцията (още през първото десетилетие на ХХI в.) Украйна да бъде обявена за федеративна република с разширени автономни права на националните малцинства. Но изглежда моментът е бил проспан.

Извън това  руското ръководство начело с Путин е било наясно, че корупцията в Украйна е заразила епидемично управляващата класа во главе с президента, че наследниците на най-бюрократизираните местни ръководители в Съветския съюз, тези на Украйна, ще трябва с бързи темпове да бъдат подменяни с нови кадри, с млади професионалисти. Кадровите промени в Украйна обаче не са се състояли. Отново – забавени реакции. Докато се стигна до победа на „цветната революция” и превръщането на Украйна в плацдарм за война срещу Русия и руския народ, във верен сателит на САЩ. Сума сумаром, нанесен бе жесток удар върху основно направление на руската външна политика, отнасящо се до постсъветското пространство. Без 50-милионната славянска и православна Украйна самата идея е с ампутирана сърцевина.

След драматичната геополитическа преориентация на Украйна, блестящият ход, изигран от Путин, беше организирането на референдум в Крим, исторически и духовно органична част от Русия, населен с етнически руснаци. На референдума народът на Крим гласува демократично да се присъедини към матушка Русия. По този начин, наред с всичко останало, беше „спасена” най-голямата военно-морска база на Русия в Черно море.

Не така последователно руснаците реагираха на случилото се в самообявилите се две републики - Донецка и Луганска. Тамошното проруско население въстана срещу преврата в Киев и настоя за отделяне от Украйна и прогласяване на самостоятелна Новороска държава, или за присъединяване към Руската федерация. Кремъл първоначално подкрепяше тези идеи, но след Минск предпочете варианта „присъединяване  на Донбас към Украйна”, с отвоювани автономни права.

 Тези колебания на Русия, подсилени от заплахите на НАТО, задълбочиха кризисното положение и позволиха на украинската армия години наред да подлага на унищожителен огън местното население и сградния фонд на двете републики. Според мен тук Кремъл можеше да прояви по-значима твърдост, а Путин - бележитата си волевитост! Още повече, че Западът и НАТО грубо нарушиха споразумението за Украйна като необвързана страна, достигайки руската граница.

Вариантът обявяване на Новороска държава беше реалистичен и с най-голяма поддръжка в Донецк и Луганск. Той щеше да спомогне за интензивно развитие на икономиката в Донбас, най-индустриализирания район между Русия и Украйна. А сключването на договор за взаимно сътрудничество и отбрана между Руската федерация и Новоросия би отрезвил вашингтонските, но и киевските производители на  масови скотобойни.

Изброявам тези подробности, засягащи Украйна, за да добавя, че  стратегията на световния глобализъм да навлиза все по-дълбоко в постсъветското пространство и да поставя на власт русофобски режими продължава да се разраства и усъвършенства. На натовците им бяха нужни няколко години преди и след Майдана, за да подготвят антируски метежи и в други постсъветски държави. А днес е налице масирана, необявена война срещу Русия чрез едновременното провокиране на преврати и военни сблъсъци. Масовите протести в Беларус са парекселанс „цветна революция”. Тя показва, че Западът  не се отказва от главното си намерение – да смени властта в Кремъл и постави Русия - с огромните ѝ природни богатства - на колене. Действията в Беларус са умело планирани, прецизно организирани и водещи до изолиране на Руската федерация, до лишаването ѝ от съюзници. И сега обаче руснаците допуснаха слабости, подобни на тези в Украйна. Те се опитаха, но не реагираха по-остро, още преди година-две или повече, срещу недостига на реформи в Беларус; срещу деформациите в едноличната власт на президента Лукашенко; срещу кадровата стагнация; срещу отдалечаването на обкръжението на президента от проблемите на младото поколение на страната, и пр.  

Но този път, за разлика от Украйна, въпреки по-голямата многолюдност на протестите и по-безпрецедентния натиск на САЩ и ЕС, държавното ръководство на Беларус, получило подкрепата на Кремъл, беше достатъчно зряло и отговорно, за да не допусне победа на белоруската „цветна революция”.

Войната между Армения и Азербайджан постави Кремъл в извънредно деликатно положение. Кремъл не може да започне действия срещу азерите, чието население изпитва добри чувства към народа на Русия. Но това би могло да се таксува от арменците като неизпълнение на договора между Руската федерация и Армения за взаимна отбрана. Същевременно, сриването на отношенията между Азербайджан и Армения отдалечава хоризонтите за руската зона на влияние в постсъветското пространство. Протестите в Киргизстан след проведените избори също допринасят за размножаване на неблагоприятните тенденции. В случая може да са намесени родово-кланови интереси. Не са тайна и попълзновенията на тайните служби на САЩ в Казахстан, Узбекистан и Таджикистан.

Подобни примери ме карат да твърдя, че Русия е длъжна да отстоява така безкомпромисно държавните си интереси в постсъветското пространство, както постъпват САЩ в съседните страни от Латинска Америка. Вашингтон въобще отказва да се съобразява с евентуалната реакция на Кремъл, с ответните мерки, които би могъл да приложи, примерно, с помощта на Венецуела или Куба. Червената линия е начертана от Пентагона и никой няма право да я пристъпва. На война като на война! Мисля, че преди двайсетина години Владимир Путин не би допуснал такъв род отстъпчивост. Същевременно, наясно съм, че по отношение на постсъветските държави Москва не бива, а и не може да действа брутално. Че тук векторът на руската външна политика е далеч по-цивилизован.

И все пак, ако отстраним риториката, ще видим, че през последните 20 години НАТО стяга успешно удушаващия възел около Русия, доближава се или стъпва на руските граници, добира се все по-плътно до Москва и Санкт Петербург. Завзема европейски територии, традиционно считани за сфери на руско влияние. В Грузия и Украйна САЩ държат ключа на държавното управление. Понастоящем същата участ готвят за Беларус.

С последната офанзива за овладяване на Западните Балкани НАТО  постигна и друга своя цел: да противопостави на Русия държавите, които са разположени в крайбрежната територия на Адриатическо море. Така крайно опасната за регионалния и световния мир инициатива на североатлантиците, да превърнат населението от крайбрежните райони на Балтийско, Черно и Адриатическо море в „пушечно месо” на бъдеща война срещу руския народ, постига реални измерения. Тази инициатива засяга и България, обвързвайки я още по-тясно с агресивните планове на Пентагона.

Не зная как Кремъл би могъл да спре инвазията на НАТО срещу собствената му държава: с продължаващи отстъпки и с мека политика, с премерени рискове или с алтернативно поведение? Но явно, промени са нужни! Ако такива промени не настъпят, ще бъдем принудени да констатираме, че еднополюсният свят продължава да съществува с тенденции към свят, който би могъл да бъде многополюсен.

На Русия са необходими промени и от друг характер. Избраната от Владимир Путин многопартийна система, с водеща партия „Единна Русия”, започва да понакуцва заради толерирането ѝ за сметка на останалите партии. За руския президент благоприятно обстоятелство е, че и трите опозиционни партии в Думата го подкрепят, някои от тях като Либералната партия на Жириновски - прекалено. Но демократично устроеният човек не може да не забележи, че в Русия се хвърля голям държавен ресурс в интерес на партията на властта. Сякаш земетръс ще постигне управлението на страната, ако вместо кандидата на „Единна Русия” бъде избран кандидат на компартията, на „Справедлива Русия”, на Жириновски, или някой от по-крайните либерални партии.

Демокрацията обаче не търпи такова селектиране, тъй като перспективните обновители и професионални ръководители на Русия могат да членуват в друга партийна формация. Накърнява се и принципът на конкуренцията, на наложената от живота смяна на ръководните кадри, без които всяка обществена система загнива. Русия е огромна страна, разположена на два континента. Но това означава, че обоснованото централизиране на властта, пирамидалното обществено устройство би трябвало системно да се съчетава с формите на обществения контрол, с естествения подбор и ротация на кадрите.

Споменах, че Путин след 2000-та година избра за „цимент” на националното единство миналата история на Русия, на Руската империя, великата Отечествена война през периода 1941-1945 г. Но през следващите години, така смятам, Путин може да потърси и друг крайъгълен камък на руското единство, и друга идея, която да носи както общоруско, така и световноисторическо значение.

Когато водачите на Великата френска революция започват да решават проблемите на френското общество, те излизат със съвременен  общочовешки призив: Свобода - равенство – братство. Когато провъзгласява Великата руска революция, Владимир Ленин обещава в този исторически момент мир в страната, земя на селяните, благоденствие. И наред с това предлага проект за бъдещето на човечеството, фундаментален не само за Русия, но и за останалия свят. С този проект Русия се заема да извърши подвиг, реализирайки за човечеството идеята на социалната справедливост. И този проект, възприет първоначално от малка група руски граждани-болшевики, през десетилетията намира стотици милиони поддръжници, готови да жертват живота си заради  равенството (социалната справедливост). Време е Владимир Путин да намери за Русия подобен проект, обърнат към бъдещето.   

Да поясня. Русия понастоящем издига на предно място проблемите на научно-техническата революция, на внедряването на новите технологии. Но това е цел, която си поставят повечето развити страни. В този план тя би могла с по-голяма целенасоченост да се възползва от арсенала на универсалните, хуманистични идеи, с които е закърмена: свободата, отвоюването на независимо отечество в глобалния свят, борбата срещу расизма, за мир, за човешки правдини, за спасяване на планетата и човечеството,  и пр. Когато днес Вашингтон обвинява Русия за намеса в президентските им избори, Русия се задоволява с довода, че това е клевета. САЩ са в по-изгодна позиция. Те отговарят: да, намесваме се в руските избори, тъй като са нарушени принципи на демокрацията, отнети са човешки права.

Друго би било, ако Русия оповести свой проект със световна значимост и този проект е навременен и нужен на хората. След Октомврийската революция влиянието на съветска Русия на Запад расте видимо. Като гарант на социалната справедливост тя печели доверието на населението от различни континенти, на западната интелигенция, с надежда към нея се отнасят комунистическите, трудовите, екологичните партии, синдикатите, неправителствените организации.

Какво би могла да предложи днешна Русия вместо „архетипа” - социална справедливост? Да припомни поуките от Втората световна война. Да направи заявление, че защитава руските интереси в останалия свят. Но това са белези на политика и идеология без широки перспективи и масов ефект.

Днес ръководителите на Руската федерация общуват на завидно равнище с държавния елит на Запада. Което е несъмнен успех! Те обаче не съумяват да кореспондират ефективно с авторитетни партии и движения в ЕС, настроени за сътрудничество. Партии, които заемат първи, втори или трети места на парламентарни избори, с кметове на големи градове и области, с потенциал в близко бъдеще да управляват държави, които генерират политиката на Европейския съюз.

Вместо да ги подкрепят открито на държавно ниво, да се солидаризират и подпомогнат по-конкретно техните справедливи идеи и искания, протестите им срещу глобализма, борбата им за Европа на отечествата, срещу мултикултурализма и политиката на безогледно приемане на мигранти, срещу конвенции като Истанбулската, руснаците предпочитат да запазят спрямо тях „благосклонен неутралитет”.

Руската държавна машина изостава още в работата си с неправителствения сектор на Руската федерация. Премного консерватизъм и архаика, слаби прояви на гъвкавост, динамика и модерност в поведението. Несъмнено, на Владимир Путин тепърва ще му се наложи да внася съществени промени в тези сектори на руската политика.

Избрах за предмет на тази публикация някои от проблемите, които предполагат нови подходи и нови идеи в руския свят и политика. Изтъквам отделни слабости, ако не на Путин, то на управленския му екип през последното десетилетие. Правя това като приятел на руските хора, като човек, влюбен в руската литература и театър, покорен от руската душевност и хуманизъм. 

Проф. д.изк.н. Чавдар Добрев е aвтор е на над 50 книги, монографии, научни трудове в областта на театрознанието, литературознанието и публицистиката. Народен представител в 37-то Народно събрание, работил в Министерство на външните работи, бил е зам.-директор на Института по изкуствознание и Научното обединение за изкуствознание при БАН, главен драматург на Народния театър и на Сатиричния театър, директор на Българския културно-информационен център в Москва.    

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели